Дороти Кумсън
Когато бях невидима (24)

Рони

Лондон, 2016 г.

Не знам как да се облека за срещата. Не че имам много дрехи, сред които да избирам. Ходих до местния благотворителен магазин и си открих няколко не особено износени рокли и равни обувки. Но доста се колебах. Не знаех дали си струват малкото пари, които трябваше да платя за тях, нито дали ще ми отиват. Мама толкова много ми липсваше в този момент. Майката, която имах, не беше майката от фантазиите ми. Майката от фантазиите ми щеше да дойде на пазар с мен, щеше да ми каже кое ми отива и кое просто да върна на рафта.

Стоях пред огледалото в коридора и се оглеждах. Бях избрала сако на тънко райе, една от обичайните ми блузи и джинси. Не бях сигурна дали приличам на монахиня с джинси. Верижката на кръста се виждаше на врата ми, но самият кръст бе под горното копче на бялата ми блуза. Единственото ми друго бижу беше позлатеният часовник, който родителите ми ми подариха за осемнайсетия ми рожден ден. Бях го оставила у дома, защото ни бе позволено да вземем само най-необходимото, когато влязох в манастира. Това беше едно от първите неща, които сложих, когато се прибрах у дома. Пак се вгледах в отражението си: кестенявата ми коса е малко невзрачна, но няма какво да се направи с прическа като моята. Не беше задължително да я подстригвам къса, но ми харесваше така, по-лесно се поддържаше. Може би ще я оставя да порасне.

— Тръгвам — казвам на мама, която седи в дневната с бродерията в скута си, дават една от любимите й игри по телевизията. — Не мисля, че ще закъснея. Кажи довиждане на татко от мен.

Мама очевидно е ужасена: иглата й стърчи нагоре от бродерията, очилата й са смъкнати до края на носа. Това е нейната версия на смайване.

— Излизаш? Ами вечерята?

— Вероятно ще хапна нещо навън.

— Няма ли да готвиш тази вечер? — пита тя.

— Извинявай, но не знаех, че искаш да готвя. Не беше много доволна, когато готвех, затова реших, че няма да имаш нищо против.

— Просто не ми хареса особено бъркотията, която остави след себе си.

Не обичам да наричам майка си лъжкиня, но: Лъжкиня! Винаги си мия съдовете, когато готвя вече ми е станало втора природа да се грижа всичко да е възможно най-чисто и подредено.

— Е, значи няма да се налага да чистиш след мен тази нощ — казвам аз, за да потуша възмущението й.

— Наистина трябваше да ми кажеш, че няма да правиш това, което сама обеща да вършиш. Щях да мога да реагирам. Не знаех, че са те учили да не спазваш обещанията си в този твой манастир. Честно да си призная, много съм разочарована. Много.

— Изглеждаш чудесно, скъпа — казва татко, идва по коридора зад мен. Отстъпвам, за да мине, и го гледам как се настанява в стаята. Столът му е по-близо до прозореца от този на мама и изобщо изглежда по-удобен.

— Благодаря, татко.

— Излизаш ли?

— Да. Съжалявам, че няма да приготвя вечерята. Не знаех, че това ще създаде толкова много проблеми. Работата е там, че нямам номера на човека, с когото ще се видя, и не мога да му се обадя и да отменя срещата.

— Да я отмениш? Не ставай смешна. Не сме очаквали вечеря, нали, Маргарет? — казва татко. Сяда тежко на креслото, взима вестника от подлакътника, отваря го и го разтърсва.

— Просто щеше да е добре Вероника да ни беше предупредила, че няма да е тук за вечеря и няма да сготви, както бе планирано.

— Ти да не откачи? — пита я татко. Сваля вестника, лицето му е сбръчкано от объркване. — И откога е планирано Вероника да готви? Беше много мило от нейна страна да го прави няколко седмици, но ти си тази, която обикновено не позволяваш на никого да ти влиза в кухнята. Дори да се опитам да сваря вода за спагети, веднага ме гониш. — Татко пак разтърсва вестника и гледа строго мама. — Върви, Вероника, приятна вечер.

— Благодаря, татко. Благодаря, мамо — казвам аз. Не бива да се смея, но когато излизам от къщата, не мога да потисна кикота си. — Ти да не откачи? Не, не мога да спра да се смея.

„Забраненият плод“ е мрачна кръчма, светлината е „интимна“. Осъзнавам грешката си още щом влизам. Клиф ще си помисли какво ли не — казвам си.

