Либа Брей
Леговище за сънища (13)

Глупава грешка

Хенри седеше на стола и чакаше часовникът да удари три. Мислеше си за първия път, когато очите му зърнаха Луис Рене Бърнард.

Случи се през май 1924. Хенри беше на петнайсет и вместо в интерната в Ню Хемпшър, той си беше вкъщи. Толкова тежко бе преболедувал дребна шарка, че всички се изплашиха, затова получи разрешение от родителите си да прекара лятото у дома, за да възстанови силите си. По онова време баща му беше от седмици в Атланта, където го задържаха някакви дела. Нестабилната му психически майка прекарваше дните си в семейната гробница, отправяйки молитви към каменните светци с изрисувани лица, станали на шупли от вечната влага в Ню Орлиънс. За пръв път в живота си Хенри беше свободен да прави каквото поиска.

Реши да отиде на еднодневна екскурзия с туристическото речно корабче, което се полюшваше, плаваше нагоре-надолу по калната Мисисипи от Ню Орлиънс до Сейнт Пол. Повечето хора се качваха, за да танцуват. Хенри беше дошъл, за да слуша. На корабчетата свиреха своите парчета някои от най-добрите музикални групи в Ню Орлиънс; да се слуша музиката им беше като майсторски клас по диксиленд джаз^[1], проведен върху вълните.

Джаз групата на борда на парахода „Блажени“ беше страхотна — можеше да съперничи на Фейт Марбъл^[2]. Сладостните извивки на кларинета се издигаха и снишаваха срещу непристойната съблазън на тромпета, докато пасажерите подскачаха рамо до рамо с искрящи очи на огромния дансинг под вентилатора на табана, който беше почти безпомощен срещу жегата и комарите на делтата. Вниманието на Хенри обаче привлече цигуларят. За пръв път в живота си виждаше толкова красиво момче, с гъста, почти черна коса, отметната назад от лицето, на което се открояваха плътни вежди, тъмнокафяви очи и квадратна челюст. Когато се усмихна, очите му се присвиха в полумесеци; кучешките му зъби бяха малко по-големи от предните и леко криви. А и името му звучеше като изсвирена на пиано мелодия — Луис Рене Бърнард. В края на третата песен Хенри беше безнадеждно влюбен.

Луис явно също забеляза Хенри. Вечерта „Блажени“ акостира на пристанището в Ню Орлиънс и Луис изтича след слезлия на брега Хенри.

— Простете. Струва ми се, че сте си изгубили шапката, нали така? — попита той и посочи към сламената шапка, нахлупена на главата му.

— Страхувам се, че не е моята — каза Хенри.

— Ами със сигурност не може и да е моята. Изобщо не ми отива.

— О, не! Не съм съгласен. Много е… — Хенри осъзна твърде късно, че Луис има право; шапката беше твърде малка за него. Започна да търси дума, за да не съсипе всичко — като за кораб.

Луис се разсмя и Хенри си помисли, че този смях май е най-хубавото, което е чувал, по-хубаво дори от джаза.

— Харесваш ли бухтички по акадски? — попита стеснително момчето.

— Че кой не харесва бухтички по акадски?

Отидоха в „Кафе дьо Монд“, където хапнаха сладки пържени бухтички с чаша гъсто кафе от цикория. След това се разходиха по речния бряг, слушаха чайките и сирените на далечните кораби. Стояха един до друг известно време, чакаха другите да се разотидат и да останат сами, тогава след няколко разменени глуповати погледа, Луис се приведе и целуна нежно Хенри по устните. Това не беше първата целувка на Хенри; честта се бе паднала на Синклер Мадингтън, идиот от училището Филипс Ексетър^[3]. Целувката им беше неловка, непохватна и леко отчаяна. Последваха я седмици на избягване, дължащо се на споделения срам. В целувката на Луис нямаше срам; само сладост, от която стомахът на Хенри се присвива, главата му се замая като от шампанско. Не искаше да свършва.

Луис постави шапката на главата му.

— На теб ти отива повече.

— Така ли мислиш?

— Убеден съм. Това, приятелю, ще бъде късметлийската ти шапка.

И Хенри повече не се раздели с нея.

