Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- When I Was Invisible, 2016 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Боряна Даракчиева, 2018 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 4гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Дороти Кумсън
Заглавие: Когато бях невидима
Преводач: Боряна Даракчиева
Година на превод: 2018
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо
Издател: СББ Медиа АД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2018
Тип: роман
Националност: британска
Печатница: Ропринт ЕАД
Редактор: Златина Пенева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8993
История
- —Добавяне
17.
Рони
Лондон, 2016 г.
— Какво става, довела си още една монахиня, за да ни покръсти всичките, а? — казва през смях чичо Уорън.
Смехът на чичо ми — всъщност гласа му — много ме дразни днес. Той седи на дивана до майка ми, обул е татковите пантофи, горното копче на ризата му е разкопчано. Явно е спал тук снощи. Радвам се, че ме е нямало: той щеше да се опита да говори с мен, вероятно щеше да каже няколко тъпи шегички и после да очаква да приема извиненията му. И аз щях да ги приема. Трудно е да не приемеш, когато някой ти се извинява и почти си обучен да му прощаваш.
— Ника не е монахиня — казвам на мама и татко.
— Ника? Що за име е това? Звучи източноевропейско. И не се обиждай, скъпа, но не приличаш на източноевропейка — казва чичо на моята приятелка, която стои до вратата на дневната.
Не му обръщам внимание. Не мога да си позволя да ме отклони с мисли колко е злобен и какъв ефект има това върху мен. Трябва да го направя.
— Мамо, татко, помните ли Ника? Другата Вероника Харпър?
Те пият чай и кафе в дневната и всичко е много цивилизовано и културно, същински образец на онова, което майка ми иска да бъде животът й. Често си мисля, че е родила деца само защото това се очаква да направи тя, бяла жена от средната класа с уважаван съпруг, който има хубава работа и кара хубава кола. Всъщност никога не ни е обръщала внимание, буквално сякаш извършваше машинално това, което се очаква от нея, за да не бъде безпокоена повече. Аз бях „безпокойство“ в човешки облик и това я изтощаваше. Затова и ние обичахме чичо — той се занимаваше с нас, нямаше нищо против суматохата, бъркотията, усилието да прекарва време с нас. Чичо ни обръщаше внимание, каквото рядко получавахме доброволно от майка си, и ние го обичахме заради това.
— О, да! — казва мама. Става и излиза от стаята, за да донесе чаши и чинийки с кейк. Докато я няма, татко остава вестника си и се изправя. Протяга ръка и стиска сърдечно ръката на Ника.
— Помня те, Вероника — казва той. — Ти изпълни много красиво Захарната фея в „Лешникотрошачката“ една Коледа. Отначало се надявахме нашата Вероника да получи ролята, но ти се справи прекрасно. И Вероника получи своя шанс следващата година с ролята в „Лебедово езеро“. Бяхте фантастични.
— Благодаря — отвръща Ника. Бързо отдръпва ръката си от неговата. През цялото време го гледа предпазливо. Тя е притеснена още откакто тръгнахме от Брайтън сутринта, почти постоянно е със слушалки в ушите. Докато аз преследвах тишината, Ника е използвала музиката като своята дрога. Знам, че копнее да си сложи слушалките сега, за да избяга от това.
Когато мама се връща с две чаши, Ника стиска ръката й. Чичо Уорън не е помръднал от мястото си, затова ако Ника смята да стисне и неговата ръка, ще трябва да се приближи. Очевидно е, че не иска да е тук, и че й е било трудно да влезе дори в дневната; така че няма начин да помръдне от мястото си до вратата, сякаш готова да избяга.
Днес е вторник, слънчев следобед през май. Искам да запомня това. Да запомня чувството, какъв е бил светът преди предстоящите мигове на честност и истина.
— Много мило, че ни посети, Вероника. Другата Вероника — смее се мама. — Винаги съм смятала за странно, че двама души от съвсем различни семейства, но с еднаква фамилия, могат да кръстят дъщерите си с едно и също име.
