Дороти Кумсън
Когато бях невидима (27)

Ника

Брайтън, 2016 г.

Жената от стая 213 си крие вещите.

Не съм сигурна точно какво, но знам, че е така, заради нещата, които повечето гости на хотела, особено онези като нея, които са тук от седмица, почти винаги имат — четка за зъби, паста за зъби, гел за измиване на лице, грим — но тук ги няма. Няма ги и всички джаджи и устройства, чиито зарядни са включени в контактите. Сигурна съм, че крие всичко от „чистачките“. Може би си мисли, че ще използвам четката й за зъби, за да изчистя тоалетната, вероятно смята, че през двайсетте минути, в които трябва да изчистя, ще се настаня в стаята й и ще използвам нейния айпод или лаптопа й, за да сърфирам в мрежата.

Странно, но забелязвам, че всеки ден тази седмица тя оставя малката синьо-бяла кутийка за контактни лещи на стъклената поставка в банята, до шишенце с почистваща течност. Питам се, както всеки ден тази седмица, защото е по-загрижена за зъбите си, отколкото за очите си. Ако ще използвам четката й за зъби, за да изчистя тоалетната, защо да не излея белина в кутийката за контактните лещи? Всеки ден тя оставя следа от мръсна вода в бялата вана, червеникавокафяви пубисни косми по решетката на душа, и всеки ден кърпите й са сложени в банята, за да получи чисти — явно не я е грижа за планетата. Измислих си история за нея, както измислям истории за почти всички гости, чиито стаи чистя. Мисля, че тя е корпоративен шпионин. Онази нощ видях предаване за хора, които са уличени като корпоративни шпиони, и си помислих, че начинът, по който тя излиза от стаята си, като си крие нещата и вероятно няма нужда от контактните си лещи, сочи именно към това.

Или пък не. Може да е обикновена бизнес дама, която изпитва огромно недоверие към чистачките и хотелския персонал, но забравя да скрие кутийката за контактните си лещи и всяка нощ си обещава да го направи, преди да излезе. След като пръскам ваната с препарат, коленича, за да изтъркам решетката на сифона, да изчистя засъхналата пяна, пубисните косми и другите неща, залепнали за дупката. След това напръсквам и излъсквам стъклената кабина на душа. Почиствам мивката, измивам тоалетната с белина. Избърсвам белите плочки с форма на тухлички.

Докато чистя, в ушите ми Боби Браун пее за своите права.

Щастлива съм. Точно това е странното. Щастлива съм да съм чистачка, да имам малък апартамент, да живея в град, където малцина ме познават.

Щастлива съм. Почти бях забравила какво е да водиш нормален живот.

 

 

Бирмингам, 2004 г.

Рийс беше прав, така наистина беше по-добре, по-безопасно. Усещаше се воня на развалена храна, защото бях зад контейнерите на паркинга на един супермаркет, които вече бяха изпразнени, и вонята бе примесена с миризмата на влажна земя и на машинно масло, но все пак беше по-добре от приюта. Бях скрита, никой не знаеше, че съм тук, и можех да си легна, увита с новото одеяло, да закопчея новия си спален чувал и да положа глава на раницата си. Това, че бях скрита, означаваше, че можех да се преструвам, че съм в апартамента на Тод в Лондон, спя на вдигнати щори и мога да виждам светлините на града, мога да виждам пътуването на звездите. Защото Тод не ми позволяваше да го правя. Сега бях свободна, затова можех да го сторя. Можех да лежа по гръб и да заспя, след като съм гледала звездите.

Това бе една от нощите, в които небето беше ясно и тъмносиньо, а звездите бяха ярки и сякаш можех да ги достигна и да ги откъсна, да ги подържа в ръка. Обичах звездите, харесваше ми как стигат чак до началото на времето. Можех да вдигна очи и да видя целия път назад, до онази малка светлинка, в която започвах аз; в която е започнало да се създава бъдещето ми. Можех да погледна и да видя чак до края на времето, където моят край също беше отбелязан на безкрайната хронологична линия на живота.

