Либа Брей
Леговище за сънища (11)

Сънувай с мен

След като се раздели с Тета, Хенри се качи на влака до площад Чатман и в хапливия студ тръгна из Чайнатаун. Влизаше и излизаше от магазините, преструваше се, че проявява интерес към керамични купи и тъкани за нов костюм, докато потайно се оглеждаше за момичето, което беше срещал само насън.

На улицата избухнаха безредици. Полицията изпразваше ресторант, за да осигури влизането на здравния инспектор. Собственикът протестираше бурно срещу прекъсването на работата му:

— Мястото е чисто! Тук няма никаква болест.

— Имате ли документи — обърна се полицаят към един от сервитьорите, който изглежда не го разбра. — Имате ли разрешително за пребиваване?

С изплашения сервитьор бързо заговори преводач.

— Оставил го е у дома — обясни преводачът на полицията. — Веднага ще го донесе.

— Нищо подобно, приятел. Щом нямаш документи, идваш с нас. — Полицаят подсвирна на партньора си и двамата натовариха ужасения сервитьор в задната част на камионетката.

— Не може ли да се прибере и да си вземе документите? — попита наивно Хенри.

Полицаят го огледа най-подробно.

— Само си вършим работата — каза той отегчено и Хенри си спомни случая в Ню Орлиънс и как двамата с Луиз се бяха скрили под бара, когато полицията нахлу в „При Селест“, и бяха събрали всички момчета, които танцуваха заедно. Единият от полицаите, на име Бо, също няколко пъти беше танцувал в същия бар.

„Само си върша работата“, бе казал той на собственика, сякаш това извинение беше достатъчно.

Онази вечер Хенри беше безпомощен, по същия начин се почувства и в момента. Не можеше да помогне на този човек. Не можеше дори да открие момичето. На път беше да се откаже и да си тръгне за вкъщи, когато зави на ъгъла към Дойърс Стрийт и замръзна на място. До един магазин за бижута се гушеше ресторант „Чайната“, също като в съня му.

Може би все пак не беше толкова безпомощен.

Хенри се приведе и влезе. До този момент не чувстваше глад, но му ухаеше на нещо вкусно, затова се настани и си поръча ястие с оризови спагети, зачака и междувременно се оглеждаше да зърне момичето със зелените очи.

— Най-доброто чоу мейн^[1] в града — обяви по-възрастен мъж с източноевропейски акцент. Кимна към полицията навън на улицата. — Сънната болест.

— А, да — отвърна Хенри съвсем разсеяно. Три момичета минаха покрай витрините на „Чайната“, но нито едно не беше тайнствената бродница.

— На моята улица, Лъдлоу, има едно двайсетинагодишно момиче, спи от два дни — продължи мъжът. — Майка й не може да я събуди. Баща й не може да я събуди. Дори равинът не може да я събуди. Как се разболяват? Дали е от храната, или водата? Или е във въздуха? Никой не знае.

Някъде в ресторанта се разнесе познат на Хенри глас. И изведнъж той я забеляза на една маса в задната част, полускрита от параван.

— Моля за извинение — каза и тръгна към задната част. Заобиколи паравана и застана до масата на момичето, сянката му падна върху отворената й книга. — Значи наистина съществуваш.

Момичето вдигна поглед. Очите й имаха лешниковозелен цвят, който се засилваше на светлината. Беше слабичка, но у нея се забелязваше пъргавина като у боксьор, помисли си Хенри; това беше човек, готов бързо да размаха юмруци. Окръгли уста от изненада, а после — също толкова бързо — се съвзе.

— Опасявам се, че ме бъркате с някого — с подчертано възпитан тон каза тя.

— Надали бъркам. Видях те в сънищата си.

Момичето го измери надменно с поглед отдолу нагоре.

— Глупости.

— Видях те в съня си снощи. Нали така? Досега не…

— Шшш! — прошепна тя, извърна се да провери дали някой не слуша. — Седни. Ако някой те попита, познавам те от училище. Разбра ли?

Хенри кимна и снижи глас.

— Моля те да ми простиш изумлението. Просто досега не съм срещал друг бродник сред сънищата. А ти?

— И аз не съм.

— Но трябва да има и други. Как мислиш? С всичките тези хора с божествена дарба, които излизат от гората в последно време. О. Прости за лошите ми обноски. Аз съм Хенри Дюбоа Четвърти. Радвам се да се запозная с вас, госпожице…?

— Лин Чан.

— Очарован съм, госпожице Чан.

— Не съм кой знае колко очарователна — без да се усмихва, каза Лин.

— Е, аз пък никога не споря с дама.

Сервитьорът пристигна с храната на Хенри и изведнъж Лин стана разговорлива.

— Както казвах, най-вълнуващата част от изложението на господин Марлоу е павилионът посветен на науката. Чух, че имали изложен модел на атома…

Докато поставяше чинията на Хенри на масата, сервитьорът изгледа Лин с любопитство.

