Дороти Кумсън
Когато бях невидима (63)

Рони

Лондон, 2016 г.

— Госпожице! Госпожице! Госпожице Харпър!

Аз съм в друг свят и чувам името си само след като го изкрещяват. Спирам на тротоара пред гимназията. Късно е и съм тръгнала към дома. Не исках да се прибирам при родителите си и при лудостта у дома. Трябваше да се изнеса, но не искам да оставям татко. Той търси къде да живеем и снощи каза, че може би е намерил място.

Обръщам се бавно и виждам, че Гейл тича към мен, маха с ръка, за да привлече вниманието ми. Зад нея, със скръстени на гърдите ръце и изражение, което ми подсказва, че би ме зашлевила, ако можеше, стои майка й. Ето така съм си представяла, че трябва да се държат всички майки, когато разберат, че дъщеря им или синът им са били тормозени. А не като моята майка.

— Здравей, Гейл казвам. Толкова се радвам да я видя. Семейството й се изнесе от Чизуик, след като започна разследването срещу втория й баща, затова не съм я виждала преди лятната ваканция и след това, когато започнах да преподавам тук.

— Чаках те — казва тя, когато спира пред мен. — Ема каза, че си се върнала тук, но вероятно скоро ще напуснеш. Исках да ти благодаря.

— Да ми благодариш? Аз не успях да ти помогна, Гейл — напомням й. За да получа потвърждение, поглеждам през рамо към майка й, която също се взира в мен.

И Гейл поглежда през рамо към своята строга майка.

— Мама ли ти каза така? — Свива рамене. — Сигурно е права в някакъв смисъл. Но когато ми трябваше приятел, ти беше до мен. Макар че си странна и си учител. И нещо като монахиня. Не че имам нещо против монахините. Казах на мама, че ако беше отишла в полицията или й беше казала, щях да отричам. И тогава щеше да стане по-лошо, защото никога нямаше да мога да й кажа истината. Казах й, че ти направи точно това, от което се нуждаех — изслуша ме, повярва ми и ми каза, че ще си до мен, окуражи ме да говоря. Обясних го на мама.

— Но тя още ме мрази, нали?

Гейл свива рамене.

— Да, малко е упорита.

— Изглеждаш много по-добре, Гейл, толкова се радвам.

— Преструвам се, госпожице. Не постоянно. Понякога наистина се чувствам добре, но когато не е така… се преструвам.

— Но не се преструвай прекалено много, става ли? Майка ти трябва да знае кога не си добре, за да може да те подкрепи. Тя не може да изличи болката, но много те обича и ще е винаги до теб. — Не знам дали съм права, но ми се струва добър съвет и вероятно ще помогне на Гейл да не се изолира и да даде шанс на майка си да й помогне.

— Сега ще тръгвам — казва тя. — Мама ме пусна само защото й казах, че ще дойда и без разрешение. Не беше много доволна, когато й казах, че искам да те видя. Ще го преодолее. — Вместо да се отдалечи, пристъпва напред. — Може ли да те прегърна?

— Само ако майка ти е съгласна — отговарям.

Гейл се обръща.

— МАМО! — крещи. — МОЖЕ ЛИ ДА ПРЕГЪРНА ГОСПОЖИЦАТА?

Без да сваля очи от мен, майка й кима бавно. Гейл се хвърля в прегръдките ми, почти ме завърта.

— Благодаря ти — казва тя. После си тръгва, маха ми, подскача към майка си. Майка й я прегръща през раменете и се отдалечават. Усмихвам се, опитвам да се свържа, опитвам да покажа, че разбирам какво чувства. Тя само ме поглежда и отминава. Не я виня. Как бих могла да я виня, след като се държи точно както исках моята майка да се държи преди всички тези години?