Гледах звездите, всяка от тях вероятно съдържаше отговора на въпроса къде съм започнала и къде ще свърша. Знаех, че краят ми няма да е тук, на улицата. Знаех го. Не знам как, просто го знаех. Чувствах се в по-голяма безопасност тук, отколкото когато живях с Тод. Беше плашещо как тези прозрения не спираха да ме спохождат. Колкото повече време минаваше, колкото повече пространство имах, толкова по-ясно усещах колко неспокойна съм била с него дори през деня. Ако преди съм била заслепена от любов, сега можех да видя, че съм живяла в постоянно състояние на тревога; че съм нямала шанс да спра за миг и да се запитам дали наистина искам да съм с него, след като той не искаше дори да използва истинското ми име. Той вечно беше там, ако не в главата ми, то по телефона, после в апартамента с мен. Ако ми бе дал възможност да помисля, ако ми бе дал малко пространство, щях по-рано да го видя такъв, какъвто е. Щях да видя какви абсурдни неща съм сторила, за да бъда с него: още не можех да повярвам, че понякога стоях по цяла нощ и го чаках да се прибере. (Сигурно е разбирал, че съм му в ръцете, защото бе абсурдно да искаш това от някого.) Ако още в началото бях имала възможност да помисля, може би щях да остана на работа, вместо да се отказвам от нея, защото вечер излизахме и не можех да стана рано. Сигурно щях да си намеря друга работа, вместо да го слушам, когато ми каза, че му харесва да го чакам у дома, и когато не спираше да ме разпитва дали наистина имам нужда от работа, след като той ще ме издържа финансово.

А тук бях свободна; имах цялото време и пространство на света, за да помисля. Придърпах шапката си надолу, за да покрия ушите си. Трябваше да направя нещо с косата си. Още не бях успяла да я измия и беше станала ужасна. Тод бе плащал толкова много пари, за да бъде каквато я харесва, но аз никога не я бях харесвала така. Пуснах я дълга, за да му угодя, изправях я на всеки осем седмици, задължително. Щом стигна под раменете, той поиска да я навивам, за да докосва раменете ми. Това означаваше, че трябва да ходя на фризьор всяка седмица, и когато се връщах, се поглеждах в огледалото и не можех да се позная. Това беше любимият стил на Тод, беше поискал просто да опитам и когато признах, че е хубаво — не че ми отива или че на мен ми харесва, но е хубаво, — някак така и не успях да се върна пак към прическата, която аз исках. Ако трябва да съм честна, дългата коса бе полезна, когато трябва да се скриеш от фотографите, но все пак не беше прическата, която аз бих избрала. Ако не се брои фактът, че и без това вече не можех да я поддържам, това беше шанс да се променя. Да реша сама как ще изглеждам, след като толкова години се подчинявах на представите на Тод за съвършенство.

Затворих очи, звуците на нощта, на града, който не заспиваше, продължаваха около мен. Бях близо до хората, но и скрита, на безопасно място, и можех да поспя.

Мога да го направя — казах си. — Мога да го направя.

Никога не бих избрала да живея на улицата, дори за малко, но нямах друг избор. Ако исках и най-незначителния шанс да бъда свободна, ако исках да оставя всичко зад себе си, трябваше да го направя. Трябваше да пристъпя напред, да преодолея тази частица от моята изписана в звездите история и да видя какво ме очаква след това.

 

 

Брайтън, 2016 г.

На малката червена изтривалка пред апартамента ми има бутилка вино със сложно завързана лъскава червена панделка на гърлото. Спирам за секунда в края на коридора, когато излизам от стълбището и я виждам. Оглеждам се, проверявам дали някой ме наблюдава, след като я е сложил там. Няма никого, доколкото виждам; вратите на асансьора са плътно затворени, както и вратите на всички апартаменти. Няма никого. Само аз съм тук и мистериозната бутилка с панделката. Това е нещо, което Тод би направил — пресилен, показен романтичен жест, за който преди не осъзнавах колко е зловещ и контролиращ.

