Либа Брей
Леговище за сънища (36)

Адрес на подателя

Сам и Ийви стояха на опашката пред главния клон на нюйоркската поща и наблюдаваха как тънката филигранна стрелка на огромния стенен часовник отброяваше скъпоценни минути. Пощата беше учудващо претоварена. Опашките се точеха до безкрай, а дори не беше Коледа. Внушителната червенокоса дама на шесто гише се отчая от смахнатия служител, който изглежда не можеше да открие колета й.

— Бихте ли погледнали отново, моля? — помоли тя със стегнат, леко британски акцент. — Колетът е бил изпратен преди две седмици от госпожица Фелисити Уортингтън до госпожа Рао, госпожа Джема Дойл Рао.

— Извинете ме, но вие не сте ли Сам и Ийви?

Ийви се обърна. Срещу нея сияеше развълнувана млада жена с шапка с цветя.

— Признавам се за виновна! — Ийви се понапери.

Жената ахна.

— Обожавам предаването ви! О, бихте ли ми дали автограф за майка ми? Толкова ще се зарадва…

— Съжалявам, сестро, но точно сега не работим като Сам и Ийви — прекъсна я Сам.

— Държиш се грубо — просъска му тихо през зъби Ийви.

— В момента не ни трябва внимание, Савска царице. Затова не е хубаво да си известен.

Веждите на Ийви подскочиха.

— По-глупаво нещо не съм чувала да излиза от устата ти, Сам Лойд. А ти говориш много глупости.

— Следващият — извика чиновникът и махна към Ийви и Сам да се приближат.

— Как си, татенце? — попита Сам. — Трябва ни помощ за един адрес.

— Без майтап — равно рече чиновникът, не ги и погледна. — Докъде?

— О, не, нищо няма да изпращаме — каза Ийви. — Интересува ни един офис в тази сграда.

Чиновникът ги изгледа гневно над очилата си.

— Две години до часовник и пенсия — въздъхна той. — За кой офис става дума?

Сам му подаде тайнствения документ на майка си. Чиновникът се намръщи. Изчезна в загадъчните ниши на пощата. Върна се след няколко минути.

— Съжалявам. Не мога да ви помогна, освен ако не сте от американското правителство.

— Какво имате предвид? — попита Ийви.

— Достъпът до този офис е ограничен. На федералните е. Или поне преди време е бил. Вече не се използва. Съжалявам. — Върна им документа. — Следващият!

— Как ще се върнем там? — попита Ийви. Двамата се отдръпнаха от гишето.

Сам помисли минута.

— Трябва да го разсеем. Трябва ни нещо, което ще докара голяма навалица тук.

— Навалица ти трябва, така ли? — повтори Ийви.

— Това казах.

— Само искам да се уверя. Понякога мънкаш. Ето. Подпиши го. — Тя му подаде лист и молив. Написа името си до неговото. — Остави на мен.

Ийви тръгна наперено покрай опашката от нетърпеливи хора, разлюлявайки мънистената си чантичка в ръка. Младата жена, която ги беше разпознала, вече стоеше пред гишето на пощенския служител.

— Страшно съжалявам, че ще ви прекъсна — усмихна й се Ийви. — Ето ти автографа, скъпа. — Обърна се към чиновника и го попита: — Вече забравих — каква марка ни трябва за разрешително за сватба, бихте ли ми повторили?

Чиновникът я изгледа слисан, но момичето ахна, после прехапа устни.

— Като се позамисля, няма значение. Сигурна съм, че ще го науча. Не мога да карам мировия съдия да чака. — Ийви смигна на момичето и тананикайки си, се отдалечи.

После се спотаи на място, откъдето можеше да вижда телефонната кабинка.

— Всеки миг… — каза си тя, вперила поглед през листата на засадената в саксия палма.

Младата й почитателка изприпка до телефонната кабина, без дори да си направи труда да затвори вратата.