Да си мисли каквото си иска — това не означава, че ще получи нещо от мен — отговарям си.

Идвам по-рано, защото кръчмата е близо до дома на родителите ми. Избирам маса до бара, после си казвам, че сепаре в дъното може би ще е по-добре. След това се питам какво би означавало това. Не искам Клиф да мисли, че е нещо повече от среща на питие. Никога не съм била на истинска среща и ако това му стане ясно, а вероятно ще му стане, не ми се ще да се възползва. Или да мисли как да се възползва. Да се наведе и да ме целуне без разрешение, би било точно нещо такова. И е много по-вероятно да се случи в сепаре. Ставам и се връщам пак на масата до бара. Тя малко се клати и изглежда паянтова, столовете без облегалки не са по-стабилни. Чувствам се на показ тук, сякаш казвам: ЗАБЕЛЕЖЕТЕ МЕ. Местя се на маса до тоалетните, но там се усеща дъх на препарат за почистване при всяко отваряне на вратата, освен това с твърде голяма за двама души. Отивам от другата страна на бара, близо до изхода към градината. Тук обаче се усеща димът от пушачите. Пак понечвам да се преместя, когато забелязвам, че Клиф влиза. Доста е красив извън училище. Не е много по-висок от мен, косата му е по-хубава, когато не е пригладена назад, носи очила, които сякаш са създадени, за да подчертават скулите му, и вече не е облечен като учител: джинси, бяла риза и сако на тънко райе. Не, не е облечен като учител — облечен е като мен. Какъв абсолютен ужас!

— Здравей — казва той и леко се изчервява; вероятно фактът, че сме облечени като близнаци, го ужасява не по-малко от мен.

— Здравей.

— Какво ще искаш за пиене? — пита ме. Когато бях по-млада и ходех по клубове, някой да ти вземе питие означаваше едно-единствено нещо. Светът сигурно се е променил оттогава… макар че понякога не съм толкова сигурна. Ако му позволя да ми вземе питие, очакванията му може да нараснат…

— Портокалов сок и сода, моля. В една чаша — казвам.

— Имаш ли нещо против да си взема бира? — пита той.

— Не. Освен ако не очакваш да я платя, това може да промени малко нещата.

Той се смее тихо.

— Имам предвид… — Маха с ръце, сякаш трябва да говорят вместо него, но не го правят, не и ефективно. — Нали се сещаш, цялата…

— Цялата…?

— Цялата… история с бог. — Прошепва го. Сигурна съм, че бог ще го чуе и така, но той ми се струва достатъчно напрегнат, затова си мълча.

— Мислиш, че бог ще има нещо против да изпиеш една бира? Доколкото знам, Исус навремето е превърнал вода във вино. Е, не съм била там и не знам какъв цвят с било виното, дали е било червено или шампанско, тъй като е било на сватба, но така разбрах. От това съдя, че бог вероятно ще си затвори очите пред една-две халби бира.

— Ти не пиеш, затова реших, че може да не одобриш.

— Не пия, защото като тийнейджърка се напивах при всяка възможност. Не мисля, че бих могла да погълна още алкохол, дори да исках.

Напрежението напуска раменете му и смръщването на лицето му си отива, сега изглежда много по-спокоен.

 

 

Лондон, 1994 г.

— Защо не каза на родителите си, Рони? Нали обеща! — Ника не ми се сърдеше, беше тъжна. Беше тъжна, защото ако бях казала на родителите си, както обещах, те можеше да кажат на нейните и вероятно тогава щяха да й повярват. Все още не й вярваха и от мисълта, че това може да се случи и с мен, ми призляваше. Ника беше смела и силна. Тя можеше да говори и да каже истината, и го правеше дори когато никой не й вярваше.

Сигурно душата й е умирала всеки път, когато я изпращаха обратно при него, и той вероятно й казваше това, което често повтаряше и на мен: „Никой няма да ти повярва, ако кажеш, всички ще те помислят за мръсна малка лъжкиня.“.

— Исках — отвърнах, — но бях много изплашена.

— Трябваше да дойда с теб.

— Не ми се сърди. Моля те. Просто бях много изплашена.

— Казах на родителите си, че няма да ходя на уроци по балет. Те ми казаха, че ако искам да живея в тяхната къща, трябва да правя каквото ми кажат.

— Едва ли са го мислили наистина, нали?

— Родителите ми винаги говорят сериозно.

Хванах я за ръката.

— Искаш ли да излезем в петък вечер? — попитах. Не бях казала на никого какво правя през уикендите. То беше моята малка тайна, моят шанс за бягство. Ника също имаше нужда да избяга, да се махне от шума и да открие тишината; тя можеше да го стори по същия начин.

