Либа Брей
Леговище за сънища (10)

„Тин Пан Али“^[1]

 

На ъгъла на Бродуей и Западна 42-ра улица Тета нетърпеливо чакаше Хенри. Най-накрая го видя да излиза на улицата с опърпана, твърда сламена шапка на главата.

— Ето те! Хайде, хлапе. Ще закъснееш.

Промуши ръка под лакътя на Хенри и двамата забързаха с всички сили сред оживлението на Бродуей, покрай уличките, на които се намираха много музикални издатели от „Тин Пан Али“, докато стигнаха до адреса, който търсеха. Хенри вдигна поглед към четириетажната сграда.

— „Бъртрам Дж. Хъфстадлър и съдружници“, музикални издатели — рече той, а дъхът му излезе на пресекулки.

— Не се изнервяй, Хен. Ще се влюбят в теб.

— Така каза и за Милс. И Лио Фийст. И „Уитмарк и синове“.

— „Уитмарк и синове“ са шайка тъпанари.

— Те са едни от най-важните издатели в индустрията.

— Ами щом не издават теб, значи са тъпанари.

Хенри се усмихна.

— Най-прекрасното ми момиче.

— Някой трябва да е и това. Чакай, дай да ти оправя вратовръзката. — Тета занагласява възела. — Ето. Готово. Кажи си сега урока.

С широка и бляскава усмивка Хенри протегна ръка:

— Как сте? Аз съм Хенри Бартолъмю Дюбоа Четвърти. И съм следващата голяма звезда. — Отпусна ръка, усмивката му изчезна и той се заразхожда притеснено пред входа. — Не мога да го кажа.

— Но ти си следващата голяма звезда.

— Не се чувствам като следващата голяма звезда.

— И тук се намесва актьорството, хлапе. Трябва да ги накараш да ти повярват. Само не забравяй плана ни. Хайде. Кого искат и на друг не се съгласяват?

— Мен — измърмори Хенри.

— Много убедително — рече Тета с безизразно лице. — Ти песни ли ще им предлагаш, или разчет за погребение?

— Аз съм следващата голяма звезда! — рече Хенри малко по-убедително.

— Разбий ги, хлапе. Десет минути?

— Десет минути.

Хенри изкачи стъпалата до втория етаж, мина по тесен коридор с врати към малки стаички. Навсякъде имаше музика, песните се състезаваха една с друга, докато всички не започнаха да звучат като част от една и съща аранжировка. Мина покрай една отворена врата, в малката стаичка зад нея двама композитори крачеха и си подхвърляха рими.

— Синева, луна, влюбена, луна…

— Вече каза луна…

— Съди ме тогава…

— Не мога. То е все едно да съдя себе си.

В друга стая някакъв човек свиреше на едно момиче, което се бе свило със свалени обувки и прехвърлило ръка над очите.

— Това какви чувства поражда у теб? — попита онзи.

— Самоубийствени — отвърна момичето.

— Добре. А не искаш ли първо да започнем с поздравленията? — тросна й се мъжът и Хенри едва не прихна.

Всички тези хора продаваха мечти в рима и ритъм. Хенри отчаяно искаше да бъде един от тях. Не, искаше да бъде най-добрият сред тях. Амбицията го изгаряше като жарава. Надяваше се, че днес ще бъде щастливият му ден. Щом тоя писач Хърби Алън можеше да продава ужасните си песни, защо тогава и Хенри да не може?

Коридорът го отведе до по-широко помещение отзад.

Дългурестият, тъмнокос младеж, приведен над пишеща машина, дори не вдигна очи. Звуците на сладникава, подлежаща на забрава любовна песничка се състезаваха с тракането на клавишите. От двете Хенри предпочиташе шума на пишещата машина. Той беше по-почтен.

— Какво мислите?

На Хенри му трябваше секунда, за да осъзнае, че въпросът е насочен към него и че идва от пишещия, който беше спрял да работи и седеше облегнат на стола си, скръстил ръце и вперил настойчив поглед в Хенри.

— Относно… — Хенри посочи с жест стаята, от която идваше лошата песен.

Мъжът кимна. Хенри се поколеба как да отговори. Ами ако беше проверка? Ако този младеж и композиторите бяха най-близки приятели? Ами ако това всъщност беше предрешеният господин Хъфстадлър? Мъжът изглеждаше твърде млад, за да бъде издател. Всъщност не изглеждаше много по-голям от Хенри.

— Ами, със сигурност е… писклива.

Мъжът се засмя.

— Точно такива са Саймън и Паркър — не признават друго, освен сопраното.

Хенри се разсмя и протегна ръка.

— Хенри Дюбоа. Четвърти.

— Дейвид Кон. Първи и единствен. Всъщност един от около милион. Дейвид Кон е като Джон Смит за евреите. Тук сте за среща с големия човек ли?

— Всъщност да.

— Бива ли ви?

Гласът на Тета заприпява насърчения в главата му, но той не можа да се насили да произнесе онези думи.