— „Ню Йорк Дейли Мирър“, моля — извика младата жена в слушалката. — Да, „Дейли Мирър“ ли е? Добре! Дръжте се здраво, защото имам сензационна новина за вас. Намирам се в пощата, онази голямата на 8-о авеню? Гадателката на влюбените и Сам Лойд са тук. Подготвят разрешително за сватба, чух ги да говорят за мирови съдия. Сигурно планират да се оженят тайно! — замълча. — Ами нямам представа защо се опитват да получат разрешително за сватба в пощата, но са тук и е най-добре да побързате, преди да са си тръгнали! — Момичето натисна палчето за прекъсване на връзката, после набра нов номер. — Да, „Дейли Нюз“, моля…

Удовлетворена, Ийви се върна крадешком при Сам под стълбите и двамата зачакаха.

— Какво направихте, бъдеща госпожо Лойд?

Ийви се ухили.

— Добрите неща се случват на търпеливите.

Сам й се усмихна ехидно.

— Това обещание ли е? — попита той и стомахът на Ийви отново се присви.

Не се наложи да чакат дълго. След десет минути екип от състезаващи се за новината репортери нахлу в сградата. Хората на улицата наостриха вниманието си и скоро пощата беше обградена от нюйоркчани, възхитени от възможността да заловят известната двойка, която се опитва да избяга и да се ожени тайно. Сам надникна и видя, че полицията идва, за да удържи неочаквания наплив от почитатели. Суматохата приличаше на приятелски бунт.

— Това разсейване достатъчно ли ти е? — попита Ийви.

— Савска царице, това си е първокласна какофония.

Последните слънчеви лъчи заструиха през високите прозорци и паднаха върху лицето на Ийви. Щом го осветиха — устните й се изкривиха в удивена усмивка, тя примижа и тъмносините й очи се бяха превърнали в цепки. Вероятно се нуждаеше от тъмни очила, но изобщо беше пълна загуба да ги носи. Тя се усмихна, наистина се радваше на спектакъла. Сам бе прекарал известно време в пътуващ цирк, но да е с Ийви беше като да е в собствен цирк, истински номер на трапец. Искаше да направи нещо велико и нелепо, за да се докаже пред нея — като да иде до Белмонт и да заложи всичките си пари на кон. По дяволите, искаше да й купи проклетия кон и да го нарече на нея. Глупаво беше да пусне едно момиче да му влезе под кожата по този начин. Но нямаше желание да сложи край на цялата история.

— Какво има? — Ийви потупа косата си. — Да няма нещо на лицето ми?

— Да. На лицето ти има лице.

Ийви изви очи.

— И работата е там, че това лице е много красиво — рече той и можеше да се закълне, че Ийви се изчерви.

— Насам! — кресна някой от тълпата, която гледаше в погрешна посока, към мъж и жена, разхождащи малък териер на каишка. Тълпата се втурна към другата част на пощата и полицаите извикаха и надуха свирките си, защото стана опасно безпомощната объркана двойка да бъде пометена от нейната лудост.

— Да се изнизваме, вампирче! — Сам посегна към ръката на Ийви. Тя притисна пръсти към неговите и Сам изпита щастие от увереността на жеста й. Запромъкваха се по стъпалата към мазето, наслаждавайки се на шума от хаоса отгоре. Минаха през огромно централно помещение, където жужаха и потропваха машини и създаваха постоянен, механизиран тътен. Писма се спускаха по прозрачни тръби и падаха в чакащи колички, за да бъдат разпределени от пощенските работници, които бяха твърде заети, за да забележат минаващите покрай тях Сам и Ийви. Стигнаха до друга част от пощата, разделяна на просторен лабиринт от мрачни коридори. Търсенето бе започнало да им се струва безполезно, когато най-накрая се озоваха до стълбище, което водеше към още едно ниво надолу с дълга, скръбна редица от врати на кабинети.

— В-118, В-120 — извика Ийви, докато вървяха. Подминаха още няколко кабинета и мъжката тоалетна. — В-130!

Тъмното, грапаво стъкло на В-130 все още носеше призрачни следи от някогашен надпис, от който се четеше само СТАТИСТИКА.

— Това е добър начин да не се привлича вниманието, придава на мястото съвсем безинтересен характер.

Сам пробва кръглата ръчка на вратата.

— Заключено.

— Сега какво? — попита Ийви.

— Почакай минутка. — Сам порови в джоба си за ключа, който беше получил от своя източник. Пъхна го в ключалката и се опита да го завърти, но не стана. Простена.

