Либа Брей
Леговище за сънища (22)

Синове на свободата

Тишината в мисия „Бауъри“ беше почти пълна, нарушаваше я само някое и друго стенание от осемнайсето легло, където Чонси Милър сънуваше нескончаемата война. Двама медици се опитваха да пренесат носилката му през калното, обвито от дим бойно поле, куршумите пищяха отгоре им, а войник с лице на църковен хорист се бе отпуснал върху бодливата тел, вперил поглед в незнаещото милост небе, ръцете му бяха сключени върху корема му. През зейналата рана се бяха изсипали вътрешностите му.

— Остани с мен, стар… — Думите на медика заглъхнаха на устните му, куршумът уцели главата му и той падна като прекършена от буря фиданка. Та-та-та-та-та-та-то на картечниците отекваше през белязаните от войната дървета около Чонси, докато умиращите мъже умоляваха за помощ, за прошка, за смърт.

— Помощ! Помогнете ми, моля ви — извика той. Не можеше да помръдне. Когато повдигна глава, видя окървавените и разръфани краища от кожа и кости на мястото, където преди бяха краката му. Всяка нощ Чонси се молеше да се събуди с двата си крака, у дома в Покипси и да открие, че изминалите девет години от живота му са били само ужасен сън. Вместо това се събуждаше с крясъци, с обляно в пот лице и мокри от сълзи очи.

Но не и тази нощ. Сред хаотичната симфония от изстрели и викове Чонси чу нещо друго — тъжна, писклива мелодия от стара музикална кутия. Между две голи дървета от дясната му страна се появиха вратите на мисията. Отвориха се и песента мина през тях, заглуши тътена на войната.

Чонси седна и прехвърли крака през ръба на леглото. Краката му! С приглушен вик той постави ръце върху коленете си, после ги прокара надолу по прасците, усещаше кожата, мускулите и костите. Размърда крака, наслаждаваше се на малката победа на движението. Мина през вратата и тежко тръгна по тъмния коридор на мисията, мина покрай леглата на изгубените души, които се скитаха из собствените си сънища: вървяха след ралото в семейното стопанство, любеха се с оставеното заради войната момиче, гмуркаха се в окъпания в слънце вир през лятото. Погледна назад към леглото си, където беше оставил осакатеното си тяло да спи. То го чакаше, след като се събуди, затова продължи напред в съня си, докато не стигна до една стара станция на метрото.

Много красиво беше на това място; кехлибарено сияние обгръщаше всичко, стопляше красивите месингови стенни лампи и мотивите на цветя, изрисувани с маслени бои по платната върху стените, караше релсите да светят. Чонси извърна глава от тях, картината му се струваше нестабилна, сякаш върху потъмняло, разлагащо се платно, с прозирки на места се опитваше да се изобрази любима, топла сцена. Чонси можеше да се закълне, че чува звуци дълбоко от вътрешността на тунела — остри прищраквания и протяжен, нисък рев, издавани от някакъв излязъл от кошмарите звяр, който не можеше да назове, нито да си представи. Но точно когато го обзе желание да се обърне назад, някакъв глас му зашепна сладко в застъпващи се вълни: Сънувай с мен…

— Добре — отговори той. — Добре.

— Обещай ми.

— Обещавам.

Влезе в тунела и се озова пред „Льо Бон Рев“^[1] във френския Прованс. Той и другарите му бяха ходили да пият там в една септемврийска вечер, преди да бъдат изгубени из окопите на Западния фронт. Прозорците на кръчмата бяха осветени. Чонси приближи лице до стъклото, но нищо не успя да види. От другата страна на вратата на кръчмата избухна заразителен смях. А след това хор от пияни гласове поде песен, която беше популярна през войната. Чонси все още си спомняше думите.

— Насам! Насам! — запя силен тенор. Пееше Клем Къц! Би познал навсякъде този глас. Старият му приятел Клем някак се беше озовал тук.