— Какво е това нещо на главата ти? — попита готвачката Флоси, когато той мина през кухнята с шапката, килната под моден ъгъл.

— Късметлийската ми шапка — отвърна Хенри.

Тя поклати глава, докато подправяше пилето.

— Щом така казваш.

Това беше лятото на Хенри и Луис. Хенри научи, че Луис е на седемнайсет и е част от реката, както бяха рибите и покритите с мъх скали. Преди да почине твърде млад, бащата на Луис, по произход акадец, му предал любовта си към музиката и дарбата на цигулар. Майка му го научила да разчита на себе си, като най-напред го оставила на далечни роднини, а после, когато бил едва на седем — в католическо сиропиталище в Ню Орлиънс. На дванайсет Луис избягал оттам, предпочел живота по улиците, рибарските лагери и речните кораби. Преболедувал от тонзилит, който оставил в гласа му дрезгавина, заради нея всичко, което казваше, от „Рибите хапят“ до „Ли моа ла верите“^[4], звучеше като флирт. Изгубил пари в „Буре“ и свирил най-красивите мелодии за цигулка във Френския квартал. Никога никъде не се задържал задълго, но засега обитаваше убийствено горещия табан над една бакалница на Дофин Стрийт. Обичаше до полуда хрътката си, Джаспър, когото открил изоставен до реката.

— Също като мен — заключи Луис, почесвайки влажните, пухкави уши на кутрето. Навсякъде водеха Джаспър със себе си. Изглежда, че никой в Квартала не беше против, и често за него имаше купа с остатъци от храната.

Хенри призна на Луис нещо, което не беше доверявал на никого: след боледуването си бе разбил любопитния навик на осъзнатото сънуване. Една нощ, докато боледуваше от дребна шарка, той се събуди, защото не му достигаше въздух, сякаш бе потънал, ужасно чувство. Когато се съвзе, осъзна, че не се е събуждал. Вместо това беше напълно осъзнат в съня.

— И изплаши ли се? — попита Луис.

— Да — призна Хенри, наслаждавайки се на усещането от ръцете на любимия си около него.

— Можеше ли да направиш каквото поискаш?

— Не — отговори Хенри.

— Ако можех да сънувам което и да е място, бих сънувал колиба в залива — каза тогава Луис. — Колибка. Рибарско корабче. Вестник, пълен с раци, готови да бъдат изядени.

— Аз ще бъда ли в съня? — тихо попита Хенри.

— Нямаше да е хубав сън, ако те нямаше.

И ето така Хенри разбра, че е влюбен.

Същата нощ той се разходи в съня на Луис. Имаше провинциална колиба край окъпана в слънце река, където стари живи дъбове спускаха плетеници от испански мъх във водата. На предната веранда стоеше дървен люлеещ се стол, а наблизо се полюляваше рибарско корабче. Разходката беше кратка — сънят се промени и въпреки че положи много усилия, Хенри не успя да остане на онова красиво място. И все пак беше щастлив, че е успял да надзърне в него, макар и за няколко минути.

През юни се наеха на работа на борда на едно екскурзионно корабче, където свиреха срещу храната си. Когато спираха из различните заспали южняшки градчета покрай реката за пренощуване, Луис и Хенри купуваха храна за чернокожите музиканти, на които не им беше разрешено да влизат в хотелите и ресторантите на белите.

— Не ми се струва честно — каза Хенри на Луис.

— Защото не е честно.

— Много неща са такива — рече Хенри. Искаше да държи ръката на Луис, но не се осмеляваше да го направи на публично място, където всеки можеше да ги види. Вместо това изчакваха осъждащия ги свят да заспи, тогава се измъкваха надалеч и се целуваха, докато вече изпръхналите им от слънцето устни не ги накараха да спрат.