— Да счупим стъклото — предложи Ийви.

— Последен вариант. Не искаме някой да разбере, че сме били тук. — Сам притисна лице до стъклото, заслони с ръце очите си, за да ги закрие от светлината от коридора. Успя да различи само лъч, който идваше отгоре, вдясно от умивалника. — Почакай. Имам идея. — Той се запъти към мъжката тоалетна.

— Не мога да повярвам, че удовлетворяването на природна нужда може да се определи като „идея“.

— Просто си стой на мястото за секунда — рече той и изчезна вътре. Миг по-късно вратата на тоалетната се отвори отново. Сам надзърна и повика Ийви с пръст.

Тя скръсти ръце.

— Искаш да вляза вътре ли?

Веждите на Сам затанцуваха.

— Не си ли падаш по уютните местенца за двама, вампирче?

— Няма нещо по-романтично от редица бидета, Сам, но какъв ти е планът? — Тя го последва.

— Такъв. — Той посочи към малък прозорец близо до тавана. — Води направо към офис В-130 — Сам сплете пръсти с дланите нагоре. — Давай. Хайде хоп. Ще те повдигна.

Веждите на Ийви се извиха.

— Шегуваш се.

— Непрекъснато го правех в цирка. Сладка работа.

— Защо ми се струва, че тази сладка работа ще се окаже ананасова торта „Ийви с главата надолу“? — измрънка тя.

— Тези обувки изглеждат опасни. Най-добре ги свали.

— Обичам тези обувки повече от теб, Сам.

— Ще се върнем за тях.

— Купени са от „Блуми“^[1]. Няма да ги оставя. — Ийви събу своите половинки „Мери Джейн“ и захапа кожените им каишки, обувките виснаха от устата й.

— Ето какво трябвало, за да те накарам да млъкнеш! — пошегува се Сам.

— Шъ ти ги гвъъъърля фърху главата. Саклевам се, — успя да каже Ийви, стъпвайки върху моста от ръцете на Сам. Той я повдигна, тя се хвана за прозореца, а обутият й в чорап крак се опитваше да се задържи за хлъзгавата, облицована с плочи стена. — Сааам!

— Дръж се! — Сам стъпи върху писоара и й подложи рамото си за допълнителна опора.

— Не штигааа! — извика тя, плъзгайки се.

— Добре. Извинявам се тогава предварително за следващото си действие — рече Сам. Постави здраво ръце върху дупето й и я бутна нагоре. Радваше се, че Ийви не можеше да види как се е ухилил. — Не бързай. Добър съм.

— Саам. Шях да те зридам, аако не зе зтрагуваг да не ме избузнеш.

Ийви изпъшка и се промъкна през прозореца, приземи се с отчетливо тупване от другата страна.

— Ийви? Добре ли си? — извика Сам.

— Да. За късмет до стената има бюро. Сам?

— Да, Овнешка мръвчице?

— Напомни ми да те сритам по-късно.

— Ще ти напомня — обеща Сам. — Само не забравяй да отключиш вратата.

Сам изтича отпред, когато Ийви отвори вратата, разперила широко ръце за добре дошъл.

— Колко мило от ваша страна да наминете. Мисля, че много ще ви допадне онова, което направих от мястото.

На Сам му трябваха няколко секунди, за да свикне с мрака. Прииска му се да си беше взел фенерче.

— Прахът е приятен щрих.

— Нали? Поканих декоратор. Казах му: „Иска ми се нещо в стил «Западналият дом на Ашър»^[2], но не така жизнерадостно.“ Честно, къде сме, Сам?

Малко неща напомняха за онова, което беше представлявал Отделът по паранормалното. Три бюра. Няколко стола. Дъбов шкаф за документи. Библиотека, в която се редяха грамадни, отегчителни наглед книги. На пирон на стената висеше календар на застрахователното дружество „Американ Ийгъл“, отворен на април 1917. До него имаше карта на Съединените щати със забити кабарчета в градове из всички щати. На всяко кабарче имаше номер: 63, 12, 144, 48, 97.

— Какво търся? — извика Ийви, отваряше и затваряше чекмеджетата, където не откриваше друго, освен валма прахоляк.