— Предполагам, че ще открием.

— Можете да влезете. — Дейвид Кон посочи с пръст към вратата със стъклен прозорец и надпис „БЪРТРАМ ДЖ. ХЪФСТАДЛЪР“, изписан с едри, ъгловати букви в черно и златно. — О, и не позволявайте на Рейналдо Феномена да ви изхвърли.

— На кого?

Дейвид Кон се подсмихна и отново се залови с печатането.

— Ще научите. Късмет, господин Дюбоа Четвърти.

Господин Хъфстадлър беше дребен, пълен мъж с бузесто лице, което изглежда непрекъснато изразяваше неизбежно разочарование. Пъхна пура в намръщената си уста, подобна на процеп и изгледа пренебрежително Хенри.

— Седнете. Какво ви води във фирма „Хъфстадлър“ днес?

Аз съм следващата звезда.

— Ами, господине, много бих искал песните ми да бъдат издавани от великия Бъртрам Дж. Хъфстадлър.

— С много приятелчета е така. Защо трябва да ви публикувам?

— Ами, господине… — Хенри се впусна в своята добре отрепетирана реч за любовта си към музиката и страстта си към композирането, докато господин Хъфстадлър се дотътри до вратата и надзърна навън.

— Къде е Рейналдо? — извика той.

Миг по-късно влезе мъж с костюм на тясно райе и обувки със сая като криле на прилеп. Така беше прекалил с афтършейва, че можеше да задуши пътниците в цял автобус.

— Къде се губиш? — скастри го господин Хъфстадлър с тон, който вероятно трябваше да мине за шепот. — Цял ден те търся.

— Музата трябва да бъде подхранвана, господин Хъфстадлър. Необходимо ми е да се подкрепя — рече другият мъж с актьорски талант.

— Не ти плащам да ядеш. Плащам ти да подбираш хитове. — Придаващият си важност господин Хъфстадлър се върна тромаво при стола си. — Това е Рейналдо Феномена. Ясновидец — мъжът кимна многозначително. — Кажете друг издател, за когото да работи Ясновидец. Не можете, аз съм единственият. Този тип тук има силата да общува със света на духовете и да разбира кои песни ще са провал и кои успех.

Хенри беше съвсем убеден, че истинският талант на Рейналдо феномена е способността да напипва изгодата и кой да му плати яденето.

— Приятно ми е да се запознаем, господине — рече Хенри.

Рейналдо Феномена се ръкува с Хенри и затвори очи.

— Духовете ми казват, че сте от Юга.

Акцентът ми ти казва, че съм от Юга, мошенико.

— Божичко, това е удивително — възкликна Хенри.

Хъфстадлър се усмихна около пурата си.

— Казах ли ти, или ти казах? Добре, хлапе. Ти си. Покажи на Ясновидеца и на мен, какво имаш.

Посочи към пианото в ъгъла, прекрасен инструмент от черешово дърво, за който на Хенри му се прииска да беше негов. Хенри изсвири част от първата си песен, крадешком поглеждаше към господин Хъфстадлър, чието лице беше като окаменяло.

— Рейналдо? — каза Хъфстадлър, щом Хенри приключи.

Ясновидецът погледна нагоре, намръщи се, после се обърна към Хенри.

— Господин Дюбоа, може ли да съм откровен?

— Бих искал да сте такъв, господин Рейналдо — рече Хенри, въпреки че изобщо не искаше подобно нещо.

— Опасявам се, че песента ви просто не е на висотата на стандартите на нашата компания. Твърде джазова е. Твърде… сложна. Духовете я намират странна и неприятна.

— Аз съм под силното влияние на стила на Ню Орлиънс, където съм отраснал.

— Е, това не е Ню Орлиънс, хлапе. Това е големият град. Състезаваш се с Джордж и Айра Гершуин^[2], Ървинг Бърлин^[3], Хърбърт Алън и с хиляда други типове, дето къдрят песни, които хората искат да си подсвиркват в залата за танци на ъгъла. — Господин Хъфстадлър разпери ръце, сякаш жестът обясняваше всичко сам по себе си. — Трябва ни песен, която всеки да запее навсякъде. Популярни песни. Песни, които правят пари.

— Духовете са съгласни — потвърди Рейналдо, докато намръщено съзерцаваше кожичките си, сякаш те, а не бъдещето на Хенри в музикалната индустрия са поставени на везните. Погледна към Хенри с извинителна усмивка, която беше толкова фалшива, колкото и гадателската му дарба. — Уви, не сте Бърлин.

Господин Хъфстадлър размаха края на пурата си във въздуха.

— Ървинг Бърлин. Нямаше и цент на свое име. Дори не говореше английски, за Бога. Започнал е кариерата си от улиците в долната източна част на града. А сега? Той е най-големият композитор на песни в Америка и е милионер. На теб, приятелю мой, ти трябва да пишеш музика като Ървинг Бърлин.

Хенри с усилие скалъпи усмивка.

— Добре, господине, вече имаме господин Бърлин. Струва ми се прекалено да са двама.

