Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- When I Was Invisible, 2016 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Боряна Даракчиева, 2018 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 4гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Дороти Кумсън
Заглавие: Когато бях невидима
Преводач: Боряна Даракчиева
Година на превод: 2018
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо
Издател: СББ Медиа АД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2018
Тип: роман
Националност: британска
Печатница: Ропринт ЕАД
Редактор: Златина Пенева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8993
История
- —Добавяне
Ника
Брайтън, 2016 г.
Елиза, Маршал и аз вървим бавно по коридора от апартамента на Себастиян и Астрид към асансьора.
След като Себастиян се разпени заради ужасните мръсни бездомни на прага ни, всякакво добро настроение или желание за общуване в стаята като че ли излетя като от спукана гума и на негово място се настани напрегната и неспокойна атмосфера. Неколцина станаха и без да кажат нищо, си тръгнаха още щом срещата свърши, почти всички зарязаха листовките там. Други се събраха на групички по четирима-петима, заговориха тихо и замълчаваха, за да се усмихнат на Себастиян и Астрид, като се примъкваха постепенно към вратата, сякаш бяха наблюдавани от въоръжени пазачи в кулите, които щяха да стрелят, ако хукнеха бързо към изхода. Елиза, Маршал и аз отидохме до масата с хапките, не искахме да сме твърде груби, особено след като именно Маршал беше вбесил Себастиян. Позастояхме се там, без да разговаряме, отпивахме от оцета и после си взехме довиждане с останалите.
— Е, старият Себи този път май доста прекали, нали? — казва тихо Елиза, когато стигаме до металната врата на асансьора. Малко ми е замаяно от силния мускусен аромат на парфюма и заради преживяното на срещата, почти се олюлявам на краката си.
— Аха — отвръщам.
— А ти — казва Елиза на Маршал, — луд ли си да го вбесяваш така?
— Аз дали съм луд? — нита той. — Сигурна ли си?
— Е, да, но нали знаеш колко е отмъстителен, когато някой — обикновено ти — го вбеси. Ще започне да издава заповеди, защото е назубрил правилата за етажната собственост и ще ни забрани да слагаме растения пред вратите си и да гледаме домашни животни.
— О, да бе, затова трябва да седя, да слушам тези глупости и да си мълча? — Той се обръща към мен и снишава глас: — Ти какво мислиш? Смяташ ли, че не съм наред, или мислиш, че някой трябва да спре Себастиян да говори такива гадости?
— Има ли значение какво мисля? Аз все пак съм само наемател.
— Според мен всеки е важен — казва Маршал развълнувано. Поглеждам към вратата, от която току-що излязохме, после към него. — Точно затова трябваше да кажа нещо за тези шипове. Това е почти равносилно да заявим, че бездомните не са хора, а аз не мога да го приема. Дори и да означава, че Себастиян ще ми отмъсти, като накара всички да изгоним домашните си любимци, да махнем растенията и да боядисаме всичко в бяло, не ми пука. Не може да се мълчи за такова нещо. Не е редно.
— Сигурно си прав — казва Елиза, омекнала.
Безстрастният поглед на Маршал се обръща към мен, след като спира на Елиза, предизвиква ме да не се съглася. Аз вдигам помирително ръце.
— Не ме гледай, аз просто чакам асансьора за седмия етаж, където ще вляза в апартамента си под наем и ще мисля за хубави неща.
— Извинявай, но хората като него просто ме вбесяват.
— Не се тревожи — казвам, — изобщо не ти личи. Много добре го прикриваш, като крещиш за това пред дома му — наистина не мисля, че някой забеляза.
Маршал се смее, лицето му се извръща от мен за секунда и пак ми се усмихва. Аз също се усмихвам. В дъното на гърдите ми се завихря вълнение. Той е хубав. Не е красив или разкошен, по-скоро хубав. Достоен някак си. Харесва ми формата на лицето му, липсата на коса, която ти позволява да видиш формата на главата. Харесва ми топлият и дълбок цвят на тъмнокафявата му кожа. Той е хубав по начин, който не съм забелязвала у мъж от много време.
— Хм! — намесва се тихо Елиза. — Седми етаж ли каза, Ника? — Натиска бутона за надолу.
— Ами да, да — отвръщам и прекъсвам визуалната си връзка с Маршал. Отстъпвам крачка от него. Не искам да превръщам във враг жена, която знае къде живея. Освен това не искам да се пречкам на тези двамата, каквато и да е тяхната уж несъществуваща връзка.
— Май ще тръгна по стълбите — казвам. — Да се поразтъпча. — Тръгвам, преди някой да е решил да ме последва. — Ще се видим.
— О, да, ще се видим — казва Маршал.
— Чао тогава — отвръща рязко Елиза.
— Ника — вика Маршал точно когато изчезвам зад завоя на стълбището с извити перила.
— Да? — Спирам — сега виждат само главата ми, а от този ъгъл те изглеждат като великани.
— Радвам се, че се запознахме — казва той. Усмихвам му се, не мога да се сдържа. — Надявам се да се видим отново.
Кимам му. Зад него Елиза се взира в мен с каменно изражение, предадена. Съжалявам. Елиза, мисля си и разкарвам усмивката, свеждам глава и се преструвам, че не съм безкрайно поласкана от мисълта, че някой толкова хубав като Маршал би могъл да ме хареса.