Либа Брей
Леговище за сънища (41)

Еврика

— Хенри? — извика тя. Лин вървеше по познатата пътека покрай великанските испански брястове до вира. Хенри и Луис седяха на очукания пристан, окъпани от слънчева светлина. Хенри й махна с ръка. — Побързай! Преди будилниците да зазвънят.

— Веднага идвам! — отговори той.

— Добър вечер, госпожице Лин! — извика й Луис и помаха. Слънцето грееше ярко отгоре му и Лин изпита странно чувство в стомаха, някакво предупреждение, което не можеше да определи.

— Всички добри сънища трябва да стигнат до своя край — заключи Хенри и отиде при нея на горската пътека, зачервен и щастлив. — Какво е това на роклята ти?

— Пръст — отговори Лин и се отърси от замаяността си. Изтръска упоритото петно.

— Помислих, че е нов експеримент. Като с пепелта.

— Не, но имам нужда от помощта ти. Искам да видя дали мога да те събудя от съня.

Хенри сви рамене.

— Добре. Участвам. Какво искаш да направя?

— Трябва само да стоиш, без да мърдаш.

— Това прилича на музикалната ми кариера досега.

— И без да ръсиш шеги — нахока го Лин. — Готов ли си?

— Готов.

— Започваме: Хенри. Време е да се събудиш — рече Лин. Нищо не се случи. — Събуди се, Хенри! — каза този път по-високо тя.

— Опитай се да ме разтърсиш, за да се събудя — предложи Хенри.

Лин го улови за раменете и го разтърси, отначало внимателно, после по-силно.

— Олеле! Не прави мозъка ми на пихтия!

— Аха. — Лин се пресегна и ощипа ръката на Хенри.

— Ох! Това наука ли е, или извинение да ме биеш?

— Извинявай — глуповато рече Лин. Отстъпи замислено. — Трябва да има начин…

— Може би аз трябва да се опитам да събудя теб — каза Хенри.

Лин се намръщи.

— Не се поддавам много на внушения.

— Така ли?

— Така.

— Предизвикваш ли ме?

— Не — рече Лин. — Просто е факт.

Хенри изви вежди.

— Искаш ли да пробваме? В името на науката?

— Ще бъде загуба на време, но моля, заповядай.

— Хубаво. — Той вдигна ръка като магьосник. — О, Лин Чан, мадам Кюри от света на сънищата — заприпява театрално, едва запазваше сериозния си вид. — Нека сънят те освободи! Това е моментът, в който трябва да се събудиш!

Лин извъртя очи.

— Идиот такъв.

— Хубаво. Ще бъда аб-со-лют-но сериозен. — Хенри се изкашля и впери поглед в Лин. — Събуди се, Лин.

След няколко дълги секунди, Лин се ухили.

— Нали ти казах — рече тя, откъсна клонче от близкия бор и вдъхна мириса му.

До този момент Хенри се шегуваше, но вече искаше да премине изпитанието. Ако имаше начин да се събуждат в съня, нямаше да имат нужда от будилници. Тета нямаше да му се ядосва, защото нямаше да научава, че броди из сънищата. Помисли върху това минута. Как беше помогнал на Тета да промени кошмарите си?

Той отново се обърна към Лин.

— Скъпа, уморена си и трябва да поспиш. Наистина трябва да се събудиш вече, отново у дома, в твоето легло, защо не го направиш?

Устата на Лин провисна, лицето й застина в спокойно изражение. И след това, със съвсем кратка въздишка, тя изчезна от света на сънищата. За миг Хенри не можеше да помръдне от изненада.

— Лин? — Прокара ръка през въздуха, където беше стояла Лин. — Уф. Добре, за това какво ще кажеш? — попита той, много доволен от себе си. Нямаше търпение да се поперчи утре пред Лин.

Точно тогава в тунела припукаха светлини, подобно светулки в гореща юлска вечер, и после вирът потъна в мрак, сивото небе погълна остатъка от яркия цвят, сякаш се затвори за нощта. Краищата на света на сънищата потрепериха и се подбиха, сякаш някой издърпваше нишка и разплиташе тъканта му. Колибата, дърветата и цветята изгубиха своята богата наситеност на форма и цвят.

Хенри чу лек вик в тунела.

— Ехо? — тръгна нататък той.

Долетя песен и Хенри разпозна в нея мелодия, която майка му свиреше на пианото си в Ню Орлиънс по времето, когато можеше да прави такива неща. А и на него старата мелодия му допадаше.

— За мен се събуди, красавице спяща… — запя той тихо, защото беше притеснен, а това бе навик, който го успокояваше. Под музиката се дочуваше притеснителното ръмжене, което двамата с Лин бяха чули веднъж на гарата.

— Ехо! — отново извика той.

От тунела излезе облак прах и с него наситен шепот, който го обгърна: Сънувай с мен…

От шепота Хенри се почувства разгорещен и замаян, като да е изпил силно питие. Приближи се към тунела. Нещо шаваше в тъмното. Последва кратко просветване и той зърна момиче.

— Уей Мей? — извика.

Отново избухна светлина и Хенри видя очертанията на воал. Примигна, а след образа видя тревожни неща и му се прииска да не е сам, защото фигурата в тунела се насочи бавно към него.

В следващата секунда будилникът му иззвъня. И Хенри се пробуди, усещайки тялото си сковано в леглото си в „Бенингтън“.

 

 

Щом се събуди от броденето сред сънищата, Лин усети болка по цялото тяло, а на небцето си имаше вкус на желязо. Избърса устата си на мястото, където беше прехапала устната си при връщането. Но нямаше значение, защото Хенри бе успял. Той я беше събудил, Лин се усмихна въпреки цепнатата устна.

— Еврика — измърмори тя, изпълнена с възторг, но и изтощена, точно преди да изпадне в истински, дълбок сън, в който беше просто смъртен човек, а не бог. На сутринта почти нямаше да си спомня сънищата с Джордж Хуанг, бледата му светеща кожа, която се цепеше на прорези, сякаш гниеше отвътре, треперливите и кукленски движения, ръцете, които се протягаха и свиваха, докато приближаваше към приютилия се под бетонните сводове спящ бездомник. Нито щеше да си спомня за чудовищния писък, надигнал се от гърлото на Джордж, когато се нахвърли върху крещящия мъж и подземието се изпълни с просветваща флуоресценция от гладни, пречупени духове, отговорили на зова му.