Либа Брей
Леговище за сънища (12)

Как се прави фокус

Ийви и най-добрата й приятелка Мейбъл Роуз седяха във викторианската трапезария на „Бенингтън“ под разваления, премигващ полилей и пиеха горещо какао, за да прогонят зимния студ. Изминали бяха два месеца, откакто Ийви последно стъпи в бившето си жилище, но Мейбъл настоя, а тя беше удивително умела в това да надделява в спор. Сега, след като беше тук, Ийви не можеше да не забележи колко мърляво и опърпано беше мястото, особено в сравнение с модерните хотели, в които наемаше стаи. За момент й се стори, че вижда Джерико, и сърцето й пропусна удар. Но не беше той и Ийви се почувства едновременно облекчена и разочарована.

Мейбъл потупа кутията от магазин на „Гимбълс“^[1], забързана със синя панделка.

— Не мога да повярвам, че ми купи рокля. Твърде скъпа е — тормозеше се Мейбъл. — Стачкуващите работници биха могли да ядат цяла седмица с парите за нея.

Ийви въздъхна.

— Ама и ти, Бухтичке. Това трагична тирада за опасностите на капитализма ли ще бъде? Защото трябва да ти кажа, че капитализмът прави и прекрасни рокли! Освен това парите са мои, не са твои.

— Роклята е прекрасна — съгласи се Мейбъл.

— Също като теб — рече Ийви, с поглед, вторачен над рамото на Мейбъл във въртящата се врата на „Бенингтън“.

— Какво търсиш? Държиш се така, откакто излязохме от „Гимбълс“.

— Само, хм, се чудех дали вуйчо Уил не е наблизо — излъга Ийви. — Не искам да се натъкна на него. Разбираш ме.

Мейбъл кимна. И се усмихна.

— Божичко, страхотно беше, нали? Само двете, както преди?

Прекарали бяха прекрасен ден, в който се пързаляха на кънки в Сентръл парк, след това пазаруваха в „Гимбълс“, където Мейбъл се разсмя неудържимо, когато Ийви се направи на служителя от асансьора и извика: „Четвърти етаж: Шапки за главата и торбички за клизмата! Дами, «Гимбълс» ви обслужва от горе до долу!“ Но преживяването беше толкова кратко и крехко. Ийви страшно липсваше на Мейбъл — не се бяха виждали от векове — а и Мейбъл се тревожеше, че новите, вълнуващи приятели на Ийви ще я затъмнят и накрая ще я заместят. Тя не пиеше и честно казано, тържеството, на което присъства у Ийви й се стори тъпо и безсмислено, населено с плиткоумни хора, които не мислеха много за останалата част от света.

Но това не й пречеше да иска да участва в други такива тържества.

— Слушай? Имам страхотна идея. Защо не останеш да спиш у нас тази вечер? — попита Мейбъл. — Сигурна съм, че мама няма да е против.

Ийви изви вежда.

— Майка ти ме счита за Сатаната.

— Не те счита! Много. О, забрави за майка ми. Можем да танцуваме на плочите на Пол Уайтмън^[2], да играем пегити^[3], да ядем кейк с кафе, докато ни заболят стомасите.

— Съжалявам, Бухтичке, но не мога. Има веселба в клуб „Уупии“. Обещах тази вечер да се покажа от тортата.

— О, разбирам — обезсърчи се Мейбъл. Напоследък все имаше веселби.

— Наистина. Съжалявам.

— Ами утре?

— Урооци по диикция. — Ийви пресилено проточи думите. — И „Рейдио Стар“ идват в радиото да ме снимат. Всъщност ще снимат всички, но и мен също.

— Звучи… впечатляващо. — Мейбъл се надяваше да не е прозвучала жалко и завистливо, както се чувстваше. — Искаше ми се да съм по-забележителна, вместо да съм… аз.

Ийви постави юмрук на масата.

— Глупости! Не искам да чувам и една лоша дума за госпожица Мейбъл Роуз. Тя е прекрасно момиче. Най-прекрасното.

Мейбъл извъртя очи.

— Хип, хип, ура!

— Ти си като никой друг. Ти си единствената съществуваща Мейбъл Роуз — настоя Ийви.

— Предполагам, че именно затова мъжете всеки ден падат в краката ми. Моите прекрасни качества ги привличат — ожали се Мейбъл. — Ако не бях толкова обикновена, може би операция „Джерико“ нямаше да изглежда безнадеждна.

Ийви съсредоточено разбърка какаото си, надяваше се, че Мейбъл няма да забележи как страните й поруменяват.

