Дороти Кумсън
Когато бях невидима (41)

Рони

Брайтън, 2016 г.

Още от шест часа наблюдавам улицата, за да видя кой отива на партито и да не я пропусна. Времето минаваше и тя не се появяваше, а аз започнах да си мисля, че няма да дойде. Че ще постъпи разумно и няма да припари до тази част от миналото, която иска да забрави. Но осъзнах, че ако не дойде, край, няма да мога да я открия.

Когато я видях да приближава към червената врата, спира и се взира в сградата, сякаш решава дали да позвъни, едва не ми призля от ужас и тревога. Тя имаше същата походка, както кога то бяхме на седемнайсет. Беше със същия ръст и макар че сега косата й беше права и къса и като че ли носеше очила, веднага я познах.

Приближих се бавно, сърцето ми бумтеше в ушите ми, дишах шумно като маратонец.

— Питах се дали ще се появиш — казвам й. Тя не помръдва, но ме е чула, защото цялото й тяло се сковава. — Всъщност се надявах да се появиш. Само заради теб дойдох.

Тя изобщо не помръдва. Стои като вкаменена и ме оставя да говоря. Когато казвам каквото имам за казване, тя пак не помръдва.

— Като че ли обвиняваш мен за лошия избор, който си направила тази вечер — казва накрая.

— Надявам се да не е така. — Това е моят начин да й кажа, че отчаяно исках да я видя, и ако за целта е трябвало да дойда тук, то аз съм го направила.

Другата Вероника Харпър, Вероника с „к“, бавно се обръща към мен. Представяла съм си този момент милион пъти. Ще се видим, погледите ни ще се срещнат и ще се хвърлим в прегръдките си, ще заровим лица в шиите си и ще плачем. Ще изплачем годините, в които бяхме разделени, ще изплачем живота, който сме водили по време на раздялата, и ще намерим начин да се съберем отново. Да бъдем отново истински приятелки. Толкова пъти съм си представяла тази сцена, че почти усещам ръцете си около нея, сълзите си, накъсаните от хлипане признания.

А излиза, че това, което можем да направим, е да се усмихнем леко, смутено, да се опитваме, но да не успяваме да се погледнем в очите, да слезем по стъпалата до тротоара и да стоим една до друга, неловко и сякаш не на място.

— Дори не знам защо дойдох — признава тя. — Беше такъв шок да получа покана и да открия, че те са тук… толкова близо до мястото, където живея. Никога не ми е хрумвало да ги потърся, знаеш ли? Тази част от живота ми приключи, затова не очаквах да чуя нещо за тях… А се оказва, че са в Брайтън. И животът им си продължава както винаги. Не знам, може би дойдох да ги погледна в очите и да видя дали помнят.

О… А аз си помислих, че е дошла заради мен. Помислих си, че може би фигурирам сред причините, които са я накарали да се върне към тази болезнена част от миналото си. Освен това живее тук, в Брайтън.

— Радвам се да те видя — казвам. — Наистина дойдох заради теб. Дойдох да ти кажа, че съжалявам. Затова исках да те намеря. Искам да ти го кажа от много години. Много, много съжалявам.

В тишината след моето извинение се взирам в обувките й, твърде много се страхувам да я погледна в лицето. Тя носи бели маратонки, които не изглеждат първа младост. Питам се дали и тя като мен бяга от балетните пантофки като от чума. Самата мисъл да напъхам краката си в тях кара стомахът ми да се преобръща. Чудя се дали и за нея е така. Защото, макар привидно да преживяхме едно и също, и понякога се чувстваме като копие на преживяванията на другата, беше различно. Всяко преживяване не може да бъде изличено или омаловажено, като ни събереш заедно, за да се превърнем в безлики „оцелели“ от перверзните на един ужасен човек. Може би след всички тези години Ника е открила начин да танцува отново.

По долния ръб на белите й маратонки са изписани с маркер ноти.

— Тези ноти на песен ли са? — питам аз.

— Да — отговаря тя. Това го потвърждава: няма да приеме извинението ми; вероятно ще избягва да говори за всичко, което би довело до извинение. Част от заблудата ми, че всичко ще се оправи, бе и илюзията, че ще е лесно. Мислех си, че ще мога да кажа думите, да ги кажа искрено, и всичко ще бъде простено. В арогантността си си мислех, че за прошката е нужно само да открия Ника, да я видя, да се срещнем, да произнеса вълшебните думи. При първа възможност да се изповядам и да си позволя да получа опрощение. Върховна дързост е да вярваш, че можеш да постигнеш прошка без никаква помощ от бог.

— Виждах те по вестниците и списанията — казвам, за да я накарам да говори. Това сигурно ще я ядоса, ще я накара да започне разговор.

— Това не бях аз — казва тя просто. — Беше друга, която много прилича на мен и има подобно име. Ами ти, с какво се занимаваш?

— Няма да ми повярваш, ако ти кажа. — Точно тя, която бе с мен постоянно, няма да повярва на трансформацията ми.

— Е, добре — отвръща, затваря уста, но не вдига очи.

— Какво, дори няма да попиташ? — предизвиквам я аз. Повече от суета, от нуждата ми хората да се интересуват от мен, както аз се интересувам от тях. Всъщност не, от нуждата Ника да се интересува от мен, както аз от нея.

— Не, дори няма да попитам. Сигурна съм, че имаш причини да не ми казваш, и ги уважавам, макар да не знам какви са.

— Станах монахиня — отвръщам.

— Виж, ако не искаше да ми кажеш, защо изобщо повдигна въпроса? А после ме занасяш. Какъв е смисълът? Е, достави ли ти удоволствие, струваше ли си?

— Не те… занасям. Наистина станах монахиня. Кълна се в бог.

Това вече я кара да ме погледне.

— Ти си станала монахиня?

Усмихвам й се, това е шанс да огледам лицето й, да забележа бръчките, петънцата, погледът зад очилата.

— Усетих призвание и го последвах.

— Мислех, че призванието ти е балетът? И двете искахме да станем балерини. Нали затова станахме приятелки. Само за това говорехме.

— Нещата се променят.