Либа Брей
Леговище за сънища (42)

Малката вселена

— Не знам дали трябва да разрешим на Лин да иде на кино с Грейси и Лий Фан при това положение — сподели тревогата си госпожа Чан, когато раздели дантелените завеси, падащи над прозореца на втория етаж, и надзърна навън. Полицията гореше стоката на още един магазин, в който двама от работниците бяха станали жертви на сънната болест.

— Остави я да излезе с приятелките си — посъветва я господин Чан. — За няколко часа ще се справим. За нея е добре да се махне малко оттук.

— Но внимавай, Лин — предупреди я госпожа Чан. — Чух от Луела, че започнали да спират китайци по улицата и да ги проверяват за сънна болест. Имало и по-лоши неща. Чарли Лао и сина му Джон ги тормозили пред магазина им на 35-а улица. Насиненото око на Джон го доказва. Ще се радвам, когато всичко това приключи.

— Никога няма да приключи — обади се чичо Еди и Лин разбра, че не говори за сънната болест.

 

 

Щом стигнаха Таймс Скуеър, Лий Фан и Грейси тръгнаха да пазаруват, а Лин отиде на кино. Както се бяха уговорили предварително, трябваше да се срещнат по-късно. Шеметен възторг обзе Лин, когато надписът „Пате Нюз“^[1] проблесна върху бавно вдигащите се завеси. Изискани на вид мъже се разхождаха по заснежена пътека с ръце, сключени на гърба. А върху черния екран се появиха думите:

Ниле Бор и Алберт Айнщайн,

двама гиганти в науката,

изследват малката вселена на атома.

Атомът. Толкова малък, че е невидим за човешкото око.

И въпреки това със сила да преобразява света ни!

Точно както земеделецът прибира узрялото жито от земята си,

ние можем да събираме енергия от атома.

Образът се промени, чернокос мъж, красив като филмова звезда, махна към тълпите от своята открита кола. Лин се усмихна, лицето й се къпеше в сиянието на екрана.

Джейк Марлоу обявява изложбата „Бъдещето на Америка“ в Ню Йорк.

На екрана устните на великия Джейк Марлоу се движеха тихо, докато говореше на микрофона пред огромно множество, насъбрало се в търговската част на града. Сцената се промени отново в черна:

Някога смели мъже плавали в опасни води

в търсене на онова, което е възможно.

Знаем какво е възможно.

Ние построихме много неща, за които се казваше,

че са невъзможни.

Наричат се Америка.

И ние сме стопаните на нейното смело бъдеще —

видение за бъдещето, демокрацията и

за невероятните постижения.

За момент Лин си представи друг кинопреглед, в който някой ден би могла да участва. В него тя беше един от великите учени, който се ръкува с велики хора като Джейк Марлоу пред погледа на гордите си родители. И започваше да си мисли, че нейното бродене сред сънищата вероятно крие ключа към научно откритие, което ще превърне въображаемата картина в ума й в действителност. Щом двамата с Хенри можеха да пътуват до друго измерение в сънищата и да сътворяват различни неща в неясния свят на съновиденията, тогава може би времето, пространство и, да, дори материята, бяха просто дело на човешкия ум. Може би нямаше граници пред онова, което биха могли да направят, или място, на което не биха могли да отидат, щом се научат да виждат различно.

Органистът подхвана енергична мелодия, която даваше сигнал за началото на „Братлето“^[2]. Лин постави стабилно сивата си шапка, грабна палтото си и патериците и се плъзна към пътеката покрай изненадания портиер.

— Но, госпожице, филмът току-що започва — рече той.

— Знам — отвърна тя. — Исках само да видя кинопрегледа.