— Може би Джерико си пада по друго момиче — предположи тя внимателно. — Някаква стара любов. И трябва да се отърве от призрака, преди да започне да ухажва теб.

Мейбъл се понапери.

— Наистина ли мислиш така?

Ийви скалъпи усмивка.

— Залагам новите си чорапи, че е така. Знаеш ли какво? Не мисля, че трябва да чакаме Джерико. Трябва да бъдеш дръзка! Иди в музея и предложи да помагаш. Кажи му, че имаш съобщение от света на духовете, че двамата трябва да направите каталог на призрачни вещи, и после излезте да танцувате.

— Ийви! — разкикоти се Мейбъл.

— Или пък го накарай да изревнува. — Веждите на Ийви заиграха. — Какво ще кажеш за онзи тип, дето ти даде визитката си… Артър Незнамкойси?

— Артър Браун — уточни Мейбъл. — Не съм го виждала от октомври. Освен това родителите ми не го харесват.

— Защо така? Гласувал е за Куулидж^[4] или какво?

Мейбъл се разсмя.

— Не! Артър им се струва твърде радикален.

Ийви сложи ръка на челото си.

— Спрете печатарската преса! Извънредна новина: има човек, който е твърде радикален за твоите родители.

— Казват, че не е профсъюзен организатор, ами анархист. Явно се е забъркал в проблеми при митинга за Сако и Ванцети^[5], където станаха онези взривове? Баща ми разказа, че на Артър му се наложило да напусне града, а федералните били по петите му.

— Майко! Истински, жив анархист, от една страна, и момче, което прекарва цялото си време в музей на призраците от друга. Ама наистина те бива да си ги подбираш, Мейбси.

Момичетата пак избухнаха в смях. Мейбъл избърса очи. Чувстваше се сгряна и сдобрена със света. Смела. Странно как един следобед, прекаран с най-добрата приятелка, може да оправи живота на едно момиче.

— Божичко, липсваше ми, Ийви, хайде скоро да го повторим?

— Ще го повторим, Бухтичке — обеща Ийви, стисна пръстите на Мейбъл и стана. — Мразя да развалям веселбата, но най-добре да се размърдам. Имам среща с една торта. Преди да тръгна, трябва да ми изнесеш ревю с роклята си!

— Сега ли?

— Не. За идния Четвърти юли. Разбира се, че сега! Настоявам.

— Добре. Да се качим.

Ийви поклати глава.

— Няма да се качваме. Искам пълна програма. Качи се горе и се облечи в разкошните парцалки. После — Ийви сниши глас до дрезгаво мъркане — искам да се появиш от асансьора и да позираш до стената като Клара Боу^[6]!

Мейбъл усети как невзрачността припълзява обратно в нея.

— Не съм Клара Боу.

— За Бога, Мейбси! Придай си малко загадъчност, нали? Ще почакам тук. Само да не ти отнеме цял ден! И сложи малко червило! — извика Ийви, докато наблъскваше Мейбъл в асансьора.

— Ще се върна нова жена! — обяви Мейбъл и посочи към небето, служителят в асансьора плъзна и затвори вратата.

— Тик-так. Купон? Торта? — напомни си Ийви и се отпусна в едно кресло във фоайето. Отдръпна тежките кадифени завеси настрана и се загледа навън през прозорците. Все още никаква следа от негодника Т.С. Уудхаус. Преди да излязат от „Гимбълс“, Ийви се беше вмъкнала в една телефонна кабинка и му бе подшушнала, че „Госпожица Ийви О’Нийл е била видяна да съпровожда най-добрата си приятелка до комплекса «Бенингтън» за пръв път, откакто напусна през ноември, в случай че проявяващите интерес държат на история за вестниците.“ Сумата, която Ийви плащаше на Уди, за да пише името й в новините, може и да беше нищо и никаква, но все пак си оставаха трудно спечелени пари и за него беше най-добре да не ги пилее в някоя кръчма, а да работи за увеличаване на известността и на двама им.

Някой бутна въртящата се врата. Най-накрая, помисли си Ийви. Скочи и застана под един позлатен стенен свещник, обърнала по-хубавата си страна към входа, в случай че Уудхаус е проявил достатъчно ум, за да доведе и фотограф. Вратата описа пълен кръг. Но във фоайето влезе не Уудхаус, ами Джерико. За миг се спря, разви шала си, без да я забележи. Стомахът на Ийви се присви страшно силно, докато чувството, което се мъчеше да забрави се надигаше, бълбукайки. Спомни си сутринта в хотелската стая в Бретрън, след като Джерико беше прострелян, какво беше да са двамата, толкова открити, толкова честни. Ийви никога не се бе чувствала така разголена пред някого, дори с Мейбъл, сякаш би могла да каже всичко и да я разберат. Какво опияняващо чувство. И опасно. Едно момиче се нуждаеше от броня, за да се справя в света, а Джерико владееше подход да я обезоръжава с лекота.

