Либа Брей
Леговище за сънища (23)

Нова Америка

Влажен вятър връхлетя Мейбъл, докато бързаше из западната част на Сентръл Парк да изпревари дъжда. С една ръка придържаше шапката си, а с другата нервния си стомах, докато се упражняваше какво ще каже, когато почука на вратата на музея.

Добър ден, Джерико! Само минавах.

О, Джерико, гладен ли си? Има страхотен ресторант по-нататък на Бродуей.

Джерико! Страхотно е да те срещна тук. В музея. Където работиш. Всеки. Ден.

Мейбъл простена. Изобщо не я биваше в подобни хитри игрички. Де да можеше да каже онова, което наистина искаше да каже, направо.

— Целуни ме, глупчо! — възкликна Мейбъл, вдигнала ръка към небето. Минаващият покрай нея пощальон бутна шапката си назад с обнадеждена усмивка, а ужасената Мейбъл зарови ръце в палтото си и забърза по тротоара, не спря да си мърмори из целия път.

Когато пристигна в музея, тя забави ход, забелязала двамата мъже в кафявия седан. Животът на предна линия в работническите движения беше я научил да бъде нащрек за странностите, а нещо в тези мъже не се вписваше в обстановката. Седяха си и наблюдаваха музея. Добре, не бяха единствените, които знаеха как се наблюдава. Мейбъл спря до прозореца на шофьора и внимателно почука по стъклото.

Шофьорът го свали навъсен, после веднага смени намръщеното си изражение с усмивка.

— Да, госпожице?

Мейбъл се усмихна.

— Моля за извинение. Бихте ли ми казали колко е часът, моля?

Постара се да огледа добре и двамата, както я бяха учили родителите й: сиви костюми. Тъмна шапка. Любопитното съвпадение на еднаквите игли на реверите — око с мълния.

— Точно минава един, госпожице.

— Много ви благодаря. — Мейбъл пресече улицата, влезе в музея. — Спокойно, Мейбъл — прошепна тя, преди да се усмихне и да влети в грамадната библиотека с ведро лице. — Здравейте! Има ли някой у дома? Джерико?

Хвърли палтото и шапката си на протегнатата лапа на грамадна, препарирана мечка.

Русата коса на Джерико се показа иззад купища прашни кутии, натрупани върху дългата маса в библиотеката.

— Мейбъл. Какво те води насам?

Гърлото на Мейбъл се стегна. На предната линия се беше сблъсквала с враждебни противници на профсъюзите, въоръжени мъже. Защо се ужасяваше така от един разговор с това момче?

— Гладна бях и минавах наблизо. О! Не че съм си помислила, че тук имате храна. — Тя примигна от нелепите си думи. Бързо посочи към масата. — Божичко, тук сякаш някой е повърнал хартия.

Джерико изви вежда.

— Какъв цветист израз.

Второ попадение.

— Съжалявам — рече Мейбъл. — Какво е всичко това?

— Бележките на Уил от времената, в които се е занимавал с изследвания на паранормалното. Открихме ги в избата. Преглеждах ги през последния час. Знаеш ли, че Ясновидците се споменават още от зората на нацията?

Джерико замълча, а на Мейбъл й се прииска да отговори духовито. Но близостта на Джерико я притесняваше.

— Аха.

— Джон Смит пише за Поухатънския храбрец — лечител и мистик — който посещавал Джеймстаун. Слуга-ясновидец в дома на Джордж Вашингтон имал видение, което помогнало на Вашингтон да избегне на косъм клопка на британците. Има доказателства, че няколко от Салемските вещици всъщност са били Ясновидки. Но ето къде става наистина интересно.

Джерико скочи от масата. Измъкна иззад шкафа с книги голяма черна дъска. Мейбъл забеляза следите от тебешир, останали от бележките на Ийви при разследването на Пентаграмните убийства. Джерико бързо почисти с гъба повърхността, заличи и последните следи от присъствието й в музея. С тебешир написа на дъската датата „септември 1901“.

— Добре, клъвнах въдицата — подкани го Мейбъл. — Какво се е случило през септември 1901?

— Убийството на президента Макинли? — Джерико написа Макинли до 1901.

Мейбъл се изчерви.

— О. О, разбира се.