— Каквото и да е, което съдържа думите проект „Бъфало“ — отговори Сам и отиде до шкафа за документи. Заключен беше. — Имаш ли фиба за коса?

Ийви порови в чантата си и извади една, Сам я пъхна в ключалката и отвори чекмеджето. Празно. Всички бяха празни.

— По дяволите! — той удари отстрани на шкафа. — Ох! — изохка и разтърси ръката си.

— Сега какво? Тук няма нищо — рече Ийви. Двамата стояха насред офиса, стигнали доникъде.

— Наистина си помислих, че сме го открили — тихо рече Сам и Ийви усети колко е разочарован. За него беше изключително важно да разплете загадката, свързана с майка му, и това беше най-добрата следа, с която разполагаха до този момент. Тя се огледа за нещо, каквото и да е, което може да се окаже полезно.

— Сам…? — подхвана Ийви, идеята й узряваше.

— Да?

— Не каза ли, че си открил онова писмо от Ротке в някаква книга? — Тя кимна към библиотеката.

Искрица надежда проблясна върху устните на Сам.

— Вампирче, ти си гений.

— О, Сам, казваш го само защото е истина.

Насочиха се към огромните подвързани с кожа книги. Ийви изтръска слоя прах.

— Уф. Свършено е с тези ръкавици. „Декларацията за независимост“. Ей, чувала съм за това. — Ийви отвори книгата и откри, че отвътре е куха, страниците бяха отрязани и превърнати в кутия с накъсани краища, в която се съдържаха две малки стъклени бутилки. Каквато и течност да са съдържали, отдавна се беше изпарила, но от вътрешната страна беше останал засъхнал син слой.

— Пиене? Парфюм? — Ийви отвори и подуши едната, поклати глава. — Нито едно от двете със сигурност.

— Да видим какво има във „Федерални документи“ — предложи Сам, закашля се, когато прахът се завъртя около лицето му.

— Прилича на обикновена книга. Не е куха. Някакви скрити съобщения?

Воден от предчувствие, той обърна книгата със страниците надолу и я разтърси. Няколко листа хартия се пръснаха по пода. Сам вдигна един. Правоъгълна карта с поредица от продупчени по определен модел дупки. На другите карти имаше същото, с изключение на напечатаните заглавия: Обект № 12. Обект № 48. Обект № 77. Обект № 12. Обект № 63. Обект № 144.

— Какво е това, Сам? — Ийви обърна едната карта. — Защо са тези малки дупки?

— Това е код.

— Честно, Сам, как може това да е код? Това са просто дупки.

— Дупките са кодът. Слушай, една Коледа работих в „Мейсис“^[3]…

— Като елф ли?

— Да. Свалих те за две буци въглища — отвърна на заяждането Сам. — Като оператор на машина за пробиване на карти. Записвахме информацията за продажбите с код. Това представляват тези карти — кодирани документи. Какво представляват всичките тези дупчици ли? Информация.

— И как успявахте да разберете информацията?

— Дупчиците ги чете специална машина.

— Да виждаш такава специална машина наоколо?

Сам се огледа напрегнато в мрака.

— Не.

Ийви отново запрехвърля картите и зачете на глас.

— Обект номер дванайсет. Обект номер четирийсет и осем. Обект номер седемдесет и седем… Я почакай. — Изтича пак до стената, гледаше ту картите, ту картата. — Тези обекти съответстват на различни градове! Божичко, виж, из цялата страна са. Обект номер седемдесет и седем е в… — Затърси по картата. — Тук! Южна Дакота. А обект номер четирийсет и четири… — Ийви проследи с пръст до друго кабарче. — Баунтифул, Небраска.

— Обект номер двайсет и седем, Ню Орлиънс. Обект номер дванайсет, Балтимор… — рече Сам.

— Колко такива има? — попита Ийви и се върна да огледа цялата карта.

— Не знам. Най-големият номер, който имаме, е сто четирийсет и четири.

Ийви се намръщи към стената. В Зенит, Охайо имаше кабарче до номер. Обект нула.

Из коридора отекнаха стъпки, приближаваха.

— Сам! — прошепна тя тревожно.

— Ела. Вземи някои от тези — отвърна също шепнешком Сам и напъха няколко от картите в сакото си. — Сложи ги в чантата си.

