Дороти Кумсън
Когато бях невидима (57)

Ника

Брайтън, 2016 г.

— Питала ли си се дали водиш живота, който трябва да водиш? — питам я.

Тя е на най-горното от каменните стъпала. В тях с времето се е набила мръсотия, няма да им се отрази зле едно хубаво почистване с четка. Рони стои пред червената врата и изглежда готова да натисне звънеца, да започне процеса.

— Не — казва тя.

— Не ти вярвам. Хайде, кажи ми, питала ли си се някога дали живееш живота, който трябва да живееш?

Тя въздиша и свежда глава. Обзалагам се, че е свила устни, затворила е очи и усилено се опитва да не се моли за правилния отговор.

— Дори да съм, какво значение има?

— Аз мислех, че не водя живота, който трябва да имам. Мислех си, че има някъде живот, който трябва да живея, и когато спра да бъда някоя друга, мога да се прехвърля на него и да започна отначало. Но работата е там, че аз съм тази, която съм. Това е животът, който трябва да водя, просто защото това е животът, който живея. Когато хората ми казваха, че да съм бездомна не е животът за мен, аз все се защитавах и твърдях, че напротив, това е. Но не го вярвах. Все си мислех, че ако върна няколко години назад, всичко можеше да е по-различно. До момента, преди да напусна Лондон, преди да срещна Тод, преди да напусна Чизуик, преди да отида в полицията, преди да кажа на родителите си. Не спирах да се връщам така и какъв е смисълът? Всъщност аз живях този живот. Той е мой, само мой. Аз съм тази, която съм, заради всяко нещо, което ми се е случило. Не мога да се преструвам на щастлива постоянно, не мога да се преструвам, че неведнъж съм мислила да сложа край. Но аз съм тази, която съм. Това съм аз. Аз нямам нужда от справедливост.

Тя се обръща да ме погледне. Иска да заплаче, но се бори със себе си.

— Ами ако аз искам справедливост? Моят чичо изчезна, вероятно в Испания, и аз искам справедливост. Искам този мъж да си плати. Не само заради мен, но и заради теб.

— Нямам нужда от справедливост — повтарям.

— Е, аз имам — отвръща тя с такава решителност, че стиска зъби, преди да се обърне и да натисне звънеца.

— Няма да можеш да го направиш — казвам й. — Била си с чичо си с години и не си могла — защо си мислиш, че сега ще можеш?

— Заради теб.

— Аз нямам нужда от справедливост.

— Не разбираш! — вика тя. — Това е…

Млъква рязко, защото вратата се отваря. Високата изискана жена е облечена безупречно. Тя е класическа красавица и винаги е била. Помня първия път, когато я видях, колко красива ми се стори. Имаше царствена осанка и исках да бъда като нея. Исках да бъда точно като нея. Косата й сега е прошарена, вдигната на кок, на лицето й има малко бръчки, но в общи линии все още е същата богиня, която видях като осемгодишна и реших, че искам да стана балерина.

— Здравейте? — казва тя, усмихва се първо на Рони, после на мен. — Какво обичате?

Изкачвам стълбите възможно най-бързо и хващам Рони.

— Не, не, сбъркали сме адреса. Извинете, че ви обезпокоихме. — Дърпам Рони.

— Познавам ли ви? — пита тя, когато Рони не помръдва. Взира се в жената, сякаш вижда въплъщение на самия Дявол.

— Не, не — казвам бързо. — Хайде, Рони, да вървим.

— Рони? — пита госпожа Дано. — Момент… Рони? — Тя поглежда към мен. — Ника?

— Да — отвръща Рони. — Ние сме. Дойдох да дам нещо на съпруга ви. — Не знам кой е по-изненадан, когато Рони внезапно връхлита покрай жената с много скъп кашмирен костюм — госпожа Дано или аз. Не знаех, че е способна на това. Тръгва през къщата, очите й диво търсят жертвата й.

— Скъпа, кой е? — Неговият глас. Отново съм на единайсет, ужасена от онова, което ми е направил за първи път. Отново съм на тринайсет, чувам щракането, когато пуска плейъра и „Танцът на Захарната фея“ изпълва залата, а аз съм почти съсипана от това, което прави после. На петнайсет съм, виждам лицето му, когато ми казва, че полицията е говорила с него и той ще ме накаже, задето продължавам да издавам на хората нашата тайна.

Вдишвам, вдишвам, вдишвам, вдишвам. Сърцето ми сякаш прелита през времето, опитва се да избяга от миналото в настоящето и бъдещето. Трябва да се махна оттук, трябва да се обърна и да избягам.

— Какво става? — пита госпожа Дано, Рони, която тича по стълбите, откъдето дойде гласът.

Спокойно, Ника, спокойно — казвам си. — Трябва да я спреш. Забрави за него — мисли за нея и какво ще стане и с двете ви, ако тя го направи.

Хуквам и аз, трябва да я спра. Не искам справедливост, не искам това.

В дневната им на горния етаж Рони стои до масата за хранене. Изглежда са вечеряли, пили са вино, сега вече са на сирена, хапки и плодове. Трябваше да се досетя — ако бях се замислила за тях повече от необходимото, — че са хора, които превръщат всяка вечеря в дълго удоволствие. Ръката на Рони е опасно близо до ножа за плодове на масата. Той е малък, остър и опасен. Тук има още двама души — мъж и по-млад мъж — и аз се опитвам да не поглеждам към тях. Концентрирам се в Рони, която се взира в двамата пред камината, докато ръката й се приближава до дървената дръжка на ножа.

