Дороти Кумсън
Когато бях невидима (5)

Ника

Бирмингам, 2016 г.

Все още се взирам в плейъра си, чудя се дали мога да протегна ръце и да осъществя контакт с него, когато вратата отново се отваря. Двама полицаи влизат в стаята. Носят бележници, папки и имат еднакви изражения: „Не ни будалкай.“ Всеки би си помислил, че съм престъпница, която са довели да измъчват за информация, а не човек, който доброволно е дошъл с много важни сведения.

Детектив-сержант Бренан се опита да ме предупреди, че нещата ще загрубеят, когато той излезе от тази стая. Но, разбира се, нямаше представа за моя опит с „грубостта“ и онова, което обикновено идва с казването на истината.

— Така, „госпожице Картър“, разбрахме какво сте казали на нашия колега, но нека започнем пак отначало. — Другият полицай протяга ръка и натиска бутона на рекордера. Гледам лицата им, бавно местя поглед от единия към другия.

— Какво искате да знаете? — питам.

 

 

Лондон, 1999 г.

— Не искам да си отиваш — каза Тод. Хвана ме, преди да отворя вратата на апартамента му, и ме придърпа в прегръдките си.

Оказа се, че не прилича на знаменитост, а е знаменитост. Не чак като холивудските звезди, но в смисъл че получаваше много пари, за да играе футбол, и имаше прекрасен апартамент с модерни джаджи и невероятна гледка към Темза. И в смисъл че аз трябваше да се измъквам оттам посред нощ и да хващам такси зад ъгъла, за да не могат репортерите да го свържат с мен.

Правех това от четири месеца. Понякога, за да не забележи никой, че се срещам с него или пък с някой от другите мегабогати хора в сградата, той излизаше, а аз пристигах след представлението, влизах и сядах вътре в тъмното, за да си мислят хората, че той още е навън. После идваше поне след половин час, включваше светлините и прекарвахме време заедно, докато не се измъквах по малките часове. Така и никога не излязохме на истинска среща, но на мен не ми пречеше.

Тод преобрази живота ми. Накара ме да кипя от вълнение. През цялото време ми казваше колко много ме иска, колко много му харесва да бъде с мен; дори ми даде мобилен телефон, за да не се налага да ми оставя съобщения в театъра, в кафенето, в което работех, или в квартирата, която делях с други хора. Сега ми каза, че не иска да си тръгвам. Вълнението жужеше в мен така силно, че едва дишах. Не бях предполагала, че е възможно да се чувствам така. Когато ме прегърнеше, веднага потръпвах, но паниката от тази близост изчезваше след секунди. Тод беше невероятен и смяташе и мен за невероятна.

— Как така? — попитах го. Нима искаше да остана цяла нощ? Стаих дъх и зачаках да каже, че някой ден, скоро, ще ми позволи да остана цяла нощ. Цяла нощ.

Той свали чантата от рамото ми и я пусна на пода пред вратата. После бавно смъкна от раменете ми коженото яке — още един подарък от него, който със седмици не успявах да приема съвсем, и после ми трябваха още седмици, за да го облека. Приближи се, усмихна се и притисна устни в моите.

— Искам да кажа. — Отново ме целуна. — Че искам — целувка — да — целувка — останеш — дълга целувка — завинаги.

Завинаги? Наистина ли ме искаше завинаги? Не само за една нощ — завинаги. Той, който можеше да има всяка, ме гледаше и ме искаше завинаги?

— Наистина ли? — попитах. Кипежът в мен се засилваше. Ако го мислеше наистина, можех да бъда с него, когато пожелая. Можехме да бъдем заедно. Можехме да си създадем дом заедно. Нямаше вече да се промъквам, нямаше да деля банята с още четирима души. (Апартаментът на Тод имаше три тоалетни и две бани) и вече нямаше да си надписвам храната в хладилника. С Тод щяхме да се излягаме на дивана и да гледаме телевизия. Да се излягаме. На. Дивана. Заедно. Дори самото излягане на дивана щеше да е новост за мен — откакто спрях да пуша, не виждах особена причина да напускам стаята си. Когато все пак влизах в общата всекидневна, сядах напрегната и се опитвах да разбера от разговорите кой на кого е сърдит, защото са му извадили млякото от хладилника, или защото е оставил косми в банята за трети път тази седмица. Всичко това щеше да изчезне, ако Тод говореше сериозно.