Чонси бутна вратата и влезе.

Всичките приятели, които Чонси беше изгубил през войната, седяха около дълга селска маса. Божичко, Тери Робъртс беше тук! Клетият Теди, на маската му имаше дупка и пропускаше, той се задушаваше от иприта, умираше с изцъклени очи, ужасяваща, неестествена усмивка се разтягаше през лицето му. Тук беше Бърти Сковрън от „Бъфало“, шрапнел разряза стомаха му и той кървя до смърт, докато с една ръка стискаше полевия телефон. Роланд Кери, медик — старият Роли, веселякът, който разказваше все мръсни вицове, докато проверяваше венци за скорбут или изливаше щипещ алкохол върху гадна прорезна рана. Същият Роли, покосен от грипа, седеше пред него. И Джо Уинбъргър беше тук. Джо, който успял да се прибере у дома в Покипси след войната с тежък шок. Издържал осем месеца, преди една ведра пролетна утрин да отиде в хамбара, да преметне въже през гредата и да се обеси. Всички приятели на Чонси бяха тук, живи, млади, невредими. Братя. Животът беше пред тях, а мечтите, хранили преди войната — да бъдат съпрузи, братя, предприемачи, герои, почитани от благодарната нация — бяха все още непокътнати и чакаха да бъдат осъществени.

Клем пееше:

— Джони вземи си пушката, вземи си пушката, вземи си пушката. Вземи и бягай, бягай, бягай…

Приятелите му се присъединиха.

— Чуй ги как ни викат, всички синове на Свободата…

— Насам, насам… Вдигни знамето, нека се развява, Янки Дудъл, развей го или умри — присъедини се Чонси, какво като обърка и куплета, и припева. Подсмръкна от сълзите на щастие. — Тук сте. Как така се озовахте тук?

Другарите му го поздравиха засмени.

— Сънувай с нас.

Чонси се разсмя.

— Добре. Добре.

Седна на масата, която изглежда беше приготвена за невероятно угощение: варени яйца, хляб и масло на сребърни подноси, печено свинско, обкръжено от блестящи ябълки, бира и сладкиши. В онези студени нощи, докато лежаха в окопите на Франция с къркорещи от глад стомаси и глави, които ги сърбяха от въшките, непрестанно говореха за храната, която ще ядат, когато се завърнат у дома.

— За кого се бием в тази война? — попита веднъж Теди под студеното, беззвездно небе, докато си подаваха един на друг цигара. — Какво правим тук?

— Защитаваме демокрацията? — отговори Чонси.

Теди зададе следващия въпрос едновременно с дима, който издиша.

— Чия демокрация?

Това беше отдавна. Всичките загинаха. Всичките му приятели. Но по някакъв начин сега бяха тук, здрави и засмени, сякаш войната е била сън, а това беше истината. Чонси се почувства пиян от благодарност и дълбоко облекчение. А тъкмо миналата седмица лекарите му бяха съобщили, че има нещо нередно с черния му дроб и може би той няма да е зле да уреди делата си — сякаш имаше някакви дела, които да урежда! Добре, всички бяха сгрешили. Черният му дроб си беше наред. Получил бе втора възможност за живот. Чонси си представи как се жени в църквата, където се бяха венчали родителите му, как отглежда куп немирни дечурлига, които обичат да ловят риба в потока. И ако някой решеше да прати бъдещите му синове на война, той щеше да го прати по дяволите.

Клем потупа ръката му и направи физиономия.

— Болест — рече той. — Не остана живот. Кошмари.

Чонси се усмихна.

— Клем, старче, това е най-добрият сън досега.

Храната изглеждаше вкусна и макар че през изминалите няколко седмици апетитът му беше почти изчезнал, Чонси разбра, че му се ще добре да си похапне.

— Кошмари — каза Роли и в този миг сънят се промени.