Очите на Джерико се разшириха, а след това на устата му се показа прекрасна усмивка.

— Ийви! — извика той, тръгна право към нея и нейната решимост да не го допуска започна да се руши.

— Здравей, Джерико — нежно поздрави тя и двамата застанаха смутени във фоайето. Хората ги подминаваха, но Ийви почти не ги забелязваше. Забравила беше особената красота на Джерико — строгите скули, пронизващия син цвят на очите му. Дългия кичур руса коса, който все се измъкваше и падаше на бузата му. Той се опитваше да я приглажда назад, но тя отново падаше, а Ийви искаше само да постави длани на врата му. Толкова лесно беше да го докосне.

— Как си… — подхвана тя в същия момент, в който и Джерико заговори. Разсмяха се притеснено.

— Първо ти — отстъпи Ийви.

— Слушам радиопредаването ти. Много е добро. Имаш вроден талант.

— Майчице. Благодаря. — Ийви се изчерви от похвалата.

Настана неловко мълчание. Джерико се прокашля и посочи с жест към трапезарията.

— Яла ли си? Можем да пием чай в трапезарията. В името на старите времена.

Ийви погледна към асансьора.

— О. Всъщност си тръгвам. Само чакам Мейбъл.

Джерико пристъпи по-близо. Ухаеше на чистота и на гора, както в онази сутрин, когато се целунаха.

— Липсваш ми — призна той тихо и сериозно.

Дъхът на Ийви спря в гърдите й, болезнено се сгъсти като в балон. Чувствата й към Джерико подлежаха на контрол само когато той беше спомен. Във вихъра на веселбите и радиопредаването, и да, в прегръдките на други, обичащи да се забавляват момчета, мислите за него можеха да бъдат изтласкани настрани, това беше научила. Но тук, в негово присъствие, положението ставаше съвсем друго. Ийви погледна нагоре към очите му.

— Аз…

— Това Гадателката на влюбените ли е?

— Майчице, наистина! Тя е!

Възторжено бърборене изпълни предната част на фоайето, когато неколцина от обитателите на „Бенингтън“ разпознаха Ийви. Тя пое рязко дъх и се отдръпна.

— Трябва… трябва да вървя. Закъснявам за тортата…, искам да кажа за тържеството! Тържество с торта. — Ийви звучеше толкова замаяно, колкото се и чувстваше. — Предай на Мейбъл, че съм си тръгнала.

— Почакай. Не си тръгвай.

Джерико протегна ръка към нея, докосна върховете на пръстите й точно в мига, в който вратите на асансьора се отвориха и Мейбъл изхвърча в новата си жълта рокля като някоя от танцьорките на Айседора Дънкан^[7].

— Скъъъъъпа! Това съм аз, Мейбъл БараСуонсънНайтБоу… о!

Ийви светкавично издърпа ръката си далеч от Джерико и изтича към приятелката си.

— Мейбси! Като съновидение си в тази рокля!

— Какво съновидение? — попита Мейбъл. Очите й се стрелкаха между Ийви и Джерико.

— Не е ли смешно? Виж само на кого попаднах, нашия стар приятел Джерико, самият той — твърде приповдигнато избърбори Ийви. Усещаше погледа на Джерико върху себе си и не смееше да го погледне.

— Леле, изглеждате така, сякаш сте водили много задълбочен разговор. Надявам се, че нищо не съм прекъснала — каза Мейбъл.

— Просто убивахме времето до твоето идване — изчурулика Ийви с нарастваща паника. Страхуваше се, че той всеки момент ще каже нещо за случилото се, ще разбие сърцето на Мейбъл и ще остави белег върху дългогодишното им приятелство.

Въртящата се врата отново се завъртя, докато Сам я блъскаше и високо говореше на Джерико през фоайето.

— Виж, проблемът с Ницше, освен че скапва всяка радост, е, че мисли като разглезено седемгодишно хлапе, което не иска да дели кофичката си с играчки на площадката с пясък…

— Сам! Сам, насам! — избърбори Ийви.

Ухиленият Сам тръгна бавно към тях с ръце в джобовете.