Откакто го срещнах, откакто започна това между нас, не бях изпитала нито веднъж носталгия по дома. Не исках да се върна у дома, да оправя нещата с родителите си, да им кажа, че ще се държа по-добре, че оценявам всички жертви, които са направили за мен, стига да са готови да ме изслушат. Да ми повярват. Откакто Тод се появи, аз гледах единствено напред. Вече ми беше по-лесно да се отдалеча от миналото, не да бягам от него. Понякога, когато бях с Тод, изобщо не се чувствах като бегълка.

— От цяла вечност ми се иска да ти кажа, че можеш да задържиш ключа, който ти дадох. Мъри все повтаря, че не бива да прибързвам с теб, особено след като си много по-млада от мен и никой от пресата не знае за теб, а скоро предстои трансфер, затова трябва да не привличам вниманието и да наблегна на играта. Мъри смята, че имам шансове за Висшата лига, ако действам умно, и не бива да позволявам нищо да пречи на това.

Стомахът ми се преобърна — мислех си, че Мъри, агентът на Тод, ме харесва. Той беше много мил с мен всеки път, когато говорехме по телефона.

— Но пък след това ми казва да не те изпускам, защото, откакто си с мен, щастието ме кара да играя като демон. Никой не може да ме спре, и то, защото съм толкова щастлив с теб.

Не разбирах. Какво ми казваше — да остана или не? Аз щях да съм доволна така или иначе, но не знаех какво иска. Бях готова да оставя моята мечта за „изтягане на дивана пред телевизора заедно“ на изчакване, ако това означаваше, че пак ще съм с него.

— Не те разбирам — признах. Исках да ми обясни, да ми каже направо какво иска.

Тод пъхна пръсти под брадичката ми и вдигна лицето ми, за да го погледне.

— Обичам те, Ники Харпър. Моля те, ела да живееш при мен.

Коя е Ники? — зачудих се. После си спомних: аз, аз съм Ники за Тод.

— Въпреки че Мъри не одобрява?

— Мъри ще одобри. Мъри винаги одобрява онова, което ме прави щастлив. — Взираше се напрегнато в очите ми и аз за миг се изгубих в техните дълбини, колко зелени бяха, колко красиви бяха, когато се фокусираха върху мен. — Какво ще кажеш? Ще дойдеш ли? — Още една сънлива, секси усмивка. — Завинаги?

Гърдите ми се изпълниха от дъха ми. Бях така пълна в този момент. Сърцето ми, главата ми, всичко беше изпълнено е Тод, с мъжа, който ме обичаше и когото обичах. Преди гърдите ми бяха парализирани, неспособни да допуснат или излъчат любов; преди гърдите ми едва успяваха да поемат и да издишат въздуха.

Преди Тод животът ми изглеждаше плосък, едноизмерен; всичко в него беше равно и неразличимо. А за четирите месеца, откакто бяхме заедно, всичко се промени. Пак имах с кого да споделям, да говоря, да искам да бъда. Когато не бяхме заедно, той ми се обаждаше и ме питаше кога ще се видим. Постоянно ми казваше колко му харесва да е с мен. Никога не бях получавала толкова внимание. Никога никой не се бе интересувал толкова от мен — никога. Харесваше ми. Обичах го. Под вълнението в мен се спотайваше знанието, че сърцето ми принадлежи на Тод.

— Да — казах аз. — Да, ще остана завинаги. — Още докато го изричах, знаех, че се приближавам още повече към прекрасния многоцветен свят, в който живеехме.