Трябва да го направя сега, преди да се изплаша и да оставя мама да се превърне в съвършената домакиня, и да стане невъзможно да я накарам да слуша. Обръщам се към Ника, после към семейството си. Искам братята ми да са тук. Никакви тайни повече, никакви лъжи. Искам всички те да знаят. Време е. Треперя, почти се треса, когато подавам ръка на Ника. Когато не я поема, пак се обръщам към нея. Тя стои замръзнала, ужасена от това, което смятам да сторя. Държа ръката си протегната, защото имам нужда да го направи с мен, имам нужда да хване ръката ми, за да мога да го кажа на глас.
Нуждая се от теб — казвам й мислено.
Тя пристъпва напред и пъха ръка в моята; пръстите ни се преплитат и аз съм смела. Имам кураж. Тя стои до мен и в главата ми е почти тихо. Точно това трябва да сторя.
— По дяволите! Нали няма да ни кажете, че сте от ония? — обажда се чичо Уорън. — Винаги съм мислил, че си малко странна, а и желанието ти да си само сред жени по цял ден… Е, нали знаеш как става…
— Мамо и татко, когато бях на петнайсет, отидох с Ника в полицията. — Чичо замръзва, родителите ми също. Те очевидно не знаят за това. — Учителят ни по балет блудстваше с нас още откакто бяхме на единайсет и ставаше все по-лошо, докато, когато станахме на тринайсет, стана толкова лошо, колкото може да бъде. Ника отиде в полицията… Трябва да спра. Не мога да го направя. Помня пустотата в очите и, когато застанахме пред участъка, начина, по който беше изчезнала в тази пустота, защото разбра, че вече никой няма да й повярва и ще трябва да се връща отново и отново при него. — Ника отиде в полицията и аз… аз излъгах и казах, че не е вярно. Трябваше да излъжа, защото… защото чичо Уорън го правеше с мен още откакто бях на осем, и се страхувах, че ще направи нещо на Брайън и Деймън, ако кажа на полицията.
В дневната на родителите ми петима души реагират по различен начин на думите ми: аз усещам сълзите, които са били готови да се излеят от очите ми; Ника не помръдва и подозирам, че не диша; чичо ми пребледнява и поглежда първо към единия от родителите ми, после към другия, за да види кой ще реагира пръв; баща ми се взира в мен, сякаш съм се появила изневиделица сред облак дим; а майка ми… майка ми ме гледа така кръвнишки, сякаш съм я предала, като съм разкрила тази тайна, която всъщност не е била тайна за нея.
— Той спря, защото мама го хвана… тя влезе, докато той… — трябва да кажа думата, трябва да кажа тази ужасна дума, за да не го омаловажавам повече, за да стане ясно колко ужасно беше. — Мама го видя как ме… изнасилва в кухнята, когато той трябваше да ме гледа след училище.
— Вероника! — ахва шокирана мама.
— Видях те, мамо. Видях отражението ти в прозореца на кухнята. Видях как влезе в кухнята с торбите, после излезе и се върна пак, като вдигна много шум, за да разбере, че си се прибрала. Ръката на Ника хваща по-здраво моята, толкова здраво, че вероятно и двете ни боли, защото пръстите й се впиват в моите. — Видя какво ми прави, как ме наранява и вместо да му се развикаш, да се обадиш в полицията, ти просто излезе.
Видях силуета й в прозореца на кухнята и си помислих, че съм спасена, че всичко ще свърши и тя вече знае, ще го спре, ще се отърве от него. Но тя просто отстъпи назад и дръпна вратата зад себе си. А аз започнах да плача и да се давя, не само защото той ме нараняваше, а защото мама беше видяла какво ми прави и излезе. И нямаше да се върне. В минутите между осъзнаването, че тя никога няма да се върне, и силното затръшване на входната врата, последвано от силния й вик: „Прибрах се“, бяха най-дългите минути в живота ми. Той ме пусна, изсъска ми да си обуя пликчетата, да се оправя и да запомня, че ако кажа и дума на някого, ще убие братята ми и ще нагласи всичко така, че да изглежда нещастен случай.