— Я виж ти, и това ако не е самата Савска царица. Точно момичето, което търсех, Фреди каза ли ти новината за нашата изложба, посветена на Ясновидците? Мислех си, че…

Ийви уби ръце около врата му.

— Сам, най-после! Закъсня. Но не се сърдя. Какъв си ми красавец само!

Челото на Сам се набразди.

— Простете, госпожице. Взех ви за Ийви О’Нийл. Явно съм се припознал.

Ийви се засмя пресилено.

— Стига и ти! Непрекъснато си в роля. — Плъзна пръсти по ръката на Сам и междувременно леко го ощипа. — Виж, закъснявам за клуба, трябва да дойдеш с мен, нали? До скоро, Мейбси, скъпа! Хайде скоро да повторим днешния ден! — Ийви кимна към Джерико. — Радвам се, че те видях отново, Джерико.

Докато двамата със Сам се отдалечаваха, Ийви успя да хвърли поглед през рамо и видя как Джерико я гледа, наранено и стоически. Постъпила бе, както трябва, макар да се чувстваше ужасно.

Щом излязоха от „Бенингтън“, Ийви пусна ръката на Сам.

— Като поразмислих, твърде студено е за разходка и май ще вали. По-добре да си взема такси от тук.

Сам се ухили.

— Моля? И да прекъснеш задушевното ни, сърдечно събиране?

— Да. Съсипана съм и от това. Но ще се съвзема, не се съмнявай. — Ийви даде знак на портиера.

— Помниш ли, когато се запознахме на гара Пен?

— Когато ми открадна двайсет долара ли? Как да забравя?

— Тогава ми каза, че не си актриса. — Сам наклони глава и присви очи. — Мисля, че ме преметна.

— Сигурна съм, че не знам за какво говориш, Сам Лойд. — Ийви гледаше с надежда към улицата, където портиерът стоеше с вдигната ръка.

— Напротив, аз пък съм сигурен, че знаеш. Не се притеснявай, няма да разруша прикритието ти. Но искам нещо в замяна.

— Ти да не заряза кражбите заради изнудвачеството?

— Не го искам за себе си. А за вуйчо ти. Ще изгуби музея, Ийви, ако не направим някакъв фокус.

— Не виждам какво ме засяга този проблем.

— Трябваш ни за изложбата на Ясновидците. Ако я споменеш в твоето радиопредаване и бъдеш почетен гост, можем да гарантираме голямо откриване, може би дори ще изплатим данъците, преди данъчните да обявят цялото място за разпродажба.

Очите на Ийви заискриха.

— И защо да помагам на Уил? Рискувах живота си, за да му помогна при разрешаването на Пентаграмните убийства, а после той се опита да ме прати обратно в Охайо. Това му беше благодарността. Може би е време да спрем с ежемесечните фокуси, Сам. Може би е време Уил да се откаже от този стар музей.

— Това е делото на живота му, Савска царице.

— Тогава ще намери начин да го спаси, щом толкова означава за него.

Сам поклати глава.

— Наистина имаш сърце от камък, Ийви О’Нийл.

На Ийви й се прииска да му каже, че ако беше коравосърдечна, сърцето нямаше да я боли толкова. Постъпила беше правилно, като отблъсна Джерико и го насочи към Мейбъл. Нали?

Приближи се господин в тъмен костюм.

— Бихте ли ми дали автограф, госпожице О’Нийл? Аз съм ваш голям почитател.

— Разбира се. На чие име да бъде? — попита Ийви, като междувременно започна да говори, както я бяха учили на уроците по дикция.

— Само подпис е достатъчно, ако не ви затруднява много.

— Никакъв проблем — проточи думите Ийви. Постави последната завъртулка на подписа. — Заповядайте.

— Не мога да ви кажа какво означава това за мен — рече мъжът и взе автографа си, но Ийви не чуваше. Време е, помисли си тя, когато видя Т. С. Уудхаус да върви по улицата.

— И това ако не е Гадателката на влюбените! — рече той, дъвчейки дъвка. Наду едно балонче и Ийви едва се сдържа да не го пукне.

— Колко хубаво да ви видя най-после, господин Уудхаус — поздрави Ийви.

Уудхаус се прозя.

— Спасявах група монахини от горяща църква.

— И вероятно сте драснали клечката на пожара, за да си осигурите историята — не му остана длъжна Ийви.

Т.С. Уудхаус кимна към групичката ученички, които тичаха към тях през улицата и развълнувано си шепнеха помежду си.

— Чудя се кой е пуснал слуха, че си тук, в „Бенингтън“? — смигна й Уудхаус.