Навън, на 42-ра улица, беше застудяло. Малки снежинки танцуваха на вятъра. Дъхът на Лин излизаше на облаче и дори трепереше. Енергия. Атоми. Новината беше завладяла новинарските издания — „Разпространява се китайска сънна болест! Майорът заявява: Няма да допуснем през живота ни нова епидемия като испанския грип! Чайнатаун е застрашен от карантина“ — и точно като ледените късчета, сънищата и лицата от кинопрегледите на Джейк Марлоу и щастието на Лин се изпари. Тя погледна към тротоара, сведе глава и тръгна. Навалица препречваше градския тротоар и преливаше върху улицата, тормозеше таксиметровите шофьори, които натискаха клаксоните си недоволно. Лин не можеше да премине и не можеше да заобиколи. Искаше да попита някой какво се случва, но не желаеше да привлича ничие внимание върху себе си. Из улиците отекна тежък, военен барабанен ритъм. Звучеше като парад и Лин си проправи път навътре в множеството, търсеше по-добро място.

И тогава го видя: оркестърът от барабани и флейти предвождаше прави редици от мъже с бели качулки и мантии, които маршируваха стегнато по Бродуей, размахваха американски знамена и развяваха плакати, които с гордост прогласяваха НАПРАВЕТЕ АМЕРИКА БЯЛА И ЩЕ НАПРАВИТЕ АМЕРИКА БЕЗОПАСНА И НАБЛЮДАТЕЛНИЯТ НИКОГА НЕ СЕ УМОРЯВА. Около Лин мнозина от навалицата ръкопляскаха и подсвиркваха, поздравяваха рицарите на Ку-клукс-клан.

— Простете, простете — рече тя и се обърна срещу потока от хора, изпълнена с отчаяно желание да се върне на 42-ра улица и да се качи на автобуса за вкъщи. Някакъв младеж се изсмя злобно към нея:

— Ето една мръсна китайка.

Всичко в тялото на Лин се скова от страх. Прииска й се да не беше бързала с такова нетърпение да се отърве от Лий Фан и Грейси. Просто се добери до автобусната спирка, каза си тя и не спря. Мъжът и приятелите му я последваха, тормозеха я.

— Ей, ти, момиче! — гласът на младежа се промени от злобен присмех в глас на човек, изпълнен с желание да се докаже. — Къде отиваш? На теб говоря!

Сърцето на Лин биеше лудо. Не смееше да се обърне назад. Мъжете обаче бяха близо, а автобусната спирка твърде далеч. Преди три месеца тя би могла да се спаси с тичане. Сега дрънкащите шини тежаха на краката й, едва вървеше, ръцете й трепереха от усилието по-бързо да движи патериците си. Страхуваше се, че ще стъпи накриво, ще изгуби равновесие и ще падне на улицата. Неколцина наблюдаваха случващото се с изражение на неясно неудобство, един от тях се намеси омиротворяващо:

— Ей, стига! Оставете я.

Но другите едва обърнаха внимание. Никой не се спря да сложи край на тормоза. Лин вървеше със сведена глава, но очите й гледаха диво нагоре, търсейки място, където да потърси помощ. Неоновата табела на един ресторант гръмко обявяваше: НАЙ-ДОБРОТО ПЕЧЕНО ТЕЛЕШКО В НЮ ЙОРК! Точно над нова, написана на ръка табела, на която пишеше кратко и ясно: ЗАБРАНЕНО ЗА КИТАЙЦИ.

— Далеч си от вкъщи, нали, момиче? — извика мъжът. — Говориш ли английски?

Точно зад нея беше. Усещаше мириса на афтършейва му. От дясната й страна се появи гигантският надпис на „Ню Амстердам Тиътър“. Лин зави, запъти се към вратата. Патерицата й пропадна тежко в дупка, тя се спъна, цялото й тяло се разтърси. Беше на косъм да се разплаче. И тогава от уличката на театъра се появи Хенри, духаше в шепите си, за да се стопли.

— Хенри! — изкрещя Лин веднъж и още веднъж: — Хенри!

Той я видя, понечи по инстинкт да й помаха и замръзна.

— Помогни м… — не довърши Лин, защото я удари тежка буца от кал и лед и тя изгуби равновесие. Чантичката й падна и закопчалката се счупи, съдържанието й се разсипа.