— Наздраве, момчета! — Чонси искаше сънят да продължи. Сложи лъжица картофи в устата си и на мига ги изплю. Картофите бяха горчиви и сухи, все едно беше поставил в устата си лъжица стърготини. Вгледа се по-внимателно в храната на светлината на лампата. Движеше се. Ларви. Бяха ларви.

— Боже. — Чонси повърна в салфетката си. Ожесточено избърса уста с ръка. — Що за майтап е това, хора?

Приятелите му седяха невъзмутими. Оставили бяха приборите си и с шепи гребяха от храната, пъхаха я в устите си все по-бързо и по-бързо, с отчаян замах, плюскаха, твърде бързо, за да могат да дъвчат и преглъщат. Бърти се задави, повърна каквото беше изял и пак започна.

— По-бавно, Бърти — предупреди го Чонси, но Бърти се тъпчеше.

Теди се усмихна на Чонси. Имаше нещо нередно в случващото се. Все едно гледаше картина, изпод която се опитва да излезе наяве друга картина, а образът, опитващ се да си пробие път до повърхността, беше зейналата от иприта усмивка на Теди.

Нишка страх проряза вътрешностите на Чонси.

Клем наклони глава, вслушваше се. Пръстите му бяха олигавени в слюнка и яйца.

— Още съм гладен — рече той със суров, зловещо дрезгав глас.

Главите на другите рязко се изправиха. От мокрите им устни висеше храна. Сърцето на Чонси заби по-бързо. Около него френската кръчма започна да се нищи, разкриваше се мрачният, студен, тухлен тунел.

— Гладни — заприпяваха те, оголили редове остри зъби в омазнените си усти. Безжизнените им очи гледаха втренчено от напуканата, бледа кожа. Чонси се отдръпна. Това не бяха неговите другари. Нито Клем, нито Роли, нито Джо и със сигурност не благият Теди. Що за създания бяха това?

— Гладни за сънища с нас гладни за сънища с нас сънища гладни сънища… — заприпяваха те.

Тунелът се изпълни с пулсираща светлина, която напомни на Чонси за картечния огън на бойното поле. В мрака се криеха други създания. Свети боже. Извираха от дупките и пълзяха по тухлите, издаваха един щрак-щрак-щракащ звук в мрака, зверове, които излизаха от съня. Гладните им ревове и стържене отекваха в главата му и смразяваха кръвта му.

Събуди се, каза си той. Събуди се, старче. Събуди се веднага!

Изведнъж се зададе влак! Чонси се втурна към вратите.

— Отворете! Отворете! В името божие, моля, отворете!

Вратите се отвориха със свистене, Чонси мина през тях и ги затвори. От другата страна светещи духове се катереха по прозореца със зейнали усти. Докато влакът отминаваше с висока скорост, гладният им вой отекна в тунела. Чонси запуши уши с ръце. Искаше веднага да се събуди. Утре щеше да поговори с управителя на мисията за някаква работа. Може би дори щеше да се върне в Покипси, да намери някое добросърдечно момиче. Щеше да остави пиенето и тогава черният му дроб щеше отново да заработи, както трябва. Всичко. Всичко, само не и това.

Бавно осъзна, че с него във влака има още нещо. Настана зловещо спокойствие. Приличаше на времето през войната, когато след един завой в окопите се озова очи в очи с немски войник. За секунда двамата се взираха един в друг, без да знаят какво да правят. След това Чонси се нахвърли върху немския войник с юмруци и удря, докато главата на войника не се превърна в каша, като разбит пъпеш. После прерови джобовете на момчето с треперещи пръсти. Откри само снимка на момче с неговата майка и мило наглед кученце.

Преглътнал страха си, Чонси обърна глава към фигурата. Не беше немският войник, нито някой от онези грозни духове, които пътуваха с него, беше жена. Носеше рокля с висока яка от отдавна отминала мода. Лицето й бе покрито с воал.

— Моля. Моля, помогнете ми — рече Чонси. Едва позна собствения си глас.