Балончето най-накрая беше пукнало звучно.

— Госпожице О’Нийл? — обърна се към нея едно от момичетата. — Обожавам предаването ви!

— Толкова невероятно мило е, че го казвате — рече Ийви със своя глас на радиозвезда, а момичетата се разпискаха възторжено. На Ийви й харесваше да я разпознават. Всеки път, когато се случеше, й се приискваше да може да направи снимка и да я изпрати на Харолд Броуди, Норма Уолинфорд и всичките провинциални дребноблагороднически величия в Охайо, които я бяха преценили погрешно. Най-отдолу на снимката щеше да им напише: Страхотно си прекарвам. Какво щастие, че не сте тук!

Сам прегърна Ийви, докато тя даваше автограф.

— Почеркът й не е ли красив?

Т.С. Уудхаус се подсмихна.

— Виж ти, имате вид на двамца, които са си много близки. Има ли нещо, което читателите на „Дейли Нюс“ трябва да знаят? Преди няколко месеца се носеха слухове, че двамата сте заедно.

— Не. Не сме — твърдо отсече Ийви.

— Стига, Агнешка мръвчице, не е хубаво да говориш така за годеника си!

— Годеник ли? — изви вежда Уудхаус.

В този момент момичетата отново се разпискаха. Насъбрали се бяха още хора. Малката тълпа се превръща лесно в голяма. Такава беше математиката на слабата.

— Той се шегува и то как — рече Ийви.

Сам я дари с най-прекрасния си поглед на влюбен.

— Луд съм по това хлапе от деня, в който я зърнах на гара „Пен“.

— Сам… — със скована усмивка го предупреди Ийви.

— И кой не би? Погледнете само това личице!

Той щипна Ийви по бузата. Тя стъпи тежко на крака му.

— Олеле, това е страшно романтично — въздъхна едно от момичетата. Неколцина от навалицата изръкопляскаха.

— Гадателката на влюбените си има възлюбен, така ли? — пошегува се някакъв мъж.

— Не, той не е…

— Стига, цветенце. Да не крием любовта си. Край вече.

— Иска ми се да скрия юмрука си в стомаха ти — прошепна му в ухото Ийви.

— Опитвате се да държите в тайна този романс ли, госпожице О’Нийл? И най-важното, криете го от мен? — не спираше с настойчивите си въпроси Уудхаус, настървен да надуши сензацията.

— Госпожице, таксито ви! — Портиерът държеше вратата отворена за Ийви.

Първите ситни, бързи капки дъжд паднаха върху тротоара. Сам на практика наблъска Ийви на задната седалка на автомобила.

— Тръгвай, любима! Не мога да допусна малката ми радиозвезда да настине.

Ийви открехна задното стъкло.

— Утре ще извлекат трупа ти от реката, Сам Лойд — изсъска тя, преди таксито да потегли по улицата.

— Тя не каза ли току-що, че ще извлекат трупа ти от реката? — попита Т.С. Уудхаус с молив, кацнал върху бележника му.

Сам въздъхна като пламенно влюбен мъж.

— Така каза, малката ми пандичка. Това поведение е единствената защита, която клетото, безпомощно момиче има срещу животинското привличане на любовта ни. Хм, можеш да цитираш думите ми.

— Животин… привличане… на нашата… любов… — Уудхаус още пишеше, когато небесата внезапно се отвориха и се изля невероятен порой.

 

 

По-нататък по улицата вървеше с приведена глава слаб мъж в тъмен костюм, промъкваше се през анонимното стълпотворение по улиците на Ню Йорк, сякаш бе безплътен. Най-накрая се вмъкна на предната седалка на незабележим седан. Подаде автографа на шофьора.

— Заповядай. Да не кажеш, че никога нищо не съм ти дал.

Шофьорът хвърли поглед на подписа на Ийви, после го пъхна в джоба на гърдите си.

— Племенница на Фицджералд, ъ? Любопитно.

— Светът е любопитно и опасно място, господин Джеферсън. Призраци и Ясновидци. Хора, които твърдят, че са видели мъж с цилиндър. Външни и вътрешни заплахи. Сигурността е крайъгълен камък на свободата ни. А на нас е поверено да опазим тази сигурност.

— От море до сияйно море^[8], господин Адамс. — Шофьорът включи двигателя. — Тя наистина ли има божествена дарба?

— Трудно е да се каже — отвърна пътникът, докато отваряше пакет с шамфъстъци. — Предполагам, че трябва да уредим малко изпитание като проверка.