— Не можех да кажа на полицаите истината, защото той винаги казваше, че ще убие Брайън и Деймън, и знаех, че ще го направи. Той винаги беше тук и знаех, че ще го направи, когато ги извежда навън с колелата, и всички ще си помислят, че е нещастен случай, само аз ще знам истината и аз ще съм виновна, че са мъртви, защото не съм си мълчала.
След онзи ден, когато мама го видя да ме изнасилва, чичо не ме докосна отново, но винаги беше наоколо, постоянно ми се подиграваше. Никога не ме докосна отново, но заплахата за това бе съвсем ясна и очевидна; мисълта, че мама знае и няма да направи нищо, за да не настане суматоха, също не ме напускаше.
След онзи ден майка ми вече не ме погледна в очите; държеше се, сякаш бях невидима.
Баща ми става.
— Вярно ли е? — пита той майка ми, гласът му трепери. Объркан е, гневен, шокиран и изплашен едновременно, всяко от тези чувства си съперничи с останалите, за да се прояви първо.
— Не беше така, Джефри. — Мама трепери, пребледняла е, ръцете й се движат трескаво, докато се опитва да обясни, но не е помръднала от мястото си. — Той каза, че е било само веднъж, че просто чувствата му към нея са го обзели, объркал се е и е стигнал твърде далеч. Казах му. Казах му да не я докосва повече. Погрижих се да не я докосва повече. Пусках я да излиза колкото иска, за да не е в къщата, когато той е тук.
— МЛЪКНИ, МАРГАРЕТ! МЛЪКНИ ВЕДНАГА! — крещи татко. Обръща се към мен и разтваря ръце. Ника ме пуска и аз отивам при него. Той ме прегръща, притиска ме към себе си, защитена съм. — Бедното ми момиченце — шепне той в косата ми. — Бедното ми момиченце, бедното ми момиченце. Много съжалявам, трябваше да разбера. Трябваше да се досетя. Много, много, много съжалявам. Много съжалявам, че не те защитих.
Шумът в главата ми изчезна. Вероятно не завинаги, но най-сетне мога да мисля. Мога да мисля и да спра да мисля. Мога да съществувам. Мога да намеря тишината, дори за съвсем кратък миг. Баща ми ме люлее и ме утешава, отново е тихо.
— Ника, съжалявам и за това, което се е случило с теб — казва баща ми, пуска ме, за да прегърне и нея. Иска да я успокои, да й покаже, че й вярва. Че и тя има значение.
Обръщаме се към нея, но вече я няма. Чичо ми също го няма, вероятно е избягал, докато е имал възможност. Но мен ме интересува Ника. Тя заслужава някой да я утеши, да й каже, че й вярва, да я прегърне и да й каже, че съжалява. Тя заслужава това много повече от мен.
Изхвърчам от дневната, през входната врата и излизам на улицата. Оглеждам я в двете посоки, очите ми я търсят диво, но няма и следа от нея. Виждат се само коли и къщи. Няма хора. Няма я Ника.
— НИКА! — викам, защото не може да е далече. — НИКА, върни се. НИКА! МОЛЯ ТЕ! Моля те, върни се. — Стоя на улицата и крещя, докато завесите на прозорците започват да потрепват, хората надзъртат навън. Продължавам да крещя, крещя й да се върне. Накрая татко излиза и слага ръка на рамото ми.
— Тя си отиде, Вероника. Отиде си. Ела вътре. Ела и ми кажи всичко.
— Но няма да мога да го направя без нея — обяснявам му. — Родителите й не й повярваха, а сега тя си отиде и не знае, че някой го е грижа за нея. Не е честно, татко.
— Знам, Вероника, знам. — Той внимателно ме въвежда в къщата, прегръща ме отново и се опитва да ме успокои.