През юли дните минаваха в риболов и плуване. Повечето нощи обикаляха клубовете и баровете във френския квартал, от бакалницата на Джо Кашо, където идваха да танцуват и пият всички бохеми, до заведението на Селест, където собственикът Алфонс им поднасяше бира в чаши за чай. Понякога си купуваха кана домашно бренди, подправено с плодчета хвойна, от италианската вдовица, която беше поела работата в семейната спиртоварна след смъртта на мъжа си. После взимаха тролея по Ченъл Стрийт^[5] към гробищата, за да пият, говорят и мечтаят. Сред каменни ангели и призиви към Божията милост, изсечени в мрамор, полупияният Хенри градеше велики планове за двамата:

— Можем да отидем в Сейнт Луис или Чикаго, дори в Ню Йорк!

— Какво ще правим там?

— Ще свирим!

— И тук свирим.

— Но там никой няма да ни познава. Ще бъдем никои. Можем да сме свободни.

— Можеш да си свободен, колкото решиш да бъдеш — каза Луис.

— На теб ти е лесно да го кажеш — засегна се Хенри. — Ти не си Дюбоа.

Да си Дюбоа не беше завет, беше клопка. Те бяха едно от първите семейства в обществото на Ню Орлиънс, с величествена къща от времето преди Гражданската война, която свидетелстваше за старите им корени. Бели колони и обкръжена от строги редици величави дъбове, „Бон Шанс“^[6] беше издигната от прапрадядото на Хенри, господин Ксавие Дюбоа, който натрупал богатството си от захар върху гърба на робите си. Наследникът му, първият Хенри Дюбоа, заграбил земя от индианците чоктоу по време на Акта за изселване на индианците^[7], а дядото на Хенри беше приел да служи като полковник в армията на Конфедерацията, марширувал с генерал Лий, за да защити откраднатите земи и откраднатите съдби, които вървели ведно. Хенри често се чудеше дали е имало и един Дюбоа, който да е извършил макар и едно благородно дело в живота си.

Единствената война, от която изглежда се интересуваше бащата на Хенри, беше войната с неговия собствен син. Това беше безкръвна война; непогрешимостта на баща му внушаваше известна спокойна увереност. Той никога не се съмняваше, че дадените от него указания ще бъдат изпълнени дословно, затова и никога не се налагаше да повишава глас. Виковете бяха за слабохарактерните мъже.

„Хал, няма да разстройваш майка си.“

„Естествено, Хал, ще влезеш в Университета на Мисисипи.“

„Трябва да учиш право, Хал. А след това да се подготвяш за съдия. Музиката не е благородна професия.“

„Онези джазови и разни други музиканти не са подходяща компания за млад мъж с твоето потекло и положение, Хал. Не забравяй, че ти си Дюбоа, образец на стабилната репутация на това семейство. Съобразявай поведението си с този факт.“

Крехката, неуравновесена майка на Хенри отдавна беше съсипана от господарското поведение на баща му. При първия й срив бащата на Хенри беше отказал да я заведе в санаториум, защото се страхуваше от мълвата. Вместо това семейният лекар й предписа хапчета и впоследствие майка му се луташе из безкрайните салони и стаи на „Бон Шанс“, изгубена птичка, неспособна да се задържи дълго на нито едно място, докато най-накрая не намереше убежище в семейната гробница. Тя сядаше на покритата със следите на времето пейка и се взираше в градината, а пръстите й непрестанно премятаха мънистата на молитвената броеница.

— Заради витамините стана. Не биваше да ги вземам — доверяваше тя на Хенри с притеснен глас. — Така се изплаших, когато изгубих поредното бебе. Толкова много изгубени бебета. Лекарят ме увери, че витамините ще помогнат.

— И са помогнали. Защото ме има мен, маман — говореше й Хенри.

— Тя ми изпрати писмо и ми каза, че трябва да скрия птичето — говореше тя и не оставяше на мира черните мъниста между трескавите си пръсти.

Флоси идваше и отвеждаше майката на Хенри в голямата бяла къща.

— Хайде, госпожице Катрин. Светиите няма да се сърдят, ако обядвате.

Хенри пак се измъкваше с Луис и двамата се качваха на железницата до западния край на езерото Пончартрейн, където ловяха риба от пристана в Бъктаун, правеха си излети до Стария испански форт или свиреха в хотелите и курортите на Милнбърг.

