Либа Брей
Леговище за сънища (14)

Леговището на сънищата

Очите на Лин едва се бяха отворили, трептейки, в света на сънищата, когато някой я потупа по рамото и тя извика. Обърна се и видя стреснатия Хенри зад себе си, ръцете му бяха вдигнати в знак на извинение.

— Да не си… — рече разтреперана Лин — го повторил.

— Съжалявам? — Хенри не успя да сдържи усмивката си. — Шапката свърши работа! Откри ме.

— Наистина. Открих те — с почуда рече Лин, умът й вече се мъчеше да проумее как се беше случило. Открила беше жив човек в съня. За пръв път. — Къде сме? Чий е този сън?

И сякаш по магичен знак започнаха да се чуват шумове: троп-троп от конете, далечното потракване на изкачващия се влак, виковете на амбулантните търговци и тънкото, високо пищене на фабричните сирени. Мъглата се разнасяше и разкриваше същата бъркотия от стари градски улици като в разходката от съня предходната нощ, но сега имаше действие: от вратата на едно заведение излетяха двама мъже, биеха се, а тълпата ги подстрекаваше. Половин дузина улични момчета се блъскаха след едно колело, което подкарваха с пръчка.

— „Антъни Ориндж Крос“… — Те изчезнаха като струйки дим, а подире им остана екотът от възторжените им викове. Покрай тях изтрополи призрачна покрита каруца, теглена от коне.

— Внимавайте, внимавайте, площад „Парадайз“! Идва Плачещата жена! — извика мъжът, преди да го погълне мъглата.

Па-па-па! От подобните на декор покриви отекнаха гърмежи и срещу маранята се замярка призрачен мъж в старомодна жилетка и сако, сякаш бе част от филмова прожекция.

— Дами и господа! — извика видението. — Хайде насам! Елате всички на пневматичния влак на Алфред Бийч^[1]. Вижте това чудо сами и се удивете — бъдещето на пътуването, точно под тези улици! — видението ръкомахаше вдясно от него и се появи сграда от варовик.

— По дяволите! Това е мястото, където чух онази нощ цигулката на Луис! — Хенри хукна към него, вслушваше се, но тази вечер иззад стените от стари тухли не се чуваше никаква музика. — Но снощи я чух съвсем ясно.

— Казах ти, че няма гаранции — рече Лин. — Това си остава сън, забрави ли?

— Само че аз познавам звука от цигулката му като звука от моето свирене на пианото. Той беше. Луис! Луис! — На Хенри му се доплака. Толкова близко се бе озовал, че не можеше да понесе ново разочарование. Изръмжа и се хвърли към сградата, удари се тежко.

— Ох! — извика той, размаха ръката си.

Лин стоеше с отворена уста от смайване.

— Ти…, ти току-що я докосна. Това е невъзможно. — Тя протегна предпазливо ръка и прокара пръсти по неравностите и вдлъбнатините на тухлата. — Невъзможно — повтори. — Някога успявал ли си да докоснеш нещо, докато бродиш из сънищата?

— До вчера, когато улових ръката ти ли? Не. Никога.

— Нито пък аз — призна Лин.

Разнесе се пронизителен писък, тръпки пробягаха по гърбовете на Хенри и на Лин.

— Убийство! Убийство! О, убийство!

От мъглата изникна призрачна фигура и се насочи право към тях: покрита с воал жена в старомодна рокля с висока яка. Тичаше, сякаш е изплашена, сякаш я преследват. Докато се приближаваше, Хенри и Лин успяха да видят, че предната част на роклята й е червена от кръв. Жената се промуши в пространството помежду им и остави студена следа след себе си. После мина през фасадата на сградата от варовик, сякаш беше направена от дим.

В стената се отвори процеп с трепкащи краища.

— Какво беше това? — попита Лин, но Хенри не отговори. Стоеше на ръба на процепа, който светеше от някаква идваща отвътре енергия. Отворът потреперваше несигурно, сякаш всеки миг можеше рязко да се затвори.

— Има стълби, които водят надолу. Хайде! Трябва да побързаме! — подкани я Хенри и кимна към отбора.

— Ти луд ли си?