— Къде ще ходиш?

— Ще видиш. Само кажи на вашите, че ще спиш у нас, и ще ти осигуря незабравима нощ. Честно.

 

 

Лондон, 2016 г.

С Клиф успяхме да проведем приятен незначителен разтвор. Което означава, че засега срещите ми харесват. Ако са такива, с удоволствие ще ходя на срещи.

— А твоите началници в манастира имаха ли нещо против, че си водила толкова колоритен живот? — пита той. Онзи въпрос е изписан на лицето му, личи в очите му, олюлява се на върха на езика му. Предполагам, че това е неговият начин да стигне до него.

— Не казах, че съм имала колоритно минало, казах, че пиех много, когато бях тийнейджърка.

— А те нямаха ли нищо против?

— В манастира ли? Не особено. Не бях отишла там да се възстановявам в манастирска обстановка, освен това трябва да изповядаш всичко, преди да те приемат. А изповедта остава в пълна тайна и щом си кажеш молитвите и се разкаеш напълно, можеш да пристъпиш вече към изкупление на греховете си.

— Наистина ли вярваш в това?

— Питаш ме като бивша монахиня или като жена, с която седиш в кръчма?

— И двете.

— Защо не ми зададеш въпроса, който всъщност те вълнува, Клиф?

Той свежда глава, почесва леко ухото си, прокарва ръка през косата си.

— Не знам какво точно имаш предвид.

— Ами опитай. Но няма да ти отговоря, ако не ме попиташ направо. Няма да успееш да ме подведеш да го направя.

— Не бих го и помислил. Стига да знаех за какво говориш. Питие?

— Още един портокалов сок със сода, моля.

— Разбира се.

 

 

Лондон, 1994 г.

— Моля те, не го прави. Моля те — изкрещя ми Ника.

— Няма да се бавя — изкикотих се аз.

Ника не искаше да си сложи толкова много грим като мен, отказа да използва черния молив за очи или плътната спирала на миглите, както и червеното червило. Накрая й казах поне да сложи малко блясък на устните си и да обуе моите обувки с токчета, защото иначе нямаше да ни пуснат в нито един клуб.

Не беше изминал и час, откакто влязохме, когато той дойде при мен. Беше купил две напитки — едната беше за Ника, но тя отказа да я изпие. Разваляше купона. Той беше много по-стар и с шкембе, но ме харесваше, не спираше да опипва дупето ми и да ми казва колко съм секси. Когато ме попита дали искам да излезем, за да останем насаме, аз се съгласих. Той го искаше, така че вероятно и аз го исках. Ника попита къде отивам и аз посочих към изхода. Ръката ми бе изчезнала в неговата дебела ръка и той буквално ме влачеше навън. Ника беше точно зад нас.

— Ние се връщаме вътре — чух я да му казва, а той само изсумтя.

Месестата му ръка стисна по-здраво моята и малко ме заболя, когато ме повлече след себе си. С другата си ръка ме стисна силно за задника. Вероятно щеше да ми остане синина. Това ме разсмя. Как щях да го обясня на мама? Той също се засмя, после ме задърпа по улицата и ме завлече в пресечката до клуба.

Не мислех много, но реших, че сигурно ще ме целуне, след като ме притисна до стената. Бях изпила набързо много алкохол и едва си стоях на краката. Май това не беше добра идея. Месестите му ръце, потни и доста студени, внезапно вдигнаха полата ми и пръстите му се завряха в пликчетата ми.

Охо! — помислих си и пак се олюлях — Наистина не е добра идея.

— Не го прави — извика ми пак Ника. Ника. Моята прекрасна Ника. Обърнах глава към гласа й и видях, че не ме е оставила сама. Стоеше там и ме чакаше, казваше ми да не го правя. Това беше нещо съвсем нормално в петък вечер. Нямаше никакво значение.

Той й изръмжа и по изражението му разбрах, че вероятно й казва да млъкне. Да се маха.

— Недей, моля те. Можем да си хванем автобуса за дома. — Беше толкова смела. Толкова силна. Тя нямаше нужда да пие, нямаше нужда от наркотици, тя нямаше нужда да прави това, за да спре шума в главата си.

Той й изрева нещо и показа всичките си зъби, тя отстъпи назад, внезапно изплашена от него. Знаех какво ще направи той. Винаги беше едно и също, винаги.