— Това е първото място, в което ще погледнат. — Ийви повдигна полата си и пъхна картите в чорапа, под жартиера, до сребристата си бутилка. Приглади отново полата си надолу. — Зяпаш краката ми, Сам Лойд, така ли?

— Всъщност шишето ти. Умирам си за сребро — отговори той и тръгна към вратата.

Ийви го последва.

— Ами ако си навлечем беди? — прошепна тя. — Това не ни е като да се вмъкнем в заложна къща. Влязохме незаконно в правителствена служба.

Хищната усмивка на Сам отново се появи.

— Падам си по високите залози.

Отвори вратата със скърцане. В другия край на коридора стояха двама мъже със сиви костюми. Походката им беше спокойна, но целеустремена, и нещо в нея притесни Сам, въпреки че не можеше да каже какво. Мъжете не се вписваха на това място — не приличаха на пощенски работници. Приличаха повече на някаква охрана. При необходимост той можеше да използва умението си да дезориентира хората, за да се измъкнат, но това беше наистина краен вариант. Харесваше му да пази своя божествен талант — ако беше такъв — в тайна. Тайните означаваха защита.

Ийви надзърна над рамото му.

— Кои са тези? Полицията ли? — прошепна тя и потвърди инстинктивната му преценка.

— Не знам, но не ми изглеждат дружелюбни. Хайде. Не можем да излезем от тук. — Сам затвори вратата. — Ще се наложи да излезем от там, откъдето влязохме.

— Сам. От другата страна нямаме никаква опора. Можем да си строшим краката. Ами ако тези мъже ни чуят? Ако искат да използват тоалетната.

Стъпките се приближаваха.

— Може би дори не идват към тази стая — прошепна Ийви.

— Може би — съгласи се Сам, но въпреки това пусна дръжката на ключалката. Стъпките се чуваха все по-силно, приближаваха, после спряха точно пред кабинета. Сам улови ръката на Ийви и двамата се пъхнаха под бюрото, притиснати един в друг. Мястото беше тясно. Ийви успя да се свие до Сам. Ръката му остана върху нейната, а устата му беше до врата й.

Дръжката на вратата изтрака, после настана тишина. Няколко секунди по-късно в ключалката щракна ключ. Ийви рязко пое дъх.

— Спокойно, Савска царице — прошепна Сам, топлият му дъх погали кожата й.

Светлината от коридора падна върху пода на стаята, после изчезна, когато вратата се затвори. От тайното си място под бюрото Ийви и Сам виждаха сивите крачоли и черните обувки на двамата мъже, които се движеха из изоставения кабинет. Отваряха и затваряха чекмеджета. Един от мъжете застана пред бюрото, съвсем близо, и сърцето на Ийви заби като полудяло, страхуваше се, че могат да го чуят. Сам започна да описва с палец малки кръгчета върху китката й. Жестът трябваше да я успокои, но изпрати тръпки по ръката й и главата й се замая.

Един от мъжете заговори. Гласът му беше приятен, почти успокояващ.

— Да виждаш нещо, което да ти прилича на пророчество?

— Само ако е написано върху прах — отговори другият мъж. Гласът му беше по-тих и дрезгав, като накъсан шепот.

И двата чифта обувки се обърнаха към стената с картата.

— Толкова много пиленца за събиране.

Мъжете постояха още малко в мрака. Вратата се отвори към светлината в коридора, после отново се затвори. Ключът се превъртя в ключалката. Стъпките се отдалечиха. Ийви обърна глава, устата на Сам беше на един дъх разстояние от нейната. Някакво чувство зажужа у нея като пчела.

— На косъм бяхме — прошепна тя. Главата й се маеше.

— Да. Точно на косъм — съгласи се Сам. И двамата не помръдваха. Ръката му все още обгръщаше нежно нейната.

— Аз-аз мисля, че трябва вече да вървим.

— И аз така.

— Добре. — Ийви се измъкна изпод бюрото и се протегна. След нея излезе и Сам, но той се обърна и се опря на стената за миг.

— Добре ли си? — попита Ийви.