— Този свят ще разбие сърцето ти. Остани с мен, в съня.

Жената стана от мястото си и той видя кървавите петна по предната част на роклята й. Мумифицираните й ръце обгърнаха лицето му. Ноктите й бяха остри. През фината мрежа на воала Чонси виждаше тъмните очи на жената върху сбръчканото й лице. Устата на скелет показваше два реда остри зъби.

— Толкова красив дом съграждаме. Всички трябва да продължим да го правим. В теб няма много живот. И все пак. Ще свърши работа. Трябва да продължим да съграждаме. Сънят се нуждае от теб.

Викът на Чонси беше немощен като треперлив шепот.

— Моля. Моля те, само ме остави да се събудя.

— Ти обеща. Нечестно е да нарушиш обещание.

— Не разбирам.

— Тогава ще те накарам да видиш света в целия му ужас.

Влакът се разпадна. Бойното поле се разпадна — взрив порази войниците, хвърчеше пропита с кръв кал, небето плачеше със сълзи от ужасна светлина. Но този път Чонси лежеше на маса в средата на всичко случващо се, краката и ръцете му ги нямаше. А около него имаше мъже, които влитаха в нощта с горящи кръстове. Имаше и объркани хора, които се къпеха във вани от пари от Уолстрийт, докато други ровеха в замръзналата земя за препитанието си. Имаше и роби, продавани на разпродажба, умиращи от глад племена, прогонени от домовете им, и вещици, затиснати от тежестта на камъните. Имаше и мъж със сива кожа, в палто от пера и с цилиндър, който се смееше ли, смееше.

— Гладни сме! — бойните приятели на Чонси забиха вилици в корема му, а той изкрещя:

— Стига!

Кошмарът изчезна. Чонси отново беше на железопътната гара. Светещите създания чакаха в тунела, наблюдаваха.

— Тази земя е пълна със сънища. Усещам целия ти копнеж. Толкова силен копнеж. Сънувай, с мен… — рече жената.

— Да — успя да каже Чонси.

Жената повдигна воала си и красотата й се оказа ужас, който не може да се понесе, ангел на отмъщението. Костеливата й уста надвисна над лицето му. Във въздуха просветна метал. Болка разсече гърдите на Чонси. После жената долепи устни върху неговите и сънят й се изля в него, вля се във вените му, разтрепери тялото му, отне на разума му волята да се бори. Вдъхна съня си в дробовете му, докато сънят им стана общ и той не можеше да вижда друго, това щеше да е всичко, което някога щеше да види до края на вечността.

— Не стига — отсече покритата с воал жена, докато гарата потъваше в светлина. — Още.

 

 

Сестрата в мисията провеждаше нощната обиколка с бележник с подложка в ръка. Когато стигна до леглото на Чонси Милър, тя се приближи. Покритото му с пот лице имаше изключително странно изражение, смесица от болка и екстаз, а очите му се движеха френетично под затворените клепачи. Почувства се неудобно, че го наблюдава.

— Господин Милър? Господин Милър!

Не можеше да го събуди. И тогава видя алените петна избили по кожата му като слънчеви изгаряния. В леглото до Чонси простена старият алкохолик Джо Уилсън. Челото му беше мокро от пот, а клепачите му се присвиваха от бурния сън.

— Господин Уилсън?

— Сънувай… с… мен — сподавено каза той.

— Господин Уилсън!

Сестрата го подбутна, после подръпна ръцете му, безрезултатно.

Стаята се изпълни с шепоти от сънищата, „Сънувай с мен… сънувай с мен… сънувай…“

Изпаднала в трескаво състояние, сестрата прибягваше от легло на легло. От двайсет мъже в отделението дванайсет не можеха да се пробудят. Бележникът й изтрака по пода, когато хукна да уведоми лекаря, че е най-добре веднага да извикат здравния инспектор.

Сънната болест беше дошла в мисията.