— Мръсна китайка! Върви си у дома! — кресна младежът и изтича покрай нея с приятелите си през смях. Аз съм си у дома, искаше да каже Лин, но думите застанаха в гърлото й, докато седеше просната сред калта на 42-ра улица.

— Страхливци! — извика Хенри. Мигом се озова до нея, помогна й да се изправи, подаде й патериците, събра вещите й от улицата и ги постави обратно в чантичката й.

— Лин! Добре ли си?

— Д-добре съм — измънка тя. Очите й бяха пълни със сълзи. — Само трябва да си ида у дома.

— Добре. Аз ще те заведа.

Той внимателно изтупа мръсотията от палтото й. Погледът му се плъзна по шините и патериците на Лин, грозните й черни обувки и за секунда ведрата му усмивка помръкна. Бързо се съвзе, усмихна се твърде учтиво, така, както изглеждат хората, които не искат да разстройват другия. И сълзите, които Лин бе сдържала, потекоха по лицето й, горещи и смущаващи.

— Ей, ей, скъпа. — Хенри прегърна Лин и тя се скова при допира му.

— Съжалявам — той я пусна. — Много си разстроена. Какво ще кажеш за чаша какао най-напред? Обичаш какао, нали?

— Добре съм. Само… ме упъти към автобуса.

— Добре, обаче, виж сега, имам строго правило никога да не пия горещо какао сам. Религията ми не го позволява.

— Религия ли имаш? — подсмръкна Лин.

— Ами нямам. Не точно. Но ако имах, това щеше да е първият завет.

Лин избърса очите си с опакото на ръката и погледна косо към Хенри. Той стоеше там в сакото си от туид с тесните си, сгушени рамене и дебел кариран шал около врата, сякаш бе прекалено увит коледен подарък, на елегантните му пръсти се полюляваше чантичката й. Изглеждаше смешно и на нея й се прииска да можеше да се разсмее, а вместо това плачеше. По време на кинопрегледа сърцето й беше пълно с възхита, мислеше си за света на атомите, за промяната и възможностите. Сега мигът се беше превърнал в друго усещане, което тя не харесваше. Снегът се стелеше, покриваше и двама им с мокри снежинки.

— Едно горещо какао. — Лин взе обратно чантичката си. Кимна към витрината на ресторанта с надпис ЗАБРАНЕНО ЗА КИТАЙЦИ. — Ако можеш да намериш място, където да ме пуснат.

— Не се притеснявай. Знам точното място — рече Хенри и предложи ръката си.

 

 

— Съжалявам, че е само чай — извини се Хенри през малката, мраморна масичка към Лин. — Но поне е горещ.

Намираха се в приземна кръчма на тясна уличка в Гриниуч Вилидж. Лин духна парата от чая и погледна предпазливо към грапавия червен тапет, подходящ по-скоро за бордей; жените с много къси прически и мъжки костюми; мъжете, които седяха близо един до друг.

— Що за място е това? — прошепна тя след кратка изпълнена с неудобство тишина.

— Безопасно — отговори Хенри, като разбъркваше млякото в чая си. — Защо не ми каза по-рано истината?

— Не исках да ме съжаляваш. Стига ми съжалението на хората, които ме зяпат с ужас. Или със състрадание. — Тя отпи от чая си. Все още беше много горещ. — Само… в света на сънищата съм такава, каквато бях. Мога да тичам и да танцувам. Силна съм. Не като тук. Не исках да ме видиш в този вид — слаба.

— Скъпа, може да си много неща, но слаба не е едно от тях. Откога си… — Гласът на Хенри заглъхна.

— Саката ли? Щом ще водим този разговор, няма смисъл да не наричаме нещата с истинските им имена — сопна се Лин. — От скоро. От октомври.

— А някога дали ще…?

— Беше детски паралич — отсече тя.

Хенри кимна.

— Съжалявам — каза той след малко.

— Защо? Не ти си причината за него.

— Не. Но въпреки това съжалявам. Много е нечестно.

— Никой не е обещавал животът да е честен. Затова обичам толкова много броденето сред сънищата. Това е място, където мога да се чувствам себе си. Където съм свободна.

