Либа Брей
Леговище за сънища (1)

Градът под града

Ню Йорк, 1927

Няма град без призрак.

Новите здания се издигаха над костите на старите, така че всеки бляскав стоманен стълб, всяка кула от тухли приемаше в себе си спомените за онова, което е било, превръщаха се в обиталище на архитектурни призраци. Отдавнашните строителни превъплъщения продължаваха да се провиждат ту в причудлив ъгъл на улицата, ту във вход от ковано желязо, в едновремешна дъбова врата, открояваща се на нова фасада, в табела, отдаваща почит на някогашно бойно поле, понастоящем превърнало се в кръчма или в парк.

И под земята беше същото.

Градът се разрастваше и под улиците. Железопътните линии напредваха към Бруклин, Куинс и Бронкс. Тунели свързваха едно място с друго, намаляваха разстоянието между невъзможното и възможното. И правеха възможно придвижването на хората. Стремленията на града не спираха до повърхността на земята. Воят на къртачите и ударите на кирките бяха серенади за работниците, докато разчистваха камъните за нов тунел на метрото. Чернилката се наслагваше върху мъжете на слоеве, слепени от пот, а тъмните им силуети се сливаха постепенно с мрака. Къртачът отчупваше хапчица по хапчица от скалната основа. Работата беше тежка и еднообразна.

— Внимание! Пазете се!

Стената от камък се срути. Мъжете се разкашляха и не можеха да спрат, давеха се от наситения с прах въздух, един от тях, ирландски преселник на име Падрейк, избърса потното си чело с ръка и надзърна в широката дупка, отворена от къртача. От другата страна, като истински призрак от миналото, се издигаше висока, съвсем ръждясала врата от ковано желязо. Падрайк освети с лампата си пръчките на вратата и слоят от ръжда изпъкна като засъхнала кръв върху стара рана.

— Ще проверя — ухили се той към останалите. — Може пък вътре да има нещо, което си заслужава.

Дръпна вратата, тя се отвори със скърцане и през изпълнения с прах отвор мъжете влязоха в забравена част от миналото на града. Ирландецът си подсвиркваше, а светлината на лампата му шареше напред-назад из подобното на гроб помещение. Откри дървена ламперия, обвита с паяжини, мозайка от плочки, потънала в тъмни слоеве мръсотия, лампа, която се полюляваше едва-едва на скъсана верига. Изпод голямата купчина сринала се пръст се подаваше наполовина вагон, но в мрака на работниците им се струваше, че дочуват слабото просвирване на метал по метал, застинало в неподвижния въздух. Светлинният сноп от лампата на Падрейк озари релсите, проследи ги назад до затрупания тунел. Мъжете се приближиха и надзърнаха в тъмнината, все едно надзъртаха в зейналата паст на ада, а релсите бяха мускулни влакна за езика. Тунелът сякаш продължаваше вечно, но всъщност мракът създаваше такова впечатление.

— И какво има тук? — попита Падрейк.

— Тайна кръчма — изсмя се друг мъж на име Майкъл.

— Страхотно. Бих пийнал — пошегува се и Падрейк, влизайки навътре, все още изпълнен с надеждата да попадне на изгубено съкровище. Работниците го последваха. Тези мъже бяха невидимите строители на града, самите те приличаха на призраци и не изпитваха страх от мрака.

Единствен Сун Ю се подвоуми. Мразеше тъмнината, но имаше нужда от работата, а щом си китаец, никак не е лесно да се намери такава. И работеше тук само защото с Падрейк и неколцина други деляха едно жилище с течаща вода в Чайнатаун, а ирландецът бе казал добра дума за него пред шефа. Излишно беше сам да си мъти водата. Затова и той влезе. Сун Ю тръгна сред купчините от срутилите се пръст и тухли върху релсите, изведнъж се препъна в някакъв предмет. Падрейк насочи повторно светлината от лампата си към релсите и откри красива музикална кутийка с извита ръчка отгоре й. Вдигна музикалната кутийка, изпълнен с възхищение пред майсторското изпълнение. Такива музикални кутии вече не се правеха. Завъртя ръчката на цилиндричния механизъм. Разнесоха се нотите на някаква песен. Стара, позната му песен, която обаче не можеше ясно да си спомни.

Подвоуми се дали да не вземе музикалната кутийка, но я върна.

— Да видим какви още съкровища има тук долу.

Падрейк зашари с лампата. Светлината попадна на кост от крак, в основата на избитата стена лежеше мумифициран труп, в голямата си част прояден от гниенето, изгризан от мишките и разрушен от времето. Мъжете се умълчаха, взираха се в кичурите коса, отъняла като копринена обвивка, и устата, зейнала в последен вик. Неколцина от мъжете се прекръстиха. Отрекли се бяха от много неща, за да дойдат в тази страна, но не и от суеверията си.

Сун Ю беше притеснен, но английският му не стигаше, за да изрази чувствата си. Тази жена бе дочакала лош край. Да беше в Китай, щеше да произнесе подходящите молитви и да направи подобаващо погребение, всички знаеха, че иначе духът няма да почива в мир. Тук обаче беше Америка. Порядките им бяха други.