Придърпвам якето около себе си, сякаш да се защитя, притискам чантата към тялото си. Не може да е Тод, нали? Сърцето ми замира, а после болезнено започва да бие отново. Нима другите хора, хората от Бирмингам, са ме открили? Това ли е? Те не знаят истинското ми име, но ако са те? Ами ако са ме намерили и искат да ме убият?

Стъпките ми сякаш отекват силно по светлите мраморни плочи в коридора, докато приближавам вратата на апартамента си. За да укротя препускащите мисли, започвам да превъртам наум песните от музикалния си плейър. Трябва ми нещо успокояващо, но с позитивен ритъм. Гуен Гътри, „Нищо друго не върви, освен наема“, внезапно зазвучава в главата ми и жужи на устните ми. Заставам пред вратата, върховете на обувките ми докосват червената изтривалка, взирам се в бутилката. От супермаркет „Просеко“ е. Студена е, покрита е с влага, червената панделка крещи да бъде забелязана. Може да не е за мен, може някой да е объркал апартаментите и този „романтичен“ подарък да не е за мен. Може би просто трябва да я оставя тук, за да може човекът да осъзнае грешката си. Може би…

— О, чудесно, върна се — казва Елиза точно до мен.

Подскачам, притиснала ръка до гърдите си, и преглъщам писъка, който напира да изскочи от устата ми.

— Какво правиш? — питам я и отстъпвам няколко крачки.

— По-спокойно, де — казва тя и провлачва думите като американска тийнейджърка. Трябваше да я усетя по парфюма, който днес е особено силен. Толкова по-силен от предишната вечер, че е буквално агресивен.

— Пак те питам какво правиш? — казвам.

— Дойдох да видя дали получи подаръка ми за добре дошла — казва тя. Лицето й добавя: Какво друго може да правя тук?

— Тази бутилка от теб ли е?

— Да, разбира се. Ти от кого си помисли, че е?

— Нямам представа — няма картичка.

Тя се кикоти и явно не осъзнава колко насилен, фалшив и разстройващ е смехът й.

— Извинявай, съвсем забравих да напиша картичка. — Пристъпва към мен и аз отстъпвам назад. Не мога да се сдържа такава е реакцията ми към нея. Тя спира и се мръщи леко. В отговор аз изнасям левия си крак назад и отстъпвам в полукръг, сякаш просто съм искала да заобиколя. — Реших, че ще имаш нужда от приятел, след като си нова тук. Маршал ми спомена, че трябва да излезем заедно, но исках първа да те поздравя подобаващо. Ето. — Взима бутилката и я държи, сякаш ще ми връчва награда. — Добре дошла в сградата, Ника Харпър.

Поемам виното неохотно. Тя сега ще се самопокани, ще използва виното като извинение да престъпи прага ми.

— Благодаря ти, много мило от твоя страна.

— Хайде тогава, вади чашите, нямам търпение да го опитам.

— О, Елиза, много съм изморена. Днес взех двойна смяна и нямам търпение да се изкъпя и да си почина.

— Напълно те разбирам — казва тя. — Няма да стоя дълго.

— Наистина, Елиза, не съм подходяща за компания в момента. Какво ще кажеш утре да излезем да пийнем нещо?

— О, никак не си забавна. — Тя се цупи и розовите й устни щръкват странно от лицето й.

— Напълно си права — смея се. — Утре става ли? Може да отидем в онзи бар на крайбрежната, на пътя за Брайтън. Какво ще кажеш да се видим там в осем? Може да хапнем нещо след това?

— Добре тогава — цупи се отново тя. — Но никакви извинения повече.

— Разбира се.

Вече доволна, тя се обръща да си тръгне.

— Искаш ли виното? — викам след нея.

— Не, не — отвръща през рамо. — Задръж го — може да го изпием, когато се върнем утре вечер. — Тя доволно върви към стълбището, като си тананика нещо, докато слиза надолу, силната диря на парфюма й се застоява във въздуха.