— Да. Дай ми минутка само. — Прозвуча уязвимо. След секунда се обърна към нея, изглеждаше зачервен, като току-що напил се. — Аз, ами, май трябва да се омитаме, докато можем.

Тръгнаха по дългия коридор. Сам все още долавяше парфюма на Ийви върху яката си. Стрелна я косо с поглед, засмя се, очевидно ободрен от приключението, което бяха преживели. Изведнъж усети сърцето си твърде голямо за клетката на гърдите му.

Иззад ъгъла се показа чистач с парцал и кофа, Ийви извика изненадано. Чистачът се стресна, присви очи.

— Ей! Не бива да сте тук. Кой ви пусна?

— Майчице, ужасно съжаляваме, татенце. Търсехме къде държат писмата, които не са стигнали до получателите си, за да им отдадем почит — рече Сам и Ийви леко прихна, прикри смеха си с кашлица. — Май не е това. Ще ни прощаваш, нали?

Минаха покрай чистача, уловили се здраво за ръце. Ийви не можа да сдържи смеха си и Сам се разсея.

— Не бива да сте тук! — ревна чистачът след тях, а те хукнаха да бягат, смеейки се истерично.

 

 

Когато пристигнаха в „Уолдорф“, Сам и Ийви завариха хората от „Рейдио стар“ да ги чакат.

— Ще проверя дали мога да изнамеря някоя от машините за разчитане на карти. — Сам приглади тъмната си коса и нагласи отново шапката си като на гръцки рибар.

— Според теб кои бяха онези мъже със сивите костюми? — попита Ийви.

— Не знам. Но ми се струва, че не търсеха недоставената поща.

— О! Да не забравиш за утре вечер! От сапун „Пиърс“ са много развълнувани, че ще дойдеш с мен в предаването.

— Налага ли се?

— Да. Налага се. Ще отнеме само няколко минути, Сам. Достатъчно, за да продаде сапун и да зарадваме рекламодателите, което ще зарадва господин Филипс, което ще зарадва пък мен.

— Въздлъжка върволица от зарадвани. Добре, Савска царице. Ще се видим в девет.

— Как не. Предаването е в девет. Ще се видим в осем и половина.

От другата страна на прозорците секретарката на господин Филипс махна нетърпеливо към Ийви и кимна към хората от списанието.

— Май е най-добре да влизам. — Ийви все още усещаше докосването на Сам върху ръката си.

— Май е най-добре да влизаш — без да се помръдне, рече Сам.

— Добре.

— Така.

— Доскоро, прекрасни ми леприконе — извика Ийви, вървейки заднешком.

Сам свали шапката си.

— До скоро, Овнешка мръвчице.

Той проследи през високите прозорци на хотела как фотографът накара Ийви да позира с тенис ракета, сякаш се опитва да стигне до сервис. Ставаше дума само за снимка, но изражението на Ийви говореше за ожесточено съсредоточаване, сякаш имаше намерение да запрати топката чак при звездите. Сам знаеше, че трябва да се размърда, но май не можеше да си тръгне.

На път за Ню Йорк той беше прекарал няколко месеца с една жена — безумно смела пилотка, Буреносната Бел. Страшно я харесваше, но в крайна сметка я изостави, за да преследва проект „Бъфало“.

— Винаги съм си мислела, че някой самолет ще ме приземи някой ден. Изобщо не съм и предполагала, че ще е момче като теб — беше му признала тя. — Някой ден някое момиче ще ти разбие сърцето. Кажи ми, когато се случи. Бих искала да й пратя благодарствено писмо. — Тя сложи авиаторските очила над очите си, в които проблясваха сълзи. — Дърпай, летецо. Чака ме представление.

Сам притежаваше дарба и тя често му осигуряваше онова, което искаше. Но човек не може да го прави с любовта. Тя трябва да се подари. Да се сподели.

Ийви го видя през прозореца. Направи смешна физиономия — глупав жест — и Сам се почувства разтърсен.

— Не се размеквай, Сергей — промърмори на себе си той.

Униформеният портиер се приближи към него.

— Да ви помогна ли, господине? — попита той и му даде да разбере, че е изразходвал своето приветствие за добре дошъл.

— Приятел — каза Сам, за последно вперил изпълнен с копнеж поглед в Ийви, — де да можеше, наистина.