— Тогава пия за това. — Хенри вдигна чашата си чай и пи. — За мястото, където можем да сме свободни.

Двама мъже от масата в ъгъла станаха да танцуват, уловени за ръце, притиснати страна до страна и Лин се опита да не зяпа. Надяваше се неудобството й да не личи прекалено.

— Като говорим за свободата — рече Хенри. Той пое дълбоко дъх. — След като ще сме откровени, трябва да… искам да ти кажа истината за Луис.

Сърцето му заби по-бързо. Защо да бъде себе си с друго човешко създание беше по-ужасяващо, отколкото всичко, което би могъл да си представи насън?

— Когато казах, че Луис е бил мой приятел, не казах цялата истина. Той ми беше повече от приятел. Той е единственото момче, което съм обичал. Той е… той е мой любовник. — Хенри се облегна назад и скръсти ръце на гърдите си. Изражението му беше предизвикателно. — И така. Давай, госпожице Чан. Какво ще кажеш за това?

Хенри. И Луис. Любовници. Донякъде беше шокиращо, но също така обясняваше много неща, които преди нямаха смисъл, нещо, което Лин бе предусещала дълбоко в себе си. Преди години тя беше дочула мълва за чичо Еди и истинската причина никога да не си вземе съпруга. Било заради неговия приятел Фухуа. Говореше се, че двамата били по-близки от братя. Навсякъде ходели заедно. Един ден Фухуа бил арестуван за игра на хазарт. По време на разпита се разбрало, че е влязъл в страната незаконно, като се преструвал на друг — че бил „син по документи“^[3]. Нищо не можело да се направи. След седмица го депортирали в Китай и завинаги му забранили да влиза в страната, а сърцето на чичо й било разбито. Или поне така говореше мълвата.

— Истина ли е? — попита майка си Лин по-късно. По онова време тя споделяше всичко с нея.

Майка й много се ядоса.

— Ужасни неща говориш за чичо си, Лин!

— Защо? — озадачи се тогава Лин, страните й бяха пламнали от срам, който не разбираше.

— Защото това е… противоестествено, двама мъже да са заедно. Това е грях. Попитай отец Томас. Той ще ти каже. Никога не бива да повтаряш това за чичо си, Лин.

Лин не я беше грижа дали историята за чичо й Еди е истина, или не; разстроена беше от мисълта, че чичо й, когото много обичаше, е нещастен. След обяснението на майка й обаче идеята пусна корени в нея: такива отношения бяха погрешни и неправилни. И едва сега подлагаше тази представа на обмисляне. Но Хенри не беше сбъркан. Понякога, когато трябваше да е сериозен, разправяше шеги, но беше мил. Може и да не разбираше напълно живота му, нито той нейния, но тя осъзна, че в света на сънищата, те бяха открити един с друг. Лин харесваше Хенри. Харесваше и Луис. Беше говорила с куп мъртви, нито един от тях не бе казал нито дума относно това, че любовта е грях. Докато свещениците не успееха задоволително да докажат своята хипотеза, тя щеше да вярва повече на мъртвите, отколкото на тях.

— Много добре — каза накрая.

Веждите на Хенри скочиха нагоре.

— И толкова? Просто „много добре“.

Лин топлеше ръцете си в стените на чашата си.

— Да.

— Странен човек си, Лин Чан. — Хенри поклати глава с видимо облекчение.

— Никога не съм имала приятел като твоя Луис. Всъщност никога не съм имала приятели.

— Загубата е за другите — отговори Хенри.

Лин се обърна към него.

— Да не го казваш, само защото са те възпитали да си учтив? Или наистина го мислиш? — Тя вдигна ръка. — Не отговаряй по навик. Бъди искрен.

— Наистина не си по любезностите, нали?

— Защо трябва да лъжа? Какво й е хубавото на лъжата?