— Кои са тези хора? — пита господин Дано и агонията от всички тези години отново ме залива. Опитвам се да не се страхувам, но губя битката с ужасените си по-млади същности.

— Напуснете, преди да съм повикала полиция — казва госпожа Дано, която влиза след нас.

— Извикай полиция — казва Рони. — Наистина мисля, че трябва да чуят това. — Гласът й се е променил. Звучи някак далечна, звучи студена. Тя се е отделила от себе си, за да може да стори това. Другите двама мълчат — вероятно гледат оръжието, което е на милиметри от ръката на тази непозната.

— Рони, моля те не го прави. — Говоря съвсем бавно, успокояващо. Тя диша тихо, но накъсано, което ми казва, че не е напълно готова. Подготвя се и когато дишането й, звукът на това, което си мисли, най-сетне се забавя и нормализира, тя ще е вече напълно откъсната. И тогава вероятно ще го направи. Тогава ще използва ножа и вече няма да има връщане и за двете ни.

— Всъщност, Ника, трябва да го направя — казва тя.

— Не трябва.

— Трябва. Не знаеш колко ужасно се чувствах всеки ден, всеки ден, откакто излъгах онзи полицай.

— Знам. И аз така се чувствах. И двете минахме през това, забрави ли, затова разбирам как си се чувствала.

— Не, не разбираш. Не беше същото. — Тя се обръща към мен за миг, клати глава в нещо като съжаление и се обръща пак към жертвата си. — Съжалявам, много съжалявам. — Тя пак клати глава, сякаш се опитва да прогони спомен, опитва се да се отърве от истина, която не иска да каже. — След като ти отиде в полицията и те си поговориха „приятелски“ с него, той вече не ме докосна. — Дишането ми се забавя, става по-равномерно, почти замира. — Той каза, че аз съм показала лоялност, но ти… ти трябва да бъдеш наказана. Ето защо винаги влизаше при него първа. Той после ми казваше какво ти е направил, докато аз трябваше да танцувам за него.

С ъгълчето на окото си виждам по-младия мъж, вероятно синът му, как вдига ръка към устата си и поглежда възрастния. До мен госпожа Дано продължава да се задъхва, мисля, че плаче, но тя не ме интересува, не мога да мисля за никой друг.

Изцяло съм концентрирана в Рони. И в това, което призна.

— Продължи почти година, преди да спре, защото жена му започна да идва — казвам й.

— Каза, че си заслужаваш всичко, което ти причинява. Нали? — Изплюва тя към него, дишането й се забавя още повече. Приближава се до момента, в който ще го направи. — Съжалявам, Ника. Много съжалявам. Жена му започна да се появява заради мен. Знаех, че е като майка ми, мисли само за себе си, затова й написах анонимно писмо, в което казвах, че съпругът й възнамерява да я напусне заради своята ученичка от „Лешникотрошачката“.

— Била си ти? — казва госпожа Дано.

— Да, аз бях. Трябваше да направя нещо. Нещата, които той ми казваше, че причинява на Ника…

Рони спира да плаче и трепери. Успокоява се; неподвижна е, готова. Готова е да отнеме живота му и да го накара да си плати за онова, което й е сторил, което стори на нас, и вероятно на безброй други.

Аз поглеждам сина му, малко по-голям е от нас — очите му са широко отворени и ужасени. Той понякога идваше на общите уроци, но винаги седеше отстрани с книга и никога не участваше. Той не заслужава да става свидетел на това.

— Не си виновна ти — казвам на Рони. — Ти нямаш никаква вина — за нищо. Дори не си виновна, че излъга полицията. Не ти трябва да раздаваш справедливост. Да си вървим.

— Той трябва да си плати за стореното — отвръща тя. — Трябва да си плати. И щом го направя, ще мога да спя нощем, ще спра да се мразя и ще се чувствам нормално.

— О, Рони — казвам, докато пристъпвам към нея. — Много те бива в самозаблудите, нали? Няма да стане нищо такова. Всеки ден от живота си ще си спомняш лицето му, ще помниш усещането и никога вече няма да можеш да заспиш. Знаеш го, нали? Дълбоко в себе си го знаеш. — Вече съм достатъчно близо, телата ми почти се докосват. Усещам топлината от голите й ръце, макар че са настръхнали. Внимателно покривам ръката й с моята, свивам пръсти около нейните и бавно я отдръпвам от масата, далеч от ножа, далеч от най-голямата грешка в живота й.

Опитвам се да не гледам към него, защото всеки път, когато го зърна, спомените нахлуват в ума ми и вибрират в тялото ми. Всеки път чувам неговата честота и как тя резонира в света, усещам болка, изпитвам страх, спомням си какво е да искаш да спреш да съществуваш.

Бавно, внимателно, дърпам Рони назад, докато застава до мен, до вратата, готови сме да си тръгнем. Другите трима в стаята издишат, но най-силно издиша той. Изплашен е. Много изплашен.

Искам пак да го почувства. Искам да знае какво е да си малък, слаб и ужасен от това, което ще ти се случи. Искам да го изпита дори за част от секундата — какво е да си истински изплашен. Погледът ми е привлечен от ножа. От това, което може да стори той. От нещото, което ще го накара да се чувства като жертвата.