— Изглежда, че през август 1901 някакъв Ясновидец, бивш роб, на име Моузес Фрийдман, се опитал да предупреди президента за възможното покушение върху живота му. Но не му повярвали. Всъщност бил отведен под стража заради подозрение, че е агитатор на анархистите и го разпитвали с месеци след убийството на Макинли. Държали го почти година, без да повдигнат обвинение.

— Но това е незаконно! — възрази Мейбъл. — Ами закона за неприкосновеност на личността?

— Отменили го, Конституцията предвиждала възможност за задържане без обвинение, ако това е в интерес на обществената сигурност.

— Това е хлъзгав и наклонен път към фашизъм — изръмжа Мейбъл.

— Сигурен съм, че Моузес Фрийдман би се съгласил с теб.

— Какво се случило с него?

— В началото на юли 1902 година — продължи да разказва Джерико и същевременно добави датата на дъската — имал видение за възможен взрив в мина в Джонстаун, Пенсилвания — друго предупреждение, което останало нечуто…

— Трагедията в Ролинг Мил. Това е едно от най-трагичните бедствия в американската история. Загинали повече от сто души — избърбори Мейбъл.

Джерико изви вежда.

— Впечатляващо.

Мейбъл отхвърли похвалата като сви рамене.

— Ако родителите ти са профсъюзни организатори, и ти щеше да го знаеш. Някои момичета израстват с приказки, аз израснах с разказите за бедствия в мините.

— Имала си много интересно детство — леко се усмихна Джерико и тази усмивка проникна дълбоко в душата на Мейбъл.

— Е — рече тя и се прокашля. — Ролинг Мил?

— Именно. Ролинг Мил. След това президентът Рузвелт поговорил с Моузес Фрийдман и установил, че мъжът говори истината. Случилото се го навело на идея. През 1904 година — Джерико написа и тази година на дъската — президентът създал Отдела по паранормалното на САЩ, който имал за цел да изследва света на свръхестественото. Искал да открие и да използва прорицателите за целите на националната сигурност. В крайна сметка, щом разполагаш с човек, чиито свръхестествени сили могат да ти покажат идващите бедствия или опасности, защо да не ги използваш?

— И къде се вписва в тази история доктор Фицджералд?

Джерико избърса ръцете о панталоните си и остави по тях тебеширенобели следи от пръсти.

— Бил вербуван от Отдела по паранормалното. Пропътувал страната в търсене на Ясновидци, подлагал ги на изпитания, изслушвал историите им и ги записвал за правителството.

Мейбъл подсвирна.

— Имаш право. Това наистина ще придаде живец на изложбата на Ясновидците. Доктор Фицджералд обаче няма ли да се разгневи, че използвате личните му писма и изследвания от онова време?

— Да не беше оставял на нас да спасяваме музея му, щом ще се сърди — огорчено рече Джерико. — Ще използваме само писмата за Ясновидците.

— С колко време, казваш, разполагате, за да уредите изложбата?

— Десет дни.

Мейбъл поклати глава.

— Няма да е лесно. — Всъщност й се струваше невъзможно. Освен ако… — Искаш ли помощ?

Очите на Джерико се разшириха.

— Предлагаш помощта си като доброволка ли?

— Явила се на служба.

Той отново й отправи една полуусмивка.

— Страхотно. Благодаря.

— Ами тогава — рече Мейбъл, като за пръв път усети, че стъпва на здрава почва, — да се залавяме за работа.

Тя прерови една от папките, извади снимка с петима души, застанали пред избуял индийски люляк.

— Това не е ли… доктор Фицджералд?

Джерико кимна.

— Толкова млад изглежда. О, не, че сега е стар! Само че сега… обикновено изглежда много угрижен.

Красив, тъмнокос мъж с дръзка усмивка стоеше до Уил, обгърнал с ръка раменете му, сякаш са братя.

Мейбъл ахна.

— Това дали е човекът, който си мисля?

— Джейк Марлоу. Двамата с Уил са били приятели. Някога — обясни Джерико.

Мейбъл усети, че ще е невъзпитано да го притисне по тази тема, затова замълча. Джерико извади някаква странна, прашна машинария от единия от сандъците. Малка дървена кутия, горе-долу колкото кутия за бисквити. От дясната страна стърчеше ръчка, а в центъра имаше дълга стъклена тръба с тънка жичка с две разклонения. Точно под жичката имаше циферблат, на който бяха отброени десетиците от нула до осемдесет.