Луис никога не го наричаше Хал. Винаги Хенри, изричаше името му с дрезгавина, солена колкото въздуха над Квартала: „Да си направим раци, Хенри.“ „Чули как изсвири този отрязък, Хенри?“ „Хенри, не се дръж като слабоумен. Всички ни чакат в бара на Селест.“

И любимото на Хенри: „Моа, же т’ем^[8], Хенри.“ Хенри не искаше лятото да свършва.

След това, в един злощастен и спокоен августовски ден, Джаспър умря. Преди Луис да успее да го спре, кученцето хукна след една улична котка и попадна под камиона на човек, който караше лед и който в този момент завиваше от Рампар. Луис също нададе вой, свлече се на колене и прегърна мъртвото си куче. Шофьорът, мил човек с бузесто лице, свали шапката си и потупа Луис по рамото като баща, съжаляваше от все сърце.

— Изскочи изневиделица, синко. Нямах време да спра. Наистина съжалявам. И аз имам три кучета.

Луис беше неутешим. Хенри купи бутилка алкохол от италианската вдовица и двамата се приютиха на мансардата, трупът на Джаспър лежеше увит в одеяло на леглото. Хенри прегръщаше Луис, а той плачеше. Даваше му да пие от силното питие, докато погледът на Луис не стана стъклен. По-късно Хенри взе назаем кола от един от собствениците на „При Селест“ и двамата погребаха Джаспър далеч в залива, под една провесила клони върба, и отбелязаха гроба с кост от печено, отмъкната от кухнята на флоси.

— Тя ще ме убие, ако разбере, че съм й свил най-хубавия кокал за супа. — Хенри свали мократа си от пот риза.

— Добро куче беше — рече Луис. Очите му бяха червени и подпухнали.

— Най-доброто.

— Защо всички създания, които обичам, трябва да ме напуснат? — прошепна Луис.

— Аз няма да те напусна — обеща Хенри.

— Как ще принудиш баща си да ти позволи да останеш?

Хенри прехапа устна и впери поглед в прясно натрупаната земя.

— Ще измисля нещо.

— Обещаваш ли?

— Обещавам — рече Хенри, без да има представа как ще стане.

Дойде краят на август, донесе със себе си мъгливи облаци, които обещаваха дъжд, но не се изляха. След ден с изпепеляваща жега Хенри и Луис седяха на едно одеяло до провиснала лиана от каскадни грамофончета, в унило настроение. Дошла беше телеграма: бащата на Хенри се прибираше от Атланта на следващия ден. Училището започваше в седмицата след Деня на труда. Хенри щеше да е на километри от Луис.

— Защо просто не кажеш на баща си, че не искаш да идеш?

Хенри горчиво се разсмя.

— Никой нищо не отказва на баща ми.

Откъсна грамофонче от лианата и го смачка между пръстите си.

— Какво ти е направило цветето?

Но шегата не успя да накара Хенри да се отърси от завладялото го нещастие. В интерната Хенри щеше да бъде подложен на режим, на безцветен живот с посещение на параклиса сутрин, латински, тормозещи го по-големи съученици, прикрити намеци за начина, по който говореше и вървеше. Нямаше да има джаз и варени раци, нито риболов от пристана. Нямаше да има нито един от ексцентричните образи, с които се бяха запознали при посещенията си в Квартала, мъже и жени, които гледаха на двете момчета като на прекрасни племенници. Нямаше да има никакъв Луис. Хенри усети физическа болка.

Луис беше нарисувал сърце в земята. В сърцето бе изписал Л+Х. Хенри понечи да го заличи, преди някой да го е видял. Луис спря ръката му.

— Недей.

— Но…

— Недей — повтори Луис.

Тази нощ лежаха заедно на тясното легло, заслушани в шипящия прилив на езерото Пончартрейн, който се въртеше около коловете под колибата. Наболата брада на Луис дереше страните на Хенри, но той не искаше за нищо на света да спре да го целува. Бяха ръце, устни и езици. Потънали бяха в пот от изследване и удоволствие. След това лежаха преплетени, докато Хенри заспиваше до нежния топъл дъх на Луис върху рамото му, а навън из улиците на Уест Енд веселието се вихреше.

Бащата на Хенри се прибра в един августовски петък, лятото вече клонеше на свършек. От стола си в библиотеката той одобри потъмнелия тен и луничките на сина си.

