Либа Брей
Леговище за сънища (56)

Мълбъри Бенд

Странните събития от разходката през изминалата нощ и онова, което с Хенри бяха открили в тунела, заемаха мислите на Лин цяла сутрин. Раната от изгарянето все още я болеше. В първия свободен миг позвъни на Хенри, хвана го на излизане.

— Тъкмо тръгвам към „Гранд Сентръл“, за да посрещна Луис на влака — съобщи й той. — Обещавам да го доведа направо в „Чайната“. Тогава можем да поговорим — обеща й и затвори.

На обяд Чарли Лий мина през „Чайната“, за да съобщи на Лин, че дядо му се е върнал от Бостън. Щом разчисти масите, Лин се възползва от следобедното затишие в ресторанта и отиде да посети Чан Лий в „Златната перла“, занесе му портокали като подарък за наближаващата Нова година. Чан Лий беше почти на осемдесет, но с все така бистър ум. Лин се надяваше, че може би знае нещо, което да й е от полза и да успокои тревогите й относно Уей Мей.

— Научих от внука си, че си питала за квартала, някаква фирма за уреждане на сватби, така ли?

— Да, чичо^[1]. Фирма, която се казва „О’Баниън и Лий“ — разпалено обясни Лин. — Дали ти е известна?

— Известна ми е — отговори господин Лий и замълча. По мълчанието му обаче Лин разбра истината и в крайна сметка надеждата й, че може да става дума за уважавани брачни агенти, угасна. — Някога имаха офис тук — каза най-накрая господин Лий. — Намираше се на Бенд.

— На Бенд ли?

— На Мълбъри Бенд Стрийт.

Мълбъри Бенд. В крайна сметка за адреса Уей Мей не беше сбъркала.

— О’Баниън и Лий — продължи господин Лий — не бяха брачни агенти. Ами сводници. Подмамваха момичетата с пътуване от Китай до Америка, където щели да бъдат омъжени за състоятелни мъже. Пристигнеха ли момичетата в Америка… — господин Лий поклати глава натъжено, — ги продаваха. Ставаха проститутки, принудени да работят, за да изплатят дълга си за пътуването дотук. Бяха бедни, сами, в нова страна, без закони, които да ги защитават. И какво да направят? Бяха в капан.

— Защо никой не ги е спрял?

— Някой ги спря — възрази й господин Лий. — Уби ги. На същата улица.

— Н-никога не съм чувала за това убийство.

— Сигурно не си. О’Баниън и Лий бяха убити през 1875 година.

— През 1875-а ли? — изненада се Лин.

— Да. Уби ги едно от бедните момичета, чийто живот бяха съсипали. Намушкала ги с нож в сърцето — той поклати глава. — Лоши хора бяха. Помня, че съм я виждал. Беше зависима от опиума. Имаше малка музикална кутийка, която пускаше да свири.

У Лин зажужа някакво предчувствие.

— Носеше ли воал?

— Да. Носеше. Откъде знаеш?

Жуженето бързо тръгна нагоре към врата на Лин и скалпа й. Почувства се замаяна.

— Къде е Мълбъри Бенд, чичо? Искам да я видя.

— Виждаш я всеки ден.

— Съжалявам. Не разбирам.

— Нарича се Кълъмбъс парк. — Господин Лий разпери широко ръце. — През 1897-а на мястото на улицата построиха парк. Мълбъри Бенд я няма от десетилетия. Както ги няма и О’Баниън и Лий. — Той духна към пръстите си, сякаш духа глухарче. — Призраци.