Джерико постави странното устройство на масата. Двамата с Мейбъл наклониха едновременно глави. Мейбъл опита да завърти ръждясалата ръчка, а тя недоволно заскърца.

— Предавам се. Що за чудо е това?

— Още не съм сигурен. Надявам се, че някое от тези писма ще ни даде някаква насока. Ето. Вземи този сандък, а аз ще взема другия. Отдели всичко, което е свързано с Ясновидците.

Близо час Джерико и Мейбъл подреждаха на купчини обещаващите материали. Голяма част от намереното беше боклук — разпаднали се от влагата книги, повредени от водата фотографии, списък за покупки или картичка с банален надпис: Цветята са цъфнали. Прекрасно. Джерико обърна внимание на малък свитък от писма, скътан във вътрешността на сандъка. Писмата до едно бяха изпратени от Уил до Корнелиус. Нямаше нито едно писмо от Корнелиус до Уил. Джерико издърпа първото писмо от плика.

Хоупфул Харбър, Ню Йорк

11 февруари 1906

Скъпи Корнелиус,

Джейк е изключително заинтересован от откритието, че тези Ясновидци, изглежда, излъчват много по-голяма радиация от средностатистическия човек, точно като призраците, които прихванахме, както и че прорицателите имат способността да разкъсват електромагнитните полета. Той предполага, че тези способности могат да бъдат приложени за много напредничави открития в различни области от медицината до националната отбрана. Скъпи Корнелиус, повярвай ми, когато ти казвам, че тези открития са толкова вълнуващи за нашата весела група от изследователи, както вероятно е бил тучнозеленият пейзаж за най-ранните пътешественици из тези брегове. Стоим на ръба на нов свят, нова Америка, и съм убеден, че прорицателите са ключът към нейното изключително бъдеще.

С обич, Уил

В края на страницата Уил беше нарисувал символ с око и мълния.

— Ей! Май открих как се казва нашата тайнствена машина! — рече Мейбъл, размахала парче остаряла хартия. — Нарича се метафизикометър.

— Това е то дума. — Джерико се приближи и зачете през рамото на Мейбъл.

— Да. Хм. Това е. Хм… както и да е. Уил говори за него в това писмо — каза Мейбъл.

Ню Орлиънс, Луизиана

23 февруари 1906

Скъпи Корнелиус,

Тази вечер посетих ритуал, проведен от Мама Тибо, шейсет и две годишна, родена в Хаити, понастоящем живееща тук, жрица във вуду^[1] магазин на Домейн Стрийт. Местните идват при нея за помощ по всякакви въпроси, от физически болежки до заклинания за истинска любов или премахването на проклятия. Гостоприемна жена с дванайсет внуци, всичките душа дават за нея, Мама Тибо сподели, че от дванайсетгодишна можела да говори с мъртвите. „Мъртвите не ме плашат. Това се пада на живите“, твърди тя. След като се посъветва със законите и взе такса от пет цента за услугите си, тя ни позволи да проверим метафизикометъра на Джейк по време на ритуала й. Щом изпадна в транса си, стрелката скочи на четирийсет, после на петдесет, отчиташе нарастваща електромагнитна дейност, която свързахме с присъствието на призраците. Любопитното е, че самата Мама Тибо, изглежда, вибрираше на малко по-висока честота и повлияваше работата на нашата машинария. Джейк беше озадачен, но и заинтригуван от това откритие. Маргарет и Ротке са събрали примери.

Надявам се, че си добре. Пролетта скоро ще дойде.

С обич:

Уил

Мейбъл потупа странната кутия с жици, колелца и игли.

— Е, тогава, здравей, метафизикометре! Радвам се да се запозная с теб. Божичко, това е изобретение на младия Джейк Марлоу! Може да е ценно. Чудя се защо никога не го е разгласил, както прави с всичко останало?

— Не обича да се говори за провалите му — Джерико се приближи да разгледа машинката.

Веждите на Мейбъл се събраха в сочеща надолу стрелка.

— Не го харесваш много, нали?

— Възхищавам се на успехите му. Възхищавам се на постиженията му. Но той не е човек, който се замисля върху цената на постиженията си. — Джерико замълча. — Поне така съм чувал.

— Страхотно ще е, ако можем да включим демонстрация на тази красавица в изложбата. Чудя се как се включва.

— Писмото на Уил казва, че измерва някакво призрачно електромагнитно лъчение. Предполагам, че тъй като тук няма хора с божествени дарби, нито призраци, машинката ще си мълчи.

