Дороти Кумсън
Когато бях невидима (26)

Рони

Лондон, 2016 г.

— Благослови ме, отче, защото прегреших. Изминаха шест седмици от последната ми изповед.

Шест седмици, откакто не съм правила това, не съм се освобождавала от бремето си, като признавам пред свещеник какво се върти в ума ми. Прекосих почти на диагонал цял Лондон, за да намеря тази църква. Тя е голяма и се издига в центъра на площад от времето на Регентството, заобиколен от трева и дървета, после опасан от улица, а след това — от полукръг красиви къщи. Исках да направя това в анонимност. Свещеникът от детството ми още служи в църквата близо до дома на родителите ми и аз го опознах много добре през годините на молитви и съзерцание, преди да вляза в манастира. Не искам да се изповядам на него; не искам да го разочаровам с това, че вече няма да служа официално на бог.

— Как да ти помогна, дете мое? — Мъжът от другата страна на резбованата дървена преграда, чийто силует мога да различа, ако вдигна глава и се вгледам усилено, като че ли е мил човек. Има лек ирландски акцент и говори внимателно.

В тази дървена кутийка, зад затворената врата, животът ми изглежда съвсем прост. Сърцето ми е спокойно. Аз съм спокойна, пръсти от тишина приглаждат острите ръбове на безпокойството ми. Ето това чувствах, когато за първи път влязох в манастира близо до Ковънтри. Шумът и хаосът на света останаха навън — можех да се престоря, че и шумът в мен затихва.

— Едно от нещата, които искам да изповядам, отче, е колко много време мина от последната ми изповед. Срамувам се от това.

— Защо, детето ми?

— Наскоро напуснах манастира си — казвам му. — И се чувствам много странно. Чувствам се зле, но знам, че трябваше да постъпя така. Първо си мислех, че ще продължа с молитвите, както когато бях монахиня, но не стана така. Срамувам се. Мина толкова малко време, а аз се отказах от всичко това.

Изповедникът мълчи, вероятно е малко шокиран, че бивша монахиня му признава подобно нещо.

— Да не преживяваш криза на вярата? — пита той.

— Не, не мисля, отче.

 

 

Ковънтри, 2000 г.

— Послушнице Грейс, ще се поразходиш ли с мен в градината? — попита ме послушница Мария Мери. Беше в началото на свободното време и най-изпълнената със звуци част от деня. Вечерята мина напрегнато, тишината между думите бе наситена с нещо повече от обичайните мисли. Бях забелязала, че послушница Мария Мери е неспокойна и постоянно се взира в отговорничката на послушниците, но не се замислих особено за това. Защото то би довело до клюкарски мисли, както биха ги нарекли сестрите. Клюкарстването е лош навик, който подхранва злото в мислите и делата.

— Разбира се — отвърнах. Не се питах какво иска да обсъдим. Може би просто искаше да проверим как расте фасулът, който посадихме преди няколко седмици. С послушница Мария Мери прекарвахме много от свободното си време заедно и бяхме доста близки, макар че индивидуалната близост по принцип не се поощряваше.

Когато влязохме в подобната на лабиринт градина, нейните високи зелени стени ми подействаха успокояващо, но и някак потискащо (каквито ми се струваха и стените на манастира понякога). Послушница Мария Мери се отпусна. Цялото й поведение сякаш се промени и тя ме хвана за ръка.

— Аз си тръгвам — прошепна ми. — Утре. Отговорничката на послушниците ми каза, че имам право да кажа само на един човек и този човек си ти.

— Не разбирам. — Наистина не разбирах. Бях сигурна, че именно тя ще успее да стигне до последните обети. Изглеждаше толкова подходяща за този начин на живот, отдадена сигурна. Ако някога ме обземеха съмнения, поглеждах към нея, взимах пример от нея и знаех, че ако съм като нея, ще издържа, ще открия тишината и ще намеря бог в нея. — Как така си тръгваш? Точно ти?

