Дороти Кумсън
Когато бях невидима (58)

Рони

Брайтън, 2016 г.

Тя е бърза, толкова е бърза, че едва успявам да видя какво става. Движи се с невероятна скорост, ножът се озовава в ръката и, преди да мога да я спра, преди да й кажа да не го прави, наистина не си струва да губиш безсмъртната си душа заради това. Заради него не си струва да изгубиш свободата и душата си.

Предполагах, че е нужна повече сила, отколкото влага тя, предполагах, че ще е по-трудно от това, което тя прави. Лицето му е изкривено от шок, очите му излъчват болка, устата му зейва от изненада, преди той да се свлече и да падне на пода.

Четиримата стоим напълно ужасени; смразени от стореното. Но госпожа Дано се съвзема първа, достатъчно, за да изтърве ножа. Той изтраква шумно на лъскавия дървен под. Погледът ми се премества от мъжа на пода към ножа, който жена му стискаше допреди малко. Отстъпвам назад, за да се отдалеча от оръжието. Не мога да повярвам, че дори за миг съм си помислила, че мога да сторя това. Не мога да повярвам, че съм се смятала за способна.

— Какво направи? — пита тихо Ника. Шокът й протича по вени през всяка сричка. — Какво направи?

И внезапно госпожа Дано избухва. Красивата, овладяна жена, жената, на която исках да приличам, която носи кашмир и перли, която фризира косата си по най-елегантен начин, изчезва и се превръща в крещящо чудовище:

— КАЗА МИ, ЧЕ ТОВА СА ЛЪЖИ! — пищи тя на съпруга си. — Че не им харесвало, че ги караш да полагат усилия, затова са си измислили всичко! Каза ми, че когато й предложиш ролята в „Лешникотрошачката“, тя ще се успокои и ще стане ясно, че си е измислила всичко, за да ме манипулира, да контролира теб? И това са били лъжи, наистина си й го причинявал! На тях! Правил си това на тях и на всички останали, които те обвиниха! — Очите й са безумни, тялото й е страховито, напрегната е до крайност.

Някъде отзад синът й, копие на баща си, спокойно вади мобилния си телефон и започва да набира.

— Линейка, моля. И полиция — казва той сякаш съвсем спокойно. А през това време майка му продължава да крещи.

— Принуди ме да се преместим тук от Лондон, защото новите момичета не разбирали методите ти и щели да лъжат за теб, а репутацията на човек можело да бъде съсипана само от едно обвинение! Аз изоставих всичко заради теб и сега разбирам, че е било истина! Ти си насилват тези момичета! Изнасилвал си ги! А аз всеки път ти вярвах!

Очите на сина са странно изцъклени, докато говори по телефона, сякаш е в друг свят, свят, в който ужасът, който чува, изчезва още щом достигне до ушите му, за да може той да извика спокойно линейка и да им каже, че баща му е намушкан с нож от майка му. Че майка му е в истерия. Не, той не е в опасност. Да, да дойде полиция. Да, той знае как се оказва първа помощ и ще го направи, щом затвори телефона, но баща му не изглежда толкова зле. Не, добре е, няма нужда да останат на линия, докато линейката пристигне.

— Да, моля, побързайте — казва накрая.

Когато затваря телефона, не отива към баща си, за да го успокои, да му окаже първа помощ и дори не го поглежда. Стои неподвижен, с широко отворени очи, лицето му е мъртвешки бледо на фона на гъстата черна коса. Поглежда Ника, после мен, после пак Ника.

Не мога да погледна към Ника, защото не знам как да я погледна след онова, което разкрих. Не мога да гледам дълго и към мъжа, който кърви на пода пред мен. Той е странно, зловещо мълчалив, но очите му са отворени, от него се лее пот и притиска с длан раната от ножа, затова разбирам, че не е мъртъв. Всеки път, когато го зърна, виждам, че очите му са разфокусирани, сякаш вижда нещо, което не е тук. Мисля, че знам какво гледа, какво вероятно вижда, докато животът му изтича. Затова и не мога да го гледам твърде дълго, защото знам какво трябва да направя: да предложа утеха. Трябва да хвана ръката му и да му предложа единствената версия на последно причастие, която мога да изпълня като бивша монахиня — да го утеша вероятно в последните му минути. Но просто не мога да го направя.

Внезапно синът му като че ли идва на себе си, шокът от случилото се е изчезнал. Тръгва към майка си и аз очаквам да отвори ръце и да я прегърне, да я утеши, да й прошепне, че разбира и би сторил същото на нейно място. Но той посяга покрай нея, грабва платнените салфетки от масата и след миг е на колене до баща си. Внимателно отдръпва ръката му, оглежда раната и започва да притиска салфетките към нея, за да спре кръвта. Толкова е нежен с него, любящ и притеснен, че се сепвам. Къде е човещината ми, прошката ми, състраданието ми, нали съм жена, посветила живота си на бог? Къде е състраданието ми като човешко същество?

Ето защо не можех да остана в манастира — напомням си. — Не мога да открия толкова много прошка в сърцето си. А прошката, истинската прошка, е способността да минеш отвъд твоята болка и да постъпиш правилно, дори ти да нямаш полза от това. Този момент, и всички, довели до него, ми показват това.

— Трябва да живееш — казва той на баща си, спокойно. — Трябва да живееш, за да си платиш. Не заслужаваш да умреш, без да си платил за стореното. — После поглежда към майка си, която най-сетне е спряла да крещи и се взира в него. — И се надявам, че в ада има специално място за такива като теб, задето си си затваряла очите толкова години. — След тези тихи, страшни думи, погледът му отново става стъклен, докато спира кръвта от раната на баща си и чака заедно с нас линейката.

Сирените пристигат първи, после тежките забързани стъпки. Следват викове, заповеди, къщата се осветява на пресекулки от сините светлини на колите отвън, отвеждат ни настрани после ни разделят; много хора говорят едновременно. Най-сетне поглеждам към Ника, за да видя какво мисли, какво чувства, какво иска да направим сега. Каквото и да реши, аз ще го сторя, ще й дам всичко, от което има нужда. Целият ми живот ще бъде посветен на нея и на желанието ми да й се отплатя.

Тя се взира през мен, като че ли изобщо не ме забелязва. Като че ли не забелязва никого. Върви, накъдето я насочват, но не отговаря и на най-простите въпроси.

Това ли е? Това ли е краят, или само началото?