— Сигурно. Разбира се, живяла си е в мазето през всичките тези години. Може и изобщо да не работи. — Мейбъл почука стъклото. Стрелката не помръдна. — О! Намерих и някои снимки. Виж. Тази е на Мама Тибо. Да поставим снимката й заедно с писмото. Може би ще успеем да намерим и други снимки и да открием към кои писма са. Ти намери ли нещо полезно?

— Хм… тук. Това е обещаващо. — Джерико грабна едно писмо от купчината, която беше отделил настрана.

Сейнт Елойшъс, Луизиана

21 юни 1906

Скъпи Корнелиус,

Не знам дали наистина съществуват пламъците на ада, но мога да ти кажа, че ако ги има, памуковите полета на Луизиана в горещ летен ден са добро упражнение за това мъчение.

— Ха! — удиви се Мейбъл. — Професорът имал и чувство за хумор. Или поне някога е имал. Съжалявам. Продължавай.

Днес се срещнах с един млад изполичар, Гийом „Големия Бил“ Джонсън, който има изключителната способност да осигурява бърза и спокойна смърт на страдащи животни. Докато го наблюдавахме, той зарови пръсти в гривата на един кон със счупен крак. „Шшш, тихо. Спокойно, Клара. Скоро ще свърши,“ измърмори тихо той. Конят затрепери силно и докато преброиш до три, се отпусна в смъртта, сякаш е заспал. Усилието остави без дъх и младия Гийом. Въпреки че е едва на деветнайсет, той е по-висок от метър и осемдесет и притежава страховита сила, но и мила природа. Изглежда доста влюбен в Маргарет и се съгласи на мостра.

Надявам се от сърце, че задухът в Ню Йорк не ти създава много неудобства.

С обич:

Уил

— Гийом Джонсън… Хмм. Няма снимка на господин Джонсън, страхувам се. Ще продължа да търся. Какви са тези мостри, които споменава? — попита Мейбъл и се облегна на стола си, разположен до огъня. — В доста от писмата на доктор Фицджералд се говори за тях.

— Привлякоха и моето внимание — каза Джерико, седнал срещу нея. — Надявам се, че някое от писмата ще го изясни.

Мейбъл го погледна стеснително. Това го притесни, сякаш трябваше да направи нещо, но нямаше представа какво.

— Точно така. Да се връщаме към работата. Аз ще съм горе, ако ти потрябвам. — Джерико понесе своя сандък по извитото стълбище към балкона на втория етаж. Зад купчините, той се загледа в Мейбъл. Момичето работи. Синята й рокля беше изцапана с прах, но това не я притесняваше. Разбира се, че не би се притеснила. Мейбъл Ребека Роуз бе твърде силна за подобно поведение. Единственото й престъпление беше, че е мила с него. Защо не можеше да отвърне на отношението й по същия начин? Тя със сигурност беше умна и начетена. Колко момичета знаеха за бедствия в мините и работнически стачки?

Мейбъл винаги постъпваше така, както другите очакват да постъпи и това го объркваше. Тя беше въплъщение на съвършеното, благоприлично момиче — искрена и отзивчива, с непоклатимата вяра, че всички хора са добри по сърце. Джерико не беше сигурен, че споделя това й убеждение.

От нощта, в която Ийви сложи край на краткия им романс, Джерико таеше неприязън към Мейбъл. Ако не беше тя, казваше си той, двамата с Ийви може би щяхме да имаме някакъв шанс. Но сега се чудеше: дали пък Мейбъл не е била удобно извинение? Не е ли присъствал през цялото време и Сам?

Мейбъл улови погледа му. Потупа косата си стеснително.

— Трябва ли ти нещо?

— Не. — Джерико бързо се върна към писмата на Уил и попадна на едно, което събуди интереса му.

Хоупфул Харбър, Ню Йорк

1 октомври 1907

Скъпи Корнелиус,

Тук имахме интересни събития. По-рано тази седмица, по покана на Джейк, дойдоха на посещение членове на Клуба на основателите, частно евгенично общество. Проявиха голям интерес към откритията ни за Ясновидците и по време на вечерята имаше много оживен спор. Джентълмените от Клуба на основателите застъпваха идеята, че можем да създадем най-силната, най-изключителната Америка чрез внимателен подбор на висши черти, както човек би постъпил с добитък. Вярват, че Ясновидците са по-висш добитък. Но само белите Ясновидци. Никакви чернокожи, италианци, сиукси, ирландци, китайци, нито евреи нямало нужда да кандидатстват. Твърдяха, че на тези хора им липсва подходящ морал, физически, умствени и интелектуални качества, за да допринесат за напредъка на нашата нация и да я превърнат в сияещ град, който стои навръх планина^[2].

