Дороти Кумсън
Когато бях невидима (40)

Ника

Брайтън, 2016 г.

Месинговата табелка на стената до червената врата гласи:

Балетно студио „Дано“

Основано 1975 г.

Париж. Лондон. Брайтън

В центъра на червената врата има огромно сребърно 40, а отгоре две бели балончета, със същия номер в средата.

Отвътре чувам звуците на парти, глъчка на разговарящи хора, звън на чаши, тиха музика и чести изблици на смях. Стоя на каменните стъпала пред балетното студио и затварям очи. Представям си кой е вътре. Всички момичета от времето, когато танцувах, когато исках да бъда балерина. И жените още отпреди аз да се родя. Всички жени и момичета, които са дошли след мен. Толкова са много, всяка с различна история, различни преживявания, дошли са да празнуват живота, миналото и успехите на мъжа, който ме насилва шест години, почти осем, ако броим и двете години, които посвети на това да накара Рони и мен да го обожаваме толкова много, че да се усъмним в себе си и да не смеем да кажем и дума против него.

Не знам защо дойдох тук. Когато отворих писмото, препратено ми от Саша с клеймо от Брайтън, не очаквах да видя неговото име, името на жена му, да се изправя пред факта, че живеят толкова близо до мен. Типовото писмо, придружаващо поканата, ме призоваваше да отида и да отбележа поредната важна годишнина в живота на един велик мъж. Неговата танцова школа бе създала балерини, които бяха постъпили в престижни школи по целия свят; той лично бе обучавал жени, които бяха обиколили сцените по целия свят. И пак негова беше заслугата за младите момичета, които бяха намерили начин да изразяват себе си чрез танца, бяха се насладили на свободата, която танцуването им даваше.

Велик човек, уважаван от мнозина.

Не дойдох да празнувам с него. Предполагам, че исках да видя дали някой ще се появи. Надявах се, че като вляза, ще видя как той, жена му и вероятно синът му седят сами и премислят всичко, което е сторил, и осъзнават, че никой вече не се преструва, защото момичетата вече не трябва да убеждават родителите си да им вярват, а ще покажат ясно отношението си, като не дойдат. Няма да се съберат тук, където беше школата и домът му, и няма да пият, да ядат, да разговарят с него.

Пристигнах и установих, че не е сам. Беше обграден от хора, партито вътре като че ли течеше с пълна сила, преливаше от хора, които уважаваха и него, и балетната му школа.

Не разбирах защо са изпратили поканата на адреса на родителите ми. Толкова лесно ли бяха забравили, че именно аз бях проговорила, аз бях отишла в полицията, аз бях избягала при първата възможност? Или бях толкова незначителна, а обвинението ми беше толкова нелепо за всички, включително и за родителите ми, че са ранили, че ще си спомня за всичко със смях, като за детска лудория, която вече може да бъде забравена, нали вече съм възрастна и разбирам как стоят нещата в света? Или пък, по-вероятно, може би са изпратили до мен поканата за другата Вероника?

Когато бях на шестнайсет години и половина, всичко спря, той спря. Бях ходила в полицията преди година и нищо не се промени. Дори стана по-лошо. Но после, когато станах на шестнайсет и половина, на уроците само танцувах, учеше ме на нови техники, а не ме наказваше, задето съм го издала.

Много ясно помня деня, в който спря. Чух как дишането му се промени и познатият ужас от мисълта какво предстои започна да пълзи из мен, защото именно дишането му беше предупреждението. Следващото, което щеше да каже, щеше да бъде началото на това и аз се стегнах, за да се подготвя, защото тялото ми беше сковано от страх, а умът ми се опитваше да опустее, когато вратата на студиото внезапно се отвори. Беше госпожа Дано. Усмихваше се, но все пак виждах студа в очите й, който пазеше само за мен, след като й бях казала какво ми причинява той, а той я беше убедил, че лъжа.

Той отиде до вратата, за да се опита да я изведе, но тя не се хвана. Реши да остане и да гледа как напредва една от най-добрите им ученички. След това редовно се появяваше неканена, което го принуди да спре да ме докосва повече.

Така че през последните шест месеца, през които живях в Чизуик, аз само се учех да танцувам, без в стомаха ми да се група страх като цимент и без в гърлото ми като лава да се надига жлъчка. Така и не можах да си спомня какво е да танцуваш само от обич към танца и отвращението продължаваше да пълзи из цялото ми тяло, а спомените за случилото се прогаряха ума ми, но можех да танцувам.

Знам, дори сега, че ако кажа на хората за това, те ще попитат защо съм търпяла, когато съм станала на петнайсет, на шестнайсет, почти на седемнайсет. Тогава вече определено съм била по-голяма, по-висока и по-силна. Можела съм да го спра, ако съм искала. Знам, че хората няма да разберат, че на каквато и възраст да бях, щом го видех, че се приближава към мен, щом някой отключеше спомена за него, аз отново ставах на единайсет — ужасена, че някой, когото обожавах, ще ми направи нещо толкова ужасно; пак ставах на тринайсет — отново оглупяла от ужас, защото това, което ми направи, беше толкова отвратително, че повръщах цяла нощ. Когато станах по-голяма и уж вече можех да го спра, аз всъщност още бях на тринайсет — застинала в онзи миг на ужас, замръзнала от шок.

Когато бях на шестнайсет и половина, всичко спря, но аз не спрях да се ненавиждам и гази ненавист ме накара да изчезна.

Не биваше да идвам тук, осъзнавам. Трябваше да си остана у дома и да си мисля, че всички са го изоставили, а не да идвам и да виждам, че всъщност на никого не му пука, че е бил обвинен, и всички все още го смятат за велик човек.

— Питах се дали ще се появиш — казва тя. Гласът й изобщо не се е променил. Помня го така ясно, сякаш съм го чула вчера. Стои до мен, чакаме реда си да излезем на сцената, крещи в ухото ми, че този клуб е отврат и трябва да идем другаде, моли ме да говоря вместо нея и повтаря, че съжалява. Помня гласа й съвсем ясно, макар че почти двайсет години са се натрупали между нас. — Всъщност се надявах да се появиш. Само заради теб дойдох — добавя тя.

Това е причината и аз да дойда, разбира се. Исках да видя другата Вероника Харпър.