— Моля те. Не мисля, че мога да намеря Луис без теб, Лин — заумолява я Хенри. — Това е само сън, скъпа. Ако нещо лошо се случи, просто трябва да се събудим.

— Трябваше да поискам двойна такса — измърмори Лин.

И с тези думи двамата се втурнаха надолу по стъпалата, миг преди порталът зад тях да се затвори.

— Лин? — извика Хенри в мрака.

— Тук съм — отговори момичето. — Където и да е това.

В тъмнината затрепкаха и запремигваха мъждиви жълти светлини, сякаш някой бе натиснал ключ, за да освети дългия тухлен коридор, който се стесняваше в мрака пред тях. Над главите им вървяха тръби. Други полезни отличителни знаци нямаше.

Край тях мина студен повей.

— Идва отпред. Предлагам да тръгнем нататък.

Известно време мълчаливо вървяха, а мълчанието се оказа толкова неловко, колкото и притеснителният, необичаен характер на тази разходка сред сънищата.

— Какво е да говориш с мъртвите? — попита накрая Хенри, за да поведе разговор. — Страшни ли са?

— Мъртвите не ме плашат. Само искат да бъдат чути. Понякога имат съобщения за живите.

— Какви например?

— „Ожени се на осмия ден от осмия месец.“ „Моментът не е подходящ да подлагаш на изпитание късмета си — почакай месец.“ „Кажи му, че знам, знам какво си направил.“ — припомни си Лин някои от съветите, които беше предала от мъртвите.

— Ти си като „Уестърн Юниън“ за призраците — пошегува се Хенри.

Лин сви рамене подразнена. Не беше в настроение да обяснява на Хенри каква е. През целия ден почти не бе мислила за друго, освен за Джордж.

— Не се ли притесняваш за сънната болест, когато бродиш?

Хенри изви вежда.

— Ами ти? И може ли тя да спре?

Лин поклати глава.

— И все пак, дали ще разберем, че се разхождаме из съня на болен човек, как мислиш?

Хенри вече беше бродил из всевъзможни сънища. Когато хората бяха пияни, сънищата им бяха леко мътни и забавени. Когато имаха треска, сънищата им бяха подчертано странни и живи и в съня винаги имаше човек, който се оплакваше от жегата. Хенри се беше разхождал дори в съня на човек на смъртно легло. Пътуваха като пасажери на кораб. Мъжът наблюдаваше спокойното море и далечния хоризонт в пълен покой. Усмихна се на Хенри и му каза: „Запътил съм се нататък. Но се опасявам, че няма да мога да те придружа.“

— Според мен ще разберем — каза той накрая.

— Ами ти как изгуби този твой приятел Луис?

Хенри стана сериозен.

— Баща ми не одобряваше нашите… отношения. Мислеше, че Луис ми влияе лошо.

— И така ли беше?

— Не. В никакъв случай — убедено рече Хенри. Почуди се колко честен трябва да е с нея. — Какво би направила, ако родителите ти забранят да се виждаш с най-добрата си приятелка?

— Какъв избор ми остава? — попита Лин. — Те са ми родители. Дължа им всичко.

— Не им дължиш всичко — малко отбранително възрази Хенри.

— Напротив. Те са ми родители — повтори Лин, сякаш това приключваше въпроса. — Освен това въпросът е теоретичен. Нямам най-добра приятелка.

— Нито една ли?

Само отношенията й с Джордж се доближаваха до приятелството, но от известно време не бяха близки.

— Някои от нас не се нуждаят от приятели.

— Всички се нуждаят от приятел.

— Аз не се нуждая — настоя Лин.

— Хубаво, виж, това по-со-ло-жи-тел-но е най-тъжното нещо, което съм чувал. Като джентълмен чувствам в себе си необходимостта да те поканя на обяд с мен и моите приятели тази седмица. Ще направим тържество.

Лин си представи лицата на Хенри и неговата модерна свита, докато тя куцука към тях в тежките патерици. Как ще зяпнат от изненада, неудобството им, прозиращо под съчувствените им усмивки, които бързо ще лепнат на лицата си. Това никога няма да се случи.