За пръв път видях Маргарет така разгневена:

— Ние сме демокрация, господа, и прорицателите са доказателство за тази демокрация, както и че всички мъже и Жени са създадени еднакви. Защото тези дарби са били дадени в равна мяра на хора от всички раси и нации, независимо от пола, били те богати или бедни.

Големият спор се завихри далеч от политическите разговори около една трапеза и отложихме десерта, за да запазим приятелската атмосфера. В личния си кабинет Ротке ясно изрази позицията си:

— Няма да участвам. Не и като учен. Не и като еврейка. Нито като американка.

Съгласен съм, че позицията им е глупава. Маргарет беше много по-искрена в укорите си. Няма да повтарям тук думите й. Решихме: ще благодарим на Клуба на основателите за отделеното ни време и интерес и ще ги изпратим по живо, по здраво. През цялото време Джейк запази мълчание. Най-накрая стана от мястото си и прекоси помещението. Дори с това просто действие, той поиска нашето внимание.

— Не разбирате ли? Можем да вземем парите им, без да им казваме какво правим в действителност. Ще продължим да водим своето собствено проучване на Ясновидците. От време на време ще пускаме по нещо, което да ощастливява старците в тяхното евгенично търсене, ще им показваме по някой Ясновидец. Просто е.

— Грешиш, Джейк. Те ще стигнат до своето с времето — настоя Маргарет. — Запомни ми думите.

Джейк поклати глава и огорчено въздъхна, което не се хареса на Маргарет, уверявам те.

— Маргарет, прекалено си подозрителна — настоя той. — На никого не вярваш.

— Ако хората ти са дошли в тази страна, оковани във вериги, господин Марлоу, и ти би бил подозрителен — отговори безизразно Маргарет, но очите й — непреклонни и с гневен пламък — разкриваха истинските й чувства.

След това Джейк се обърна с молба към мен, като мъж към мъж. Обгърна с ръка рамото ми, по братски, и ме притисна.

— Уилям, ти със сигурност участваш, нали?

— Ами… — само това успях да кажа. Малодушно беше, но бях объркан. Не ме е грижа за Клуба на основателите и тяхната фалшива евгеника. Но не искам и да спрат изследванията ни на тайнствата, които се крият зад този свят. Те се бяха превърнали в целия ми живот.

Накрая Джейк тръгна към Ротке и постави ръце на раменете й.

— Скъпа, имаме нужда от финансирането им. Онова, което получаваме от Вашингтон не е достатъчно, а аз пропилях почти цялото си наследство.

— Дори и ако виждаш, че парите идват от ужасно място? — предизвика го Ротке.

— Просто не гледай в тази посока.

Тогава Джейк улови лицето на Ротке в ръце, ръцете, които възнамеряваха да оформят тази нова Америка със стомана и атом и с всичко, което бъде открито в света на свръхестественото.

— Довери ми се — той придърпа лицето й към своето, за да я целуне внимателно по челото.

Послушах съвета на Джейк и не погледнах повече към тях.

— Ще изгладя нещата със старите глупаци. Останете и се порадвайте на огъня — увери ни Джейк. И с тези думи нашият смел син, нашето златно момче, се отдалечи от нас с бутилка от най-доброто семейно бренди и куп пури, за да обезпечи бъдещето ни. Но се страхувах от бедата, която се беше случила с Маргарет. След случилото се приятелството им с Джейк беше изгубено завинаги.

Що се отнася до Ротке, двамата с Джейк трябваше да се сгодят. Един достоен мъж би се радвал за тях. В крайна сметка Джейк беше най-близкият ми приятел от шест години. Но аз не съм достоен мъж и не съм радостен.

Този следобед Ротке дойде при мен. По очите й познах, че е плакала. Помоли ме да се поразходим. Тръгнахме из гората отвъд подрязания плет на Хоупфул Харбър. Помолих я да ми каже какво я измъчва.

