Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- When I Was Invisible, 2016 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Боряна Даракчиева, 2018 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 4гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Дороти Кумсън
Заглавие: Когато бях невидима
Преводач: Боряна Даракчиева
Година на превод: 2018
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо
Издател: СББ Медиа АД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2018
Тип: роман
Националност: британска
Печатница: Ропринт ЕАД
Редактор: Златина Пенева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8993
История
- —Добавяне
11.
Ника
Брайтън, 2016 г.
Впечатлена съм. Елиза успя да изчака цели седем дни, преди да се появи на прага ми. С Маршал не сме се виждали от завръщането й, защото тя го чака да ходят на работа заедно и някак успява да излезе от работа едновременно с него, а после цяла вечер говорят за възстановяването й — в общи линии прави всичко по силите си, за да ни разделя.
— Може ли да поговорим? — пита тя.
— Разбира се — отвръщам възможно най-любезно. Елиза прави крачка напред и е изненадана, когато не отстъпвам. Запазвам позиции. Няма да я пусна вътре, няма да й мине номерът. — Дълъг ли ще е разговорът?
Тя се мръщи, невпечатлена от остроумието ми и от това, че не я каня.
— Питам дали ще отнеме много време? Ако ще е дълго, може да се разходим. Ако не, тогава ще говорим тук.
— Не мисля, че би искала да говорим тук. Стените са много тънки и съм сигурна, че няма да искаш някой да чуе онова, което ще ти кажа. Според мен трябва да влезем вътре.
— Тогава разходка — отвръщам, без да помръдна. — Или можем да идем у вас.
Лицето й се изопва, зелените й очи стават предпазливи, чертите й се напрягат. На света не съществуват достатъчно парфюми и ароматизатори, които да прикрият миризмата на марихуана в апартамента й. Вероятно успява да оставя впечатлението, че е попрекалила неволно с парфюма през деня, но няма начин да скрие миризмата в апартамента си. И ако вляза там и я усетя, ще кажа на Маршал, без съмнение.
— Добре, нека се поразходим.
— Ще се видим отвън — казвам й, после се прибирам и затварям вратата. Взимам си телефона, ключовете, палтото и обувките. Навън не е студено, струва ми се, но може да се наложи да се поразходя след „разговора“, за да си прочистя главата или за да се отърва от Елиза.
Тя още е там, стои на пост пред вратата ми. Усмихвам й се: много е забавно как си мисли, че ме е страх от нея, че от всичко, което ми се е случвало в тоя живот, тя е в топ десет на най-страховитото. По-рано говорих със Саша. Казала на мама и татко, че ме е видяла и първата им работа била да попитат дали Тод знае. Първият въпрос. Не как съм, къде съм, дали ще се прибера да ги видя? Не: първата мисъл била за Тод. Саша скоро ще се мести и няма търпение: Чувствам се така неблагодарна, но не искам Трейси-Ди да си мисли, че подобно поведение с нормално.
Отвън жегата на лятото се надига да ни посрещне. Седмица след като започнахме да спим заедно, Маршал ме попита дали не ми пречи, че никога не правим нищо — само се любим и ядем, а после се връщам в апартамента си. Не ти ли пречи, че никога не излизаме на чаша вино, да вечеряме или да правим нещо?
— Не — отвърнах. — Трябва ли?
— Повечето хора го правят — каза той.
— Може би и ние ще го правим, когато ни омръзне от толкова много секс, нали? — отвърнах.
— Добър план, жено, добър план.
— Знам, че вие с Маршал прекарвате много време заедно — казва Елиза и прекъсва мислите ми. — Още щом ми видя гърба, му се нахвърли.
— Когато те срещнах, ми се стори толкова мила — отвръщам. — Наистина си помислих, че можем да станем приятелки.
— Когато те срещнах, не мислех, че си курва, която ще ми забие нож в гърба и ще налети на моя мъж в мига, в който ми види гърба.
Охо, това пък откъде дойде. Няма смисъл да я убеждавам в нищо, нито пък искам или имам нужда да го правя.
— Доста си откровена. Това ли беше разговорът?
— Искам да стоиш далеч от него. — Гласът й трепери от усилието да се удържа. — Стой далеч от него. Той няма нужда от такава като теб.
— От такава като мен?
Тя спира да върви.
— Потърсих те в интернет. И знаеш ли кое е странното? Няма нищо за теб. Сякаш не съществуваш. — Трепери, докато говори; по шията й плъзва червенина, която се разстила към бузите. Мъчително е да гледам нервността й, нуждата й нещо да я успокои. Вади от задния си джоб модерен телефон — много тънък, с тъчскрийн. Изненадана съм, че още не го е продала, макар че вероятно е въпрос на време. Освен ако не е успяла да измъкне пари от родителите си. — Но онзи ден преглеждах Фейсбук и изскочи това. — Показва ми телефона, виждам снимка на трийсетинагодишна жена. Косата й е на дълги масури, спуснати пред лицето, но все пак чертите й се виждат. Усмихва се и скулите й изпъкват, кафявите очи изглеждат изморени и не са съвсем фокусирани в обектива. Под леко размазаната снимка на тази жена едва разчитам някакви думи. Чета ги няколко пъти, преди да осъзная какво означават.
Виждали ли сте тази жена?