— По-со-ло-жи-тел-но не е истинска дума — рече тя.

— Напротив, по-со-ло-жи-тел-но е! В речника стои точно преди аб-со-ло-жи-тел-но!

— Правиш го само, за да ме дразниш.

— Аб-со-ло-жи-тел-но не е така — усмивката на Хенри беше самата невинност.

— Не спирай да се вслушваш за цигулката на приятеля си — рече Лин и продължи.

Първия път, когато посети мъртвите, Лин бродеше сред сънищата по дъждовна улица след хора, които бяха само неясни петна на фона на сива дневна светлина. Привлече я чифт красиви врати, изрисувани със страховитите лица на боговете, прогонващи лошите духове. Вратите се отвориха доста неочаквано и зад тях под хартиен слънчобран се показа нейната пралеля Хю-йън, която Лин познаваше само от снимките, изпратени от Китай. Дъждът валеше около леля й, но не я докосваше. Очертанията на нежното й тяло бяха обкръжени от леко сияние, за което Лин щеше да научи по-нататък, че различава мъртвите от живите.

— Дъще, кажи им да счупят любимия ми гребен, онзи от слоновата кост, и да ме заровят с половината — рече леля й. — Гребенът се намира в рисувания сандък, второто чекмедже долу, на скрито място отзад, зад фалшиво отделение.

Ден по-късно родителите й получиха телеграма, която им съобщаваше, че леля Хю-йън е починала същата нощ, в която Лин я беше видяла. Семейството й трескаво търсеше гребена на леля Хю-йън, за който знаеха, че й е любим, но не успяваха да го намерят.

— Намира се в рисувания сандък, второто чекмедже, зад фалшива преграда — каза Лин, като повтори дума по дума казаното от леля си.

По-късно баща й я заведе в стопанството на Лонг Айлънд. Двамата работиха рамо до рамо под топлото слънце, беряха дълги шушулки боб. Бащата на Лин беше тих човек, който имаше склонност да пази мислите си за себе си. В това отношение си приличаха. — Лин, — обърна се той към нея, спрял да изпуши цигара, докато момичето ядеше праскова и се наслаждаваше на сладостта й. — Откъде знаеше за гребена на леля?

Отначало Лин се страхуваше да му каже истината, в случай че беше навлякла лош късмет на дома им. Преди да се роди тя, бе имало друго бебе, безценен син, починал при раждането, тъй като пъпната връв се бе убила около врата му. Две години по-късно се появила Лин. Не я бяха последвали други деца и двамата й родители бдяха над нея. Тя беше всичко на този свят за тях, тя носеше всички надежди и мечти на родителите си и често го чувстваше като тежест, не беше сигурна дали е достатъчна за цялата тази любов, дали ще се справи сама с целия дълг на раменете.

— Можеш да ми кажеш, каквото и да е — увери я баща й.

Лин му сподели всичко. Той я слушаше, докато изпуши напълно цигарата си.

— Дали съм прокълната, как мислиш, баба? — попита тя. — Нещо лошо ли съм направила?

Баща й се усмихна с нежност.

— Дадена ти е дарба. Връзка между старото и новото, между живите и мъртвите. Но като всяка дарба, трябва да я приемеш със смирение, Лин.

Лин разбра какво имаше предвид той: не се възгордявай, за да не привлечеш лош късмет. Външно остана скромна, но тайно в себе си обичаше да броди из сънищата и да разговаря с мъртвите. Това я караше да се чувства необикновена и силна. Почти непобедима.

Седмица преди да се разболее, тя отиде на излет до Лонг Айлънд, организиран от Китайското доброволческо сдружение за учениците в китайското училище. Беше един от онези топли октомврийски дни, които са прощална целувка на лятото. Лин и приятелите й отидоха до водата, свалиха си чорапите и зашляпаха в студения Атлантик, радваха се как влажния пясък се процежда между пръстите на краката им, които нямаха да видят слънце чак до юни. Денят беше съвършен.

Същата нощ почина по-възрастният й съсед, господин Хсу, Лин видя стария човек в съня си, неясен и златист, седеше на любимата си маса в ресторанта на семейството й.

— Последна чаша, преди да тръгна — рече той.