— Джейк — отговори ми тя и избърса сълзите си. — Скарахме се. Не иска повече на никого да казвам, че съм еврейка. Нито на семейството му, със сигурност не и пред евгеничните идиоти. „Скъпа, никой дори не знае, че си еврейка“, така ми каза. „Не трябва да научават. Не приличаш на такава.“

И тогава зададох на Ротке въпроса, който таях в сърцето си. „Важно ли е, че си еврейка, щом не вярваш в Бог?“ Защото, както ти е известно, Корнелиус, никога не съм разбирал тази обсебеност, която имаме към корените си, каквато храним ние, американците. Ние сме от тук, нали така? Понякога откривам, че тази привързаност към рода, към старите земи, древните традиции и семейните връзки е чисто и просто страх — същият страх, който ни кара да се молим на някакъв липсващ Бог. Храня надежда изследванията ни на великото неизвестно около хората с божествена дарба и света на свръхестественото да докаже, че всички сме едно, събрани в една искра енергия, която няма нищо общо с държавите, религията, доброто и злото, или някое друго създадено от човека разделение. Ние създаваме историята, живеейки.

Ротке мисли различно.

— За мен е важно, Уилям. Това е част от всичко, което съм. Спомен от родителите ми и дедите ми. Не мога да отхвърля с лекота нито тях, нито битките им. Страхувам се, че ако се омъжа за Дукейк, ще се обезлича.

И отново тихо се разплака. Не знаех какво да правя. Нямам опит с плачещи жени, особено с плачещи жени, в които тайно съм влюбен. Преди да се усетя, вече я целувах. Да, целувах годеницата на най-близкия си приятел. Не беше постъпка достойна за един джентълмен, Корнелиус. Знам, че няма да я одобриш. Иска ми се да кажа, че съжалявам за нея. Не съжалявам.

Ротке се отдръпна от мен, лицето й беше поруменяло не само от студа. Естествено аз се извинявах многословно, докато тя не се съвзе достатъчно, за да каже просто:

— Според мен вече трябва да се връщаме.

Ти предупреждаваше, че страстите ми ще надделеят, Корнелиус.

Джейк ни поздрави, когато се върнахме. Беше в приповдигнато настроение, буквално детински възторжено.

— Имаме парите — обяви той и завъртя във валс Ротке.

Отклоних поглед. Веднъж научиш ли се, става лесно.

Джейк ме тупна по гърба.

— Това е началото на всичко. И не трябва да се тревожите: аз ще се оправя с делата. Няма да сте ангажирани с Клуба на основателите. Поръчал съм да изпратят шампанско в приемната. Вижте дали ще намерите Маргарет и ще се срещнем там.

Джейк търсеше пари за своите експерименти и изобретения в стремежа си към изключителната, неуязвима Америка. Маргарет, Жертвата на по-малко бляскавата страна на тази земя, искаше да докаже, че всички мъже и жени са създадени равни. Ротке искаше да разбере света, който беше извън този свят, както и собствените си дарби. А аз: амбициите ми бяха големи, но неопределени. Не знаех какво искам, освен жената, която не можех да имам.

Това е доста безнравствено писмо, Корнелиус. Шампанското беше прекрасна реколта и съм доста пиян. Изобщо няма значение. Няма да отговориш на това писмо, както не отговори на нито една от моите настоятелни молби. Вероятно изобщо не си ги прочел.

Миналата седмица, когато беше в града, Маргарет срещнала на пазара Лукриша, от нея разбрала, че си имал притеснителна кашлица. Надявам се, че здравето ти се подобрява.

С обич:

Твоя блуден син, Уил

Джерико остави смаян писмото. Защо никога не бяха говорили за това? След като болестта го бе повалила и родителите му го бяха изоставили на държавата, Уил беше станал негов пазител. Той бе приютил Джерико, беше го хранил и обличал, научил бе своя повереник как да ръководи музея и му беше разказал за хората с божествени дарби. По тази причина Джерико предполагаше, че му е длъжник. Но Уил не бе споделил с Джерико най-важните факти. Не му беше споделил себе си. Двамата никога не бяха ходили на риболов на потока в летен ден и не бяха споделяли мислите си за любовта и живота, докато наблюдават как слънцето вдига от водата кълбящата се утринна мъгла. Никога не бяха обсъждали как да откриеш собственото си място в света, нито бяха говорили за бащи и синове, нито какво те прави мъж. Не. Двамата с Уил обсъждаха вестникарски статии за призраци. Разговаряха, докато подреждаха експозиции на свръхестествени джунджурийки. И Джерико неволно се чувстваше предаден заради нищожното, което получаваше, когато се нуждаеше от толкова много.