Когато лежеше в болницата, след като се разболя и краката й се парализираха, сестрите й се усмихваха учтиво и й повтаряха да не се притеснява. Но по погледите им разбираше, че има основания да се притеснява, и това, че й говореха обратното, само увеличаваше страха й. Чичо й Еди беше честен с нея.

— Ще се оправят ли краката ми, чичо? — попита тя тогава. — Ще бъдат ли като преди?

— Не, няма — отговори й той, а лицето и гласът му изразяваха решимост, за да не затаи тя фалшива надежда. — Така ще са занапред. За да приемеш нещата, се иска сила, Лин. Ти изгуби краката си. Но не си изгубила правото си на избор как да живееш.

— Предпочитам истината — призна с лека горчивина Лин.

Хенри нямаше опит с честността, само с избягването на истината. В Ню Орлиънс го бяха възпитавали в южняшки обноски, според които никога не биваше да казваш на хората какво мислиш. Научил се беше да се усмихва, да кима и да продължава, да нарича нещо „интересно“ вместо „гадост“. Да бъдеш добър южняшки джентълмен означаваше да цениш учтивостта и благовъзпитаността над всичко. Да си честен беше странно чувство, все едно използваш закърнял мускул.

— Явно да сме приятели с теб ще е изпитание — заключи той.

— Така ли?

Хенри сви рамене.

— Предполагам, че сега си свързана с мен, госпожице Чан. Извинявам се предварително.

Усмивката на Лин беше широка и глуповата.

Хенри подсвирна.

— Тази твоя усмивка е истинска красота.

Тя поклати глава, косата скри лицето й.

— Глупава е.

— Точно така. Исках да кажа, че тази твоя глупава усмивка е истинска красота.

Този път Лин наистина се разсмя.

— Създанието се разсмя! — удиви се Хенри.

— Не съм чак толкова кисела!

— Напротив, такава си. Малко. Ей! Отнасям се с теб с честността, която поиска в замяна. Харесва ли ти? — попита Хенри.

— Ужасен си.

— О, какви прекрасни неща казваш. Мисля, че и ти си ужасна, скъпа — рече Хенри и Лин не успя да сдържи усмивката си.

— Благодаря, че ме спаси днес.

— Благодаря, че и ти ме спаси.

Малобройният джазов оркестър в ъгъла подхвана мелодия. Момчетата поведоха партньорите си към дансинга, движеха се грациозно в кръг. Лин наблюдаваше танцьорите с копнеж, почукваше с пръсти леко по масата. Хенри видя всичко.

— Искаш ли да танцуваш?

Лицето на момичето се помрачи.

— Това не е светът на сънищата.

— Знам. — Той стана и предложи ръка. — Един танц.

Лин впери поглед в пръстите на Хенри, после улови ръката му и го остави да я поведе към дансинга. Двамата най-вече пристъпваха бавно, но за Лин това нямаше значение. Тя танцуваше. Беше почти толкова хубаво, колкото и броденето сред сънищата.

Когато излязоха на заснежената Бароу Стрийт, Хенри погледна към Лин и попита:

— Защо го правиш?

— Какво правя? — попита Лин.

— Придърпваш полата си над шините всеки път, когато някой погледне към тях.

— Грозни са. Хората се притесняват от тях.

— Мен не ме притесняват — рече той и върху лицето на Лин се разгърна още една от редките й усмивки.

— Значи ти наистина не харесваш момичетата, така ли?

— Страшно харесвам момичетата. Само че не като за… женитба, ако ме разбираш.

Лин кимна.

— И по-важното е, че харесвам теб, госпожице Чан. Приятели?

— Предполагам.

Хенри се подсмихна.

— Това беше отговор напълно в природата на Лин Чан. Ако някога ме похвалиш, може да умра на място. Какъв е проблемът сега? Отново се намръщи.

— Хенри, може ли да ти покажа нещо?

— Стига да ми обещаеш, че не включва невръстни деца или йодели^[4].

— Нито едно от двете. Но трябва да дойдеш с мен в центъра. Освен ако не те е страх?

— Скъпа, страх ме е само от лоши отзиви. — Хенри спря такси.