— Изглежда си възстановил здравето си, Хал.

— Да, татко — рече Хенри.

— Училището ще се радва да го научи.

Сърцето на Хенри заби толкова бързо, че се почуди дали баща му няма да го чуе чак от другата страна на огромния персийски килим.

— Мислех си, че мога да завърша училище тук. В Ню Орлиънс.

Баща му надникна над ръба на отворения вестник.

— Защо?

— Мога да помагам за мама? — излъга Хенри.

— Имаме си слуги и лекар за тази работа. — Вестникът отново се издигна като бариера помежду им.

— Бих искал да остана — направи опит Хенри. Положи усилия да не се разплаче. — Моля.

— Изпратих вече чека за училищната ти такса.

— Ще ти върна парите.

— Не ставай смешен.

— Ще ти ги върна! Ще се наема на каквато и да е работа. Ще…

— Темата е приключена, въпросът е уреден. — Баща му го погледна за последно с любопитство. — Къде ходиш вечерите?

— Разхождам се дълго. По съвет на доктор Блейк. Заради здравето ми — излъга Хенри, изпълнен отново със силата на тайния си друг живот.

Баща му го погледа още малко с присвити очи.

— Хубаво — рече накрая и отново се насочи към вестника си. — Предполагам, че доктор Блейк знае по-добре.

Разкриха ги заради глупава грешка.

Луис беше написал на Хенри писмо. Красиво писмо. Хенри го знаеше почти наизуст, прочел го беше много пъти. Не можеше без него, затова го преместваше от джоб в джоб, постоянно го носеше у себе си, за да може да го чете винаги когато има желание. Но една вечер беше толкова уморен, че го забрави в джоба на сакото си. Перачката го бе открила и занесла на баща му.

Стомахът на Хенри се свиваше болезнено, всеки път, когато си спомнеше как го извикаха в салона, а икономът Джоузеф затвори вратите зад гърба му. За първи път спокойствието на баща му заплашваше да се превърне в друго, в жестокост.

— Познато ли ти е? — зададе му въпрос баща му, вдигнал противното любовно писмо. — Каква е тая гадост?

Страхът отне на Хенри възможността да отговори.

— Дали това… — устата на баща му с усилие произнесе думата — момче… те е опозорило по някакъв начин?

Луис го беше разсмивал. Луис го беше целувал. Любил го беше. В това нямаше никакъв позор.

— Не ти ли е хрумвало, че би могъл да изнудва семейството ти, да омърси доброто ни име, да търси пари? — продължаваше баща му. — Мислиш ли си, че само неопитните наследнички могат да станат жертва на търсачи на зестра?

Хенри искаше да каже на баща си, че Луис е мил и добър, романтичен и внимателен. Онова, което бяха споделили беше истинско. Но беше невъзможно да каже на баща си подобно нещо. Неодобрението му бе толкова силно, че парализираше Хенри, оковаваше го в срам.

За пръв път се чувстваше такъв страхливец.

— Няма да се връщаш в Ексетър — обяви баща му.

— Няма ли? — У Хенри, въпреки страха, се надигна надежда. Можеше да остане тук. С Луис.

— Ако теб не те засяга опазването на доброто име на семейството, аз съм принуден да го направя вместо теб. Позвъних на някои места. В девет сутринта заминава влак за Чарлстън и за Цитаделата, ще се качиш на този влак. Може би там ще успеят да направят от теб мъж, в отношенията, в които аз се провалих. Никога повече няма да споменаваме това момче.

Пред погледа на Хенри баща му скъса прекрасното писмо и запали късчетата с клечка, хвърли ги в камината, където те пламнаха и се превърнаха в пепел.