Защо между хората имаше толкова много мълчание?

— Джерико? — извика Мейбъл и го върна обратно в настоящето. — Съжалявам, но вече трябва да се прибирам у дома.

— Веднага слизам — Джерико остави настрана писмата. И в този момент самотно парче хартия полетя и падна на пода. Беше кратко писмо, написано с почерка на Уил. Нямаше дата. На него просто пишеше:

Скъпи Корнелиус,

Ти беше прав. Аз сгреших. Толкова много съжалявам.

Искрено твой:

Уил

— Благодаря ти за помощта днес. — Джерико помогна на Мейбъл да облече палтото си. — Беше приятно разнообразие. Свикнал съм да работя със Сам. Или по-скоро да работя около Сам.

Мейбъл пристъпваше от крак на крак.

— Мога да дойда и пак да ти помогна. Ако искаш. — Тя беше любезна до последно. Начинът, по който го гледаше в този момент, със смесица от любопитство, привързаност и възхищение, му беше изключително приятен. Би било прекрасно поне веднъж да бъде обожаван.

— Всичко е наред. Ще се справя — отговори след кратко мълчание Джерико.

— О. Разбира се. — Мейбъл се помъчи да скрие разочарованието си. — Предполагам, че си чул новината за Ийви и Сам — добави тя, докато двамата вървяха по дългия коридор. — Нямах представа, че са сгодени. Нищичко не ми е споделила. Сам споменавал ли ти е нещо?

— Не — изръмжа Джерико.

Мейбъл разбра, че не е трябвало да повдига темата за Ийви. Но след като го бе направила, беше като краста, която не можеше да се въздържи да не почеше. — Ами, предполагам, че трябва да се радваме за тях.

— Защо? — попита Джерико.

— Защото… — Мейбъл не довърши изречението си.

Навън уличните лампи примигваха, опитваха се да се борят срещу фината сивота на късния следобед. В бушуващия вятър кръжаха редки снежинки. Мейбъл потръпна, когато застана на най-горното стъпало, почуди се как би могла да продължи този миг. По улицата изтрополи „Форд Модел Т“ и тя се сети за необичайната среща по-рано през деня.

— О! Забравих да ти кажа. Забелязах нещо странно на път за музея. В една кафява кола имаше двама мъже, просто си седяха и наблюдаваха музея.

Джерико се извърна, огледа улицата. Сви рамене.

— Никого не виждам — скръсти ръце, замислен. — Може да са били данъчните.

Мейбъл поклати глава.

— Данъчните не си седят кротко в колите. Идват направо на вратата ти и ти обръщат дъното на джобовете. Тези мъже ми напомниха на „Пинкертън“^[3] или Бюрото за разузнаване. — Мейбъл пъхна ръце в джобовете на палтото си. — Е, ще се видим в „Бенингтън“.

— Да. Ще се видим в „Бенингтън“ — каза Джерико, докато наблюдаваше Мейбъл да се отдалечава по своя предпазлив начин.

Защо все още се държеше за момиче, което не можеше да има? Ийви със сигурност не седеше и не въздишаше по него. Очевидно тази нощ беше някъде навън със Сам и се забавляваше като никога в живота си. Крайно време беше и той да направи същото. Ако нещо бе научил от писмата на Уил днес, то беше, че има цял един свят, който чака навън да бъде изследван, а на Джерико предпазливостта му беше дотегнала.

— Мейбъл! — Джерико слезе по стълбите след нея. — Искаш ли някой път да идем на вечеря или на кино?

Изражението на Мейбъл бързо се промени от слисване до едва прикрит неудържим възторг.

— С удоволствие. Кога?

— О, ами… Утре?

Момичето се усмихна.

— Утре е идеално.

— Ще мина да те взема в осем, ако е удобно.

— Много, много удобно.

Щом се върна в смълчаната библиотека, Джерико се поздрави.

— Имам среща — обяви той в празното помещение. Среща. Това беше хубаво, нали? Беше напредък. Чукна леко метафизикометъра и се зае да разчиства хартиите около него.

Под стъклото иглата леко подскочи.