— Това не е животът за мен — каза ми тя. Покри с другата си длан ръката ми. — Мислех си, че е, искам го още от малка. Но не съм създадена за него. И аз съм на двайсет и една като теб и осъзнах, че искам съпруг, искам бебе. Бебета. Мисля, че ще мога да служа на бог много по-добре, ако стана съпруга и майка. А ти никога ли не си искала това, послушнице Грейс?

Въпросът ме стъписа. Никога не бях искала това. Никога не ми беше хрумвало, че е възможно. В ранните си тийнейджърски години живеех без задръжки и не ми беше хрумвало, че бих могла да съм с някого. След това започнах да търся тишината, а после реших да стана монахиня. Никога не бях помисляла за съпруг и деца.

— Не, не съм — казах й честно.

Тя кимна и се усмихна.

— Ето защо знам, че от всички нас точно ти ще положиш последния обет — каза тя. — Ти никога не си искала друго. Аз винаги съм се колебала, но желанието ми да стана монахиня надделя за известно време. — Пристъпи напред и ме прегърна. — Ще ми липсваш. — Пусна ме и добави: — След утре няма да можеш вече да говориш за мен. Ако го направиш, ще е клюкарстване. Но се надявам да не ме забравиш. Споменавай ме в молитвите си.

— Разбира се — отвърнах. — Всеки ден, и не само в молитвите. Всеки ден.

Послушница Мария Мери си тръгна преди утринната литургия на следващия ден. Ние не говорехме за нея, но започнахме да се питаме коя ще е следващата. Нямаше да съм аз, знаех го. Бях дошла тук да открия тишината. Единствената причина, заради която можех да си тръгна, беше тя. Ника.

 

 

Лондон, 2016 г.

— Не си ли тръгна от манастира заради криза на вярата? — пита свещеникът.

— В ума ми всичко е съвсем просто, отче, но когато се опитам да го обясня, не се получава. Навремето разочаровах много, много лошо една приятелка. Така и не можах да си простя, отче.

— А изповядвала ли си го преди?

Мълча.

— Имам предвид дали си давала възможност на изповедник да ти помогне да се освободиш от бремето си?

— Искам да кажа да — отвръщам внимателно. — Искам да кажа, че съм изповядвала всичките си грехове през годините и наистина е така, с изключение на този. Не мога да го изрека на глас. Всеки път, щом си помисля за него, изпитвам отвращение от себе си, отче. Не мога да го изрека на глас.

— Не вярваш ли, че бог ще ти прости?

Въздъхвам и трябва да призная:

— Не съм сигурна, че искам прошка, отче. Докато не се изповядам пред нея, пред приятелката, която разочаровах, не виждам как ще си позволя да бъда опростена. Ще го усещам като прошка за нейна сметка, разбирате ли ме?

— Да, разбирам те.

— Не е толкова просто обаче. Не знам как да я открия. Може да е навсякъде; може дори да е мъртва. Искам да отида до дома на родителите й и да ги попитам, но тя ги напусна преди двайсет години и се съмнявам, че някога ще се сдобрят. Може би смятам, че живях твърде удобно, че живях твърде добре като монахиня, без да го заслужавам. Дори не съм сигурна какво изповядвам, отче.

— Аз съм. Изповядваш, че си наказвала едно божие чедо двайсет години заради грешка, която е сторило, когато е било дете. Звучиш ми млада, въпреки че се наказваш от толкова време. Мога да ти дам изкупление, ти можеш да се разкаеш и аз мога да ти дам опрощение, но ти няма да повярваш в него. Не говоря само за онова, за което се чувстваш виновна, но и за греха, който си извършила, като си се наказвала толкова дълго.

— Не мога да не се наказвам, отче, докато не я видя и не оправя нещата.

— Зная.

— Сигурно ви изгубих времето.

— Не си. Да говориш, да търсиш съвет, когато нещо те измъчва, никога не е загуба на време.

— Благодаря ви. Но наистина имам да изповядам още неща. Освен че не съм се изповядвала от много време и не изпълнявам ежедневните тайнства, както мислех да правя, аз имам наистина, наистина много немилостиви мисли към майка си.

Свещеникът се усмихва леко — чувам го през стената.

— Кажи ми.

И за известно време мога да се освободя от бремето, свързано с все по-налудничавата ситуация, която се заражда у дома.