Грейс Ейс Картър е на трийсет години и е изчезнала от хостела за бездомни хора в района на Брайтън през януари 2016 година. Грейс е уязвима и се смята, че страда от депресия. Семейството и приятелите й са много разтревожени за нея. Ако вие или някой друг знае къде може да се намира, свържете се с чичо й на посочения долу имейл. Моля ви, споделете.
Много съжалявам, че е изчезнала, но не знам какво общо има това с мен — казвам аз. Гласът ми не потрепва, изражението ми също. Няма да се издам.
— И аз така си помислих в началото, но после се вгледах внимателно и си казах: „Тя прилича на Ника“. След това се вгледах още по-внимателно и осъзнах, че това е Ника. Това си ти. Отрязала си си косата, сложила си очила и не приличаш вече съвсем на тази Грейс Картър, но си ти.
Ако търси реакция, няма да я получи. Какво се очаква да направя? Да се предам и да признам всичко на тази жена, която иска единствено да ми навреди?
— Всичко пасва — казва тя. — Тази бездомна жена е изчезнала през януари и скоро след това ти се появи тук с ново име, нов външен вид и без да знаем нищо за миналото ти. Маршал също не знае много за миналото ти, както и аз, никой в сградата не знае, питах ги. Е, какво си направила, откраднала си чужда самоличност и чужд живот?
Това е Джъдж, разбира се. Опитва се да ме намери, да ме накара да замълча. Преглеждах новините, но нямаше съобщение, че е бил арестуван или дори разследван. Предположих, че полицаят, детектив-сержант Бренан, е работил за него, когато ме убеди да замина, че онова, което ми наговори в колата, как Джъдж щял да навреди на всичките ми приятели, докато не замълча, как не трябвало да се тревожа, защото той — детектив-сержант Бренан — щял да се погрижи за Рийс, докато бил в болницата и щял да го държи под око, когато го изпишат, всичко това са били само лъжи, за да ме накара да не свидетелствам срещу Джъдж. Но това съобщение в интернет, с което Джъдж се опитва да използва готовността на хората да помагат, за да ме намери, подсказва, че полицаят може би все пак беше искрен. И фактът, че Джъдж ме търси, означава, че според него съществува опасност да бъде съден за нещо. Но може и да означава, че е убил Рийс, за да го накара да мълчи.
— Гледаш твърде много телевизия — казвам на Елиза.
— Няма да се измъкнеш, като ме изкараш луда — казва тя. — Това си ти.
— Ако наистина вярваш в това, тогава съобщи информацията си на полицията.
— Какво? — Не очакваше такъв отговор.
— Аз това бих направила. Няма да вярвам на всичко, което съм прочела в интернет. Не знам кой е този, който търси някой си, дето уж бил изчезнал, затова ако наистина ми се струва, че някой извършва престъпление или е уязвим и изчезнал, и знам къде може да е, ще съобщя в полицията, за да решат те какво трябва да се направи. Но това е мое мнение.
Тя свива устни и те заприличват на смачкана салфетка, ноздрите й потреперват като на нападащ бик.
— Стой далеч от Маршал. Стой далеч и от двама ни. Забелязах те, Ника, как все се прокрадваш, не пускаш никого в апартамента си, стоиш си сама. Е, аз съм сигурна, че не искаш Маршал да види тона, така че стой далеч от него, иначе…
— Иначе?
Тя се извръща към мен. Парфюмът й е замайваш толкова отблизо, но усещам и миризмата на онова, което се опитва да скрие канабис в най-силната му форма. Когато я познаваш, никакъв парфюм не може да я прикрие.
— Иначе ще му покажа това и тогава ще се наложи да му признаеш малките си тайни или ще го изгубиш.
Първо на първо той не е мой. Колкото и да обичаш някого, никога не го притежаваш. Можеш само да получиш правото да прекарваш време с него. Аз бях получила правото да прекарвам време с Маршал, защото и той го искаше. Да, мислех си, че ще се получи, той беше първата ми връзка със света и чрез него, като се уча да бъда с него, ще осъществя още връзки, още много връзки, докато се закотвя както трябва в този живот. Оказва се, че само съм заела онова време с него. Нямаше да има нищо постоянно.
Не мога да осъществя връзки със света. Не и когато съм тази, която съм. Не и когато отворих писмо от сестра си, препратено ми днес, и откривам отново, че миналото ме преследва. Отново ми беше напомнено, че не съм нормална, че не съм като другите, че не ми е позволено да имам хубави неща като времето ми с Маршал. Аз съм счупена, колкото и да се опитвам, колкото и да се преструвам, нищо не може да ме поправи.
— Маршал знае ли, че си изгубила работата си, Елиза?
За разлика от мен, тя не умее да се прикрива, когато я хванат неподготвена: очите й се разширяват за миг от шок, после ужасът превзема лицето й и тя отстъпва крачка назад. Твърде късно си припомня, че трябваше да вземе връх над мен, че тя е тази, която трябваше да контролира ситуацията, и се стяга, преструва се, че не съм се досетила за още една от малките й тайни.
— Само не забравяй какво ти казах. Стой далеч от него или ще покажа на Маршал снимката, ясно ли е?
Драматичното й оттегляне не постига желания ефект. Не ми пука за Елиза. Не ми пука за никого в момента. Точно сега искам само отново да изчезна от лицето на земята.