— Лош късмет — рече той най-накрая и никой не му възрази.

— Точно така. Най-добре да си вървим, момчета — въздъхна тежко Падрейк.

Мъжете се измъкнаха през дупката. Падрейк затвори вратата и изгледа със съжаление затрупаната гара. Скоро нямаше да я има, щяха да я сринат, за да отворят нови линии за метрото на разрастващия се град. Напредъкът неудържимо си проправяше път.

— Срамота — рече той.

Мигове по-късно пронизителният шум от пневматичните чукове на работниците се сля с непрестанното тракане на подземните мотриси; песента на града отекваше в тунелите. Изведнъж светлината от лампите на работниците отслабна. Мъжете спряха. В тунела повя вятър и погали потните им лица. С повея дойде едва доловим плач и си отиде с него. Лампите им пак засветиха както преди. Мъжете свиха рамене — случило се беше някое от странните неща, които ставаха в града под града. Подхванаха отново работата си; машините им заобръщаха земята, погребвайки историята след себе си.

По-късно изтощените работници се върнаха в Чайнатаун и се качиха по стълбището към общата си стая. Рухнаха в леглата си, пръстта от града си остана натъпкана под изпочупените им нокти. Твърде уморени бяха, за да се къпят, но не бяха изморени за сънища, защото и сънищата са призраци, преследвани насън желания, изчезващи със зазоряването. Копнежът в сънищата привлича мъртвите, а градът е пълен със сънища.

Мъжете сънуваха музикалната кутийка и нейната песен, стара реликва.

„За мен се събуди, красавице спяща,

Чакат те капки роса и звездна светлина…“^[1]

Песента пробуди желанията им, пренесе ги в най-хубавите сънища, които бяха сънували — сънища, в които бяха над земята, състоятелни и уважавани хора, собственици в страна, която се усмихва на собствеността. Майкъл сънува как наглежда работата в собствената си строителна компания. Падрейк сънува стопанство в северната част на щата, пълно с коне. Сун Ю сънува, че се връща в селото си като преуспял човек, видя гордостта по лицата на родителите си, когато ги довежда в Америка, заедно със съпруга за него самия. Да, съпруга, с която да споделя радостите и теглилата на тукашния живот. Тя му се усмихваше. Колко красиво беше лицето й! А това до нея децата му ли бяха? Наистина бяха те! Щастливи синове и дъщери, които го посрещаха у дома в края на деня, носеха му пантофите и лулата и щастливи му казваха „Баба^[2]!“, молейки го да им разкаже приказка.

Сун Ю протегна ръце към най-малкото си дете и сънят се пръсна като жарава. Остана само мракът на тунела, който бяха открили по-рано този ден. Сун Ю извика децата си и чу слаб плач. От този плач сърцето му се пръсна от мъка.

— Не плачи! — успокояващо рече той.

В мрака внезапно просветна искра. За няколко секунди семейният живот, за който Сун Ю копнееше, отново оживя, сякаш е надникнал през ключалката към щастието. Едно от децата изви пръстче, усмихна се.

— Сънувай с мен… — прошепна то.

Добре, помисли си Сун Ю. Отвори вратата и прекрачи прага.

Студът вътре бе толкова силен, че Сун Ю го усети дори в съня си. Печката не гореше. Там беше проблемът. Сун Ю тръгна натам и видя, че печката изобщо не е печка. Тя се клатушкаше, а под този образ се виждаха стари тухли, потрошени и плесенясали. С ъгълчето на окото си съгледа плъх. Плъхът спря да подуши купчина кости.

Разтревоженият Сун Ю се обърна към семейството си. Децата вече не се усмихваха. Стояха наредени в редица и го гледаха втренчено.

— Сънувайснассънувайснассънувайснас… — напяваха децата, съпругата му ги наблюдаваше, зъбите й бяха остри, очите й приличаха на въглени.

Сърцето на Сун Ю заби два пъти по-бързо, инстинктивна реакция. Бой или бяг. Случва се дори насън. Поиска да се събуди, но сънят не го пусна. Разгневи се от опита му за бягство. Щом той се втурна към вратата, тя се затвори с трясък.

— Обеща ми — каза сънят с мощен рев, сякаш бе проговорил хор от демони.

Песента от музикалната кутия се лееше. Последните останки от красивата фасада се отрониха и паднаха. Нахлу мракът.

Един по един мъжете усетиха как иззад красотата ги дебне опасността. Тези сънища бяха уловка. Пръстите им застиваха насън, докато се опитваха да се борят срещу ужаса, който завладяваше умовете им. Сънят познаваше страховете им, както и желанията им. Можеше да ги накара да видят каквото и да е. Неописуеми кошмари вече обкръжаваха мъжете. Да можеха, щяха да крещят. Без да има полза. Сънят ги беше завладял и нямаше да отпусне хватката си. Никога.

Там, на Мот Стрийт^[3], телата на мъжете се отпуснаха безжизнени в леглата им. Под затворените клепачи, очите им се движеха с неистова бързина, един след друг те потъваха във все по-страшен кошмар, от който никога нямаше да се събудят.