— Всичко е наред — казах й. Но думите ми прозвучаха завалено. — Това не означава нищо. Никога не означава нищо.

Ръцете му свалиха бикините ми, бедрата му разтвориха моите и той започна да прави нещо със себе си, дебелите му пръсти се удряха в мен. Обърнах се да погледна пак към Ника, тя се беше извърнала настрани, не искаше да види какво ще се случи — колко грубо ще влезе той в мен, колко силно ще се движи. Гърленото му сумтене се смеси с музиката, която се изливаше от клуба и се вливаше в главата ми.

Тишина. Настъпи тишина.

Тишина.

Тишина.

Тишина.

Тишина.

Тишина.

Тишина.

— Наистина го искаше, нали? — Очите ми се фокусираха върху него. Кой беше той? Защо ми говореше? Защо казваше тези ужасни думи?

Стоях неподвижна, докато той не ме изблъска настрани и започна да се закопчава. Сумтеше: големият му червен нос сякаш сияеше в тъмната уличка. Малките му свински очички се извърнаха нагоре, а устните бяха изкривени в гадна, отвратителна присмехулна усмивка.

— Не бях виждал момиче да го иска толкова много. — Смехът му, гаден и гнусен, се присъедини към шума в замаяната ми глава. — Идваш ли вътре?

Поклатих глава.

— Хубаво. — Той си тръгна, след като хвърли гаден поглед на Ника.

Тя се извърна, докато си вдигах бикините, и после ме изчака да отида при нея на тротоара. Беше се обгърнала с ръце заради студа и имаше онова изражение. Както когато мосю Арманд й каза, че й е преподал нов материал и нови движения.

— Да се прибираме — рече тя.

— Не, не, искам да пийна още — отвърнах.

— Рони, не.

— Да, Ника. Просто искам да се позабавлявам.

— Това не ми прилича на забавление.

Не беше. Разбира се, че не беше. Но за миг настъпи тишина. Бях готова на всичко за още малко от тази тишина. Да открия малко почивка от шумотевицата, която не напускаше ума ми, която ме влудяваше.

— Ела, Ника, да се върнем да пийнем. Всичко става много по-хубаво, когато пийнеш.

Тя не се съгласи с мен, тя не пи с мен, но никога, никога не ме изостави.

 

 

Лондон, 2016 г.

— Може ли да те целуна? — пита Клиф, докато стоим на тротоара. Вечерта беше хубава. Щом разбра, че няма да отговоря на въпроса му, ако не го зададе, той като че ли се отпусна още повече. Цялото напрежение и очакване как да подходи изчезнаха.

— Предпочитам да не го правим, ако нямаш нищо против — отвръщам. Той е мил, хубавец, а аз не съм се целувала сякаш от милион години. Но не съм сигурна, че искам да целуна точно него.

— Защото нямах куража да задам въпроса ли? — Разочарован е, но не особено. Със сигурност ще го преживее.

— Не, защото те срещнах само преди три часа и пет минути. Не искам да прибързвам с нищо.

— Това означава ли, че би излязла с мен отново?

— Да. Вероятно. Нека поговорим за това утре в училище и да дадем повод за клюки дали си успял да свалиш монахиня.

Той се смее, аз също.

— Ще се видим утре — казваме едновременно. Което ни напомня, че сме с еднакви дрехи.

— Да не говорим за това — казвам му, преди да тръгнем в различни посоки.

Когато наближавам края на главната улица, вратата на една винарна е отворена и оттам излизат с клатушкане двама души, кикотят се, сякаш да се надрусали. Постепенно спират да се кикотят, изправят се, той я придърпва към себе си и притиска устни към нейните. Опитвам се да не се взирам в тях, но е трудно. Трудно е, защото той е поне на четирийсет и пет, може би дори към петдесет, а тя е горе-долу на шестнайсет. Младостта й е повече от очевидна за всеки, който иска да го забележи; явно мъжът, който е пил с нея, не иска да го забележи. Изненадана съм, че са ги пуснали в този бар и че изобщо са й сервирали. Аз имам обувки, които са по-стари от нея, и младостта й е очевидна. Опитвам се да не се взирам в тях, но това е като отворен прозорец към миналото ми и аз стоя там и наблюдавам собствената си история. Ето така съм изглеждала: издокарана, но очевидно все още дете, опипвана от някой три пъти по-възрастен от мен.

Извръщам се от този прозорец към миналото ми, засрамена колко често се случва това, призлява ми от тъга. Моята версия от 2016 година стои на улицата, засрамена и отвратена от онова, което съм била.