На вратата, която се отвори към изпъстрения със звезди небесен простор, той обърна поглед към нея с непроницаемо изражение.

— Ние сме направени от онова, което се иска да понесем, Лин Чан — рече й той.

След няколко дни Лин се събуди уморена, с треска и ужасно главоболие. Майка й я прати да си легне, но болката и треската се влошиха. Мускулите на прасците й се сковаха, накрая не можеше да ги помръдне, без да я заболи. А после изобщо не можеше да ги помръдне.

— Детски паралич — каза лекарят.

Силно възгордяване, чу Лин.

В болницата сестрите я държаха, докато лекарят обездвижваше краката й с тежък гипс.

— Лин, трябва да си много смела и да лежиш неподвижно — навъси се той, когато момичето изплака срещу огъня на инфекцията, обхванала нервните й окончания. Нямаше по-лошо от това да лежи неподвижно.

— Трябва да се научи да е силна — заяви лекарят.

— Не трябва да се учи да страда — отвърна рязко майка й и го накара да млъкне.

В продължение на месец Лин понесе агонията на гипса, неспособна да докосне кожата си, когато тя изгаряше и я сърбеше, нито да масажира ужасните спазми в умиращите си мускули. А когато гипсът най-накрая беше свален, положението й не се подобри.

— Трябва да ги носиш — съобщи сестрата, докато закопчаваше грозните метални шини, които обхващаха свитите й крака и се впиваха в нежната кожа над и под коленете й, с времето на тези места останаха постоянни белези.

Но най-лошата част беше болката, която понесоха родителите й. Лин ги чуваше от другата страна на вратата как питат лекарите и сестрите непрекъснато дали има надежда за ново лекарство или поне за подобрение.

Престанете да се надявате, искаше й се да им извика. Така е по-лесно.

Тайно в себе си мислеше: Заслужих си го. Аз си го навлякох. Независимо колко вярваше в науката, в рационалното, тя не можеше да избяга от хватката на суеверието, на късмета — както добрия, така и лошия — които оформяха живота й. В крайна сметка нали тя говореше с призраци. Дълбоко в себе си вярваше, че нейната гордост й е докарала болестта. И затова преди Коледа настоя да работи отново в ресторанта и да помага на родителите си. Когато получаваше спазми, полагаше всички усилия да го прикрие, уморила се беше от съжаление. Всяка вечер бягаше в света на сънищата, където за един благословен час можеше да тича свободно. Всяка сутрин умираше от страх пред събуждането.

Лин и Хенри чуваха над себе си приглушения тропот от конски копита и тракането на омнибуса, който минаваше по невидими улици. Но тези шумове идваха и си отиваха, като пощенски картички от звуци, изпратени много отдавна и едва сега пристигнали на адреса.

— Добре, това несъмнено ще е интересно — каза Хенри.

Стигнали бяха до една желязна врата, пръчките й бяха украсени със стоманени рози. През тях преминаваше много слабо сияние, топло и златисто.

— Виждаш ли го? — прошепна Хенри. — Никога не съм виждал такава светлина по време на разходка из сънищата. Винаги е…

— Сива — довърши Лин.

— Да. — Хенри й се усмихна. Да си с Лин беше като да пътуваш из чужда страна и да откриеш единствения човек, който говори родния ти език.

Лин опипа пръчките с пръсти.

— Вратата… Студена е — повече се удиви тя, отколкото се изплаши.

— Да влезем ли? — попита Хенри.

Лин кимна, той вдигна резето и отвори вратата.

Хенри беше виждал какви ли не странни неща в сънищата — благородници, чиито лица на сови се издигаха от ризите им с богато надиплени яки. Дървета, направени изцяло от светулки. Параходи, които почиваха на планински върхове. Но никога не бе виждал нещо толкова реалистично, нито толкова красиво, като тази прекрасна стара железопътна гара под земята, където се намираха в момента с Лин. Това изобщо не приличаше на някоя обикновена спирка на метрото, с нейните скърцащи дървени турникети и забързани нанякъде нюйоркчани, които се блъскат един в друг. Тук сякаш преминаваха през личното подземно леговище на някой състоятелен, ексцентричен аристократ. Високо над главите им, из вълнообразната равнина на сводовете, достойни за катедрала, се разпростираше мотив като рибена кост от тухли с млечен цвят. Светлината се изливаше от гладката повърхност на фонтан, чиято вода беше като замръзнала във времето. Чакалнята бе забележителна с тапицираното си с кадифе малко канапе, три лампи с извити тела, пъстър персийски килим и различни кресла с фина кожа, подходящи за библиотека, а не за перон на влак.