Забраниха му да излиза от стаята си, където завари куфара си, стегнат за път. Военно училище. Ако положението беше лошо в Ексетър, в Цитаделата щеше да е още по-лошо. Хенри никога нямаше да го преживее. Можеше да спаси себе си, можеше да излъже: „Нямам нищо общо с това момче! Това е недоразумение!“. После можеше да постъпи, както бе наредил баща му, да изостави всичко, което обичаше, Луис и музиката, и да се върне обратно в Ексетър, да стане адвокат, после съдия. Можеше да се ожени за правилното момиче и да има един Хенри Бартолъмю Дюбоа Пети, да се вижда с едни и същи хора, да посещава едни и същи светски балове и вечери, като през цялото време знае, че продължава да е разочарование за баща си, че нищо от случилото се няма да бъде забравено, само отричано. Или можеше да поеме по собствен път, да стане самостоятелен човек. Не му ли казваше баща му да бъде именно такъв?

Същата вечер баща му се срещна със свои делови партньори. Хенри ги слушаше как си говорят долу, смееха се, докато пиеха портвайн и пушеха пури. Ако това означаваше „да си мъж“, не искаше да има нищо общо с този образ. Баща му и слугите бяха заети и Хенри разбра, че е време. Наблъска каквото успя в една раница, измъкна се през прозореца на спалнята си, спусна се по едно дърво и се промъкна през гробницата. Хенри замръзна, когато се натъкна на майка си, седнала с молитвената си броеница пред статуята на архангел Михаил. Майка му го гледа в продължение на един дълъг миг, погледът й се местеше от раницата към Хенри и обратно, после пак към лицето му, сякаш се опитваше да го запази в паметта си.

— Отлитай, отлитай, сладко птиченце — прошепна тя и се обърна отново към своите светци, остави сина си да се измъкне от затвора на „Бон Шанс“.

Хенри се беше промъкнал до Квартала, до табана на Луис, но него го нямаше. Най-напред го потърси в „При Селест“. Нямаше го и там.

— Чух го да говори, че май ще свири на „Блажени“ — каза му Алфонс.

Но когато Хенри стигна на пристанището, „Блажени“ вече беше отплавал далеч нагоре по течението. Хенри за малко не се разплака. Помисли да изчака Луис да се върне, но нямаше представа колко дълго щеше да е плаването, а не можеше да си позволи да чака. Баща му щеше да го търси. Веднъж да се устроеше безопасно в новия си живот, щеше някак да успее да се свърже с Луис.

Късметът беше на страната на Хенри. Един параход тъкмо тръгваше нагоре по Мисисипи и той се уговори да го вземат на борда до Сейнт Луис, като обеща в замяна да свири на пиано. В Сейнт Луис пусна писмо до Луис на адреса на „При Селест“, заедно с адреса на офиса на „Уестърн Юниън“ в Сейнт Луис. В отговор не дойде никаква телеграма. Никой не дойде в Мемфис, в Ричмънд, нито в Ню Йорк. Хенри си мислеше за деня, в който бяха погребали Джаспър. Луис му бе изтръгнал обещание, че няма да го напусне. А Хенри не беше ли направил точно това, да избяга? Дали Луис не го мразеше, че си е тръгнал по този начин? Без да се сбогува? Дали не си мислеше, че е страхливец? Само да можеше да го открие, тогава щеше да му обясни точно как се е случило всичко.

Хенри не се предаде. Писа до пътуващите музиканти от „Блажени“. Само един отговори, корнетист на име Джими. Съобщи му чутото от свой братовчед, че може би Луис е напуснал Ню Орлиънс и е намерил работа в някаква група във вътрешността на щата, но не си спомняше името й. Хенри простена, когато чу това — такива групи пътуваха из цялата страна. Луис можеше да е навсякъде.

Тогава си спомни за разходката из съня на Луис. Ако това беше единственият начин да се свърже с него, така да бъде. Трябваше само да направи едно предложение: „Защо не говориш с Хенри? Той те чака в комплекса «Бенингтън» в Ню Йорк. «Бенингтън». Не забравяй.“

Но най-напред трябваше да го открие.

Всяка седмица през изминалата година Хенри се опитваше да направи точно това. Бродеше из места, които му бяха познати и странни, понякога много страшни, преследваше всяка следа, която би могла да го отведе до момчето, което не можеше да забрави, момчето, което беше обичал и изоставил. Момчето, което се надяваше да му прости.

Хенри погледна часовника на китката си.

Пет минути до три.

Нави будилника и нагласи метронома да тиктака.

— Моля те — каза той и затвори очи.