— Приятел ли ти е, Лин?

— Да, Лъки — отговори Лин уверено. — Бяхме заедно в кръжока по природни науки в училище. Намина, за да поговорим за изложението „Бъдещето на Америка“ на Джейк Марлоу.

— Нашата Лин е много умна — похвали я Лъки. — Умна е колкото което и да било момче.

— Най-умната — включи се в играта Хенри.

— Най-добре да вървя. Без Джордж е натоварено — каза Лъки, преди да се отдалечи, а Хенри видя как лицето на момичето посърна.

— Всичко наред ли е?

— Наред е — тросна се тя.

Явно не беше, но бяха възпитали Хенри да не проявява любопитство.

— Кръжок по природни науки ли? — повдигнал беше той вежди. — Май вече ще е неуместно да ти съобщя, че за малко не взривих лабораторията по химия в интерната. Историята е забавна…

— Защо си дошъл? Предполагам, че не е заради яйчените ролца.

Обаянието, което Хенри разпръскваше, повехна, а заедно с него и усмивката му.

— Търся човек, когото изгубих.

— Как го изгуби? Как се губи човек? Защо не потърсиш в телефонния указател?

— Той дори телефон няма — отвърна Хенри. Ако искаше Лин да го разбере, трябваше да й разкаже за писмото, за баща си, за бягството си от дома. Щеше да се наложи да обяснява какво е означавал Луис за него. Но не можеше да го направи. Не и пред страничен човек. А и беше странна. Една споделена разходка в сън не ги правеше приятели. — Помислих си, че ако мога да открия неговия сън, бих могъл да го попитам къде е или да му кажа как да ме намери. Ти успявала ли си да го направиш? Да откриеш някого?

— Само мъртви хора.

Вилицата на Хенри замръзна на половината път до устата му.

— Виждаш мъртвите ли?

— В сънищата си. Случва се някой да има нужда да поговори с починал свой роднина. Ако взема нещо негово, понякога ги откривам.

— Откога имаш тази способност?

— Започна преди около година.

— Преди около три години при мен — каза Хенри. — Но през последните месеци стана по-силно.

— При мен също — сподели Лин.

— Научих се да навивам будилника, за да ме буди. Открих, че ако бродя из сънищата повече от час, се разболявам. А при теб как е?

Лин сви рамене.

— Аз издържам и по-дълго. — Хенри улови гордост в тона й. Лин Чан май не обичаше да е втора. — Все още не си ми казал защо си дошъл.

Хенри се заигра със спагетите в чинията си.

— Снощи за пръв път бях много близо да открия приятеля си Луис, докато стояхме пред някаква стара сграда. Точно преди да те уловя за ръката, чух неговата цигулка. Беше любимата песен на Луис, свиреха я така, както той я изпълняваше — Хенри се приведе. — Искам да се върна тази нощ и да проверя дали отново ще се случи. Искам да опитам да се срещнем в света на сънищата.

Лин се навъси.

— Познаваш естеството на сънищата. Те са хлъзгави. Не можем да ги контролираме — ние сме само наблюдатели. Минувачи.

— Такива сме били винаги, но ако можем да го променим? — попита Хенри. — Не искаш ли поне да опиташ? Току-що каза, че можеш да откриваш хора. Може би, ако ти дам нещо свое, ще успееш да ме откриеш в света на сънищата. Стане ли, можем да опитаме да се върнем на мястото, където чух мелодията на Луис.

— И може би аз ще стана кралица на Румъния — рече Лин. — Нищо не гарантира, че ще се намерим, нито че ще можем да се върнем в същия сън. Сънят е като река, постоянно се движи и променя.

— Моля те — заумолява я Хенри. — Няма ли да ми помогнеш?

Лин не свали поглед от Хенри смущаващо дълго време. Не искаше да се забърква с този бродник сред сънищата. Но трябваше да признае, че й е любопитно. Миналата нощ имаше някаква интригуваща нотка в съединената им енергия. Ами ако двамата заедно можеха да постигнат повече?

— Добре. Няма да е безплатно. Взимам такса за услугите си.

— Много добре. Каква е цената?

— Десет долара — избърбори Лин.

Без дума дори, Хенри извади нова банкнота от десет долара от портфейла си и я постави на масата. Лин се опита да прикрие изненадата си. Този бродник сред сънищата беше първият човек, който не се пазари за цената. Но не й беше работа да го разкрива. Който и да е бил този негов изгубил се приятел, сигурно бродникът го ценеше много.

— Трябва ми нещо твое — каза тя и бързо прибра парите в джоба. — За да те открия в съня.

Хенри подаде на Лин шапката си.

— Това ще свърши ли работа?

Лин кимна.

— По кое време довечера?