Върху широката му задна част имаше дори роял с аквариум със златна рибка. Топло кехлибарено сияние изпълваше цялата стая — изключение правеше тунелът на подземната железница, който беше тъмен като погребален флаг.

— Къде сме? — попита Лин. Почука по аквариума на златната рибка и беше възнаградена с почти невидимо портокалово потрепване.

— Не знам. Но е възхитително! — засмя се Хенри. Седна на рояла. — Някакво желание?

Лин се присмя.

— Сигурно се шегуваш.

— Тази не я знам, може би ако изтананикаш няколко такта… — рече Хенри, докато подрънкваше по клавишите. — Ето това е суперско. Суперско се намира в същия речник, в който и по-со-лут-но, впрочем.

Лин заслиза по сияещите дървени стълби към перона за качване на пътниците и тръгна към входа на тунела. Дъга от отдавна загаснали газени лампи обкръжаваше тухления отвор.

— Пневматична пътна компания на Бийч — с шепот прочете табелата на стената Лин.

— Не вярвам, че мъртвите са тук, за да ти кажат по кой път ще открия Луис — извика Хенри от рояла.

— Не. — Гласът на Лин беше тих. — Здравейте — повиши глас тя и думата отекна: Здравейте, ейте, ейте. Струйка вятър погали лицето й. Разнесе се леко съскане и припламване на син газ, а после изведнъж газовите лампи светнаха нажежени до бяло. От тунела дойде призрачен шум — стърженето на метал о метал.

— Какво е това? — Хенри скочи от рояла, спусна се по стълбите и застана до Лин.

Ярка светлина проряза мрака на тунела. Стърженето се усилваше. По прашните релси тракаше малък дървен влак, оракулският му фар грееше ярко като обедно слънце, докато се дотътри шумно в гарата, и спря, скърцайки. Вратите се отвориха. Хенри пъхна глава вътре, после се усмихна към Лин.

— Лин, трябва да го видиш.

И двамата надзърнаха и зяпнаха при вида на махагоновата облицовка и двете плюшени места за сядане, деликатни керосинови лампи стояха върху прикрепените отстрани масички.

— Хайде — подкани я Хенри и се качи.

— Какво правиш? — смъмри го Лин.

— Ами ако ни заведе до нашия тайнствен сънуващ? Ако това се окаже някак лудият сън на Луис? Трябва да разбера. Моля те. Винаги можем да се събудим, Лин.

— Добре — съгласи се след малко момичето. — Винаги можем да се събудим.

В мига, в който се качиха, вратите се плъзнаха и затвориха, а влакът тръгна назад с рязко придърпване, от което Хенри и Лин паднаха на седалките. Лин затвори очи и тихо си напомни: Това е само сън. Само сън е. След кратко пътуване влакът полека спря. Вратите се отвориха към обгърната от мъгла гора, отбелязана от дървета с голи клони. Нямаше и следа от старите нюйоркски улици и красивата гара.

Хенри подуши въздуха.

— На какво ухае? Гардения. Напомня ми за Ню Орлиънс.

— Никакво ухание не долавям — рече Лин.

Изражението на Хенри се промени от любопитство към чувство, което граничеше с копнеж.

— Ето! Чувам го. Луис свири. Тук е! Открихме го! — Момчето скочи от влака и се стрелна към мрачното пространство с неоформени дървета, докато го погълнаха, привеждайки и пребивайки се около него.

— Почакай! — закуцука след него Лин. — Хенри? Хенри! — развика се тя, у нея се надигаше паника. Викаше името му отново и отново, но го нямаше.

Все едно сънят беше отворил своята паст и го бе погълнал целия.