— Хлапе, щях да имам сто Ървинг Бърлин, да можех само. Аз съм в индустрията на индустрията. И песен за изкормването да ми напишеш, щом прави пари, интересува ме.

— Заааапекът…

— Какво е това?

— Нищо — бързо отвърна Хенри.

Точно според уречения сигнал, Тета влезе през вратата.

— О, извините! Толкова съжалявам за прекъсването — запърха тя с мигли, изпълнявайки своя комедиен номер „малкото изгубило се момиченце“.

— Няма нищо, госпожице…? — господин Хъфстадлър я измери от горе до долу с поглед.

Тета веднага схвана интереса му и широко окръглила очи, го дари с усмивка.

— Найт. Тета Найт. А вие сигурно сте единственият и неповторим господин Бъртрам Дж. Хъфстадлър — пропя тя.

Развратникът се разсмя.

— От виновен по-виновен.

— А аз съм Рейналдо Феномена, оракулът на бъдещето, отгатващият мисли, прорицател и съветник на велики мъже — намеси се Рейналдо и целуна ръката й.

И на долнопробни музикални издатели, помисли си Хенри.

Господин Хъфстадлър приглади назад оредяващата си коса.

— Е, как мога аз да ви помогна, малка госпожице?

— О, надявам се, че точно вие можете да ми помогнете, господин Хъфстадлър. Изключително съм развълнувана — обяви Тета и пусна стръвта. — Работя за господин Зигфелд, нали разбирате, във „Фолис“?

— „Фолис“ ли? — избърбори жадно Рейналдо, преди да се усети. — Искам да кажа, че го усетих.

— Без майтап? Оле! — изгука Тета и продължи да пърха с мигли, докато на Хенри не му се наложи да постави ръка над устата си, за да не се разсмее на глас. Понякога най-добрата актьорска игра на Тета не беше на сцената. — Е, фло… господин Зигфелд, искам да кажа… Търси нова песен и онази вечер, бях в малък нощен клуб, където чух приказно произведение! Но не знам кой го е написал. И се надявах, майчице, тъй като сте такава голяма работа, че може би сте го издали вие?

— Ами ако не сме, ще го направим! — смигна господин Хъфстадлър на Тета. — И как се казваше тази приказна мелодия, пиленце?

— Боже мили, наистина не знам.

— Рейналдо? — господин Хъфстадлър погледна към Ясновидеца, който пребледня.

— Ъъ… Духовете, изглежда, не са благоразположени да ми помогнат този път.

— Може би ако запеете малко от нея, госпожице — насърчи я Хенри.

— Ама разбира се! Беше нещо такова… — Тета подхвана мелодията от песента на Хенри, като умишлено пропускаше думи и тананикаше на тяхно място, сякаш я е чула само веднъж.

Очите на Хенри се разшириха от престорена изненада.

— Майчице, госпожице, това е моята песен!

— Вашата ли? Не думайте!

— Именно моята. — Хенри подхвана мелодията, като пееше правилните думи, а Тета го съзерцаваше смаяно. Накрая възторжено заръкопляска.

— О, прекрасно беше! Трябва да дойдете и да я изсвирите на господин Зигфелд.

— Като си знам късмета — ухили се Хенри, — не вярвам да има полза.

— И аз не вярвам да има — въсеше се иззад писалището си господин Хъфстадлър. — Вие, хлапета, да не си мислите, че съм вчерашен? Песента ви не става, господин Дюбоа, не става и фалшивата пиеска, която разиграхте. Сега се махайте, преди да съм ви изхвърлил.

Тета заряза усмивките и прелъстителния, задъхан шепот.

— Така ли? Не сте в състояние да познаете добрата песен, ако ще да дойде и да ви захапе за д…

— Дрехата! — бързо се намеси Хенри. — Да ви съпроводя ли навън, госпожице Найт?

— Бих се радвала, господин Дюбоа — отвърна Тета. Наведе се над Рейналдо Феномена. — А ако вие сте читател на мисли, трябва да се срамувате, трябва да сте изгорели от срам, ако можехте да прочетете моите в момента, върлинест мошенико.

Хлопна вратата зад себе си за всеки случай.

Иззад писалището в приемната Дейвид Кон се усмихна към Хенри и Тета над пишещата си машина.

— Добър опит.

— Е, почти свърши работа. — Хенри побутна назад шапката си. — Удоволствие беше за мен да се запознаем.

— За мен също. — Дейвид се захвана с някаква хартия, погледна стеснително към Хенри. — Надявам се пак да се видим. Ей?

— Да? — рече Хенри и се обърна.

— Ако изобщо има значение, мисля, че песента ти беше много хубава.

— Добра или много добра?

— В песента ти няма нищо, което малко повечко сърце и много здрава работа да не успеят да оправят.

— И вие ли сте Ясновидец? — пошегува се Хенри.

Дейвид Кон се усмихна.

— Не съм. Само съм честен. Но никой не плаща за честност.