— Налага се да е късно. Свиря в „Представление на покрива“ над „Фолис“ в полунощ.

Лин беше виждала обявленията във вестника за „Представление на покрива“. Момичетата не носеха много дрехи.

— Храня някакви надежди песните ми да привлекат внимание — глуповато призна Хенри. — Композитор съм.

— Знам ли някоя твоя песен? — попита Лин.

— „Ти си моето гълъбче, гугуеее“? „Септемврийска луна“?

Лин поклати глава.

— Никога не съм ги чувала.

Хенри почувства неясна обида.

— Това е труден занаят.

— Може да не е от занаята. Може песните ти да не са добри.

Хенри остави пари за сметката и стана.

— Трябва да се прибера до три — каза той сдържано. — Договорихме ли се?

— Става за три часа.

— Предполагам, че това означава, че имаме уговорка — протегна ръка да се ръкува.

Лин не пое ръката му. Погледна го право в очите.

— От твоя страна е много смело да дойдеш тук. Повечето хора се страхуват да не се заразят със сънна болест.

— Аз не съм като повечето хора — ръката му стоеше протегната.

Лин бързо се ръкува с него. Този път нямаше искра.

— Ще те видя в сънищата си, Лин Чан.

— Надявам се, че песните ти не са така недодялани, както шегите ти — отвърна тя.

Хенри се запъти обратно към студения град, умислен дали Лин Чан не е най-прямата личност, която е срещал. Но тя щеше да му помогне да намери Луис. Това беше първият обнадеждаващ пробив, който правеше. Надеждата повдигна настроението на Хенри, докато вървеше из тесните, криволичещи улички на Чайнатаун. Над главата му, върху опънати между прозорците на евтините жилища въжета, танцуваха прострените дрехи. Също като знамената, красящи стадиона на „Янките“, където щом настъпеше пролетта, Бейб Рут^[2] щеше да положи всички усилия да се впише в книгите за рекорди. Стигна до широките тротоари и голите дървета на Кълъмбъс парк, където някакъв мъж държеше реч от стъпалата на павилиона със стръмен покрив.

— Китаецът идва с китайските си навици — хазартът, тонг войните^[3] и лулата за опиум. Той е потаен тип. Никога няма да бъде американец. А сега ни донесе и болестта си. Аз казвам да пазим Америка сигурна за американците. Изпратете китаеца обратно в Китай. Изпратете го със следващия кораб.

— Фанатик — измърмори Хенри и продължи през парка. Почувства внезапен хлад без причина, която да може да определи — странно усещане за страх.

— Добре ли си, синко? — попита мъж в костюм от туид. Приличаше на съдия или на министър.

— Да. Имам предвид, да. Добре съм — отговори Хенри, но чувството за хлад остана.

— Ето. Вземи една от тези листовки — мъжът му пъхна в ръката брошура: ПАЗЕТЕ АМЕРИКА БЯЛА И АМЕРИКА ЩЕ БЪДЕ В БЕЗОПАСНОСТ. РИЦАРИТЕ НА КУ-КЛУКС-КЛАН СЕ НУЖДАЯТ ОТ ВАС!

Хенри хвърли брошурата в кошчето за боклук, без да я прочете, и избърса ръце в палтото си.

Докато чакаше метрото на спирката при Кметството, се опитваше да се отърси от странния ужас, завладял го в парка Кълъмбъс. Мислеше си за всички неща, които искаше да каже на Луис, щом отново го види. Някакъв младеж се заспуска тромаво по стъпалата. Костюмът му беше смачкан, миришеше на алкохол. Мърмореше си нещо, сякаш отговаряше на гласове, които само той чуваше, привлече погледите на останалите чакащи.

— Къде е проклетото метро? — изпсува мъжът. — Трябва ми метрото!

— Скоро ще дойде — сгълча го някакъв чиновник. — Успокойте се.

Хората се отдръпнаха на безопасно разстояние от младежа, докато той вилнееше из перона.

— Толкова хубаво беше там. Трябва да се върна. Не мога да го открия. Не мога да го открия!

Хенри погледна към тунела и с облекчение различи далечните светлини на влака да се приближават. Мъжът, който създаваше проблеми, се олюляваше опасно близо до ръба на перона.

— Внимавайте! — стрелна се напред Хенри и го улови за задната част на костюма му точно когато колелата на влака изскърцаха на гарата.

Младият мъж рухна на земята, хленчейки в шепите си.

— Искам само да спя. Трябва да се върна там. Трябва!

Тълпата се раздели, за да направи път на полицията. Един от офицерите изправи на крака мъжа, който сякаш беше обсебен от призрак.

— Хайде, приятел. Ще ти намерим страхотно легло, където можеш да си отспиш.

— Сънувайте с мен — почти проплака мъжът.

Не спираше да мърмори фразата, докато полицията го отвеждаше.