Дороти Кумсън
Когато бях невидима (2)

Ника

Бирмингам, 2016 г.

Тук съм от часове.

Може и да не е минало толкова много време, но така го усещам. Като че ли седя на тази неудобна пластмасова пейка — с опряна на коленете глава, обгръщайки тялото си с ръце, сред шумовете на полицейския участък — толкова дълго, че усещам как животът ми изтича. Хора влизат и излизат, разговорът на полицаите зад бронираното стъкло на приемното гише е точно на границата на слуховия ми обхват и аз не мога да го разбера, нито да се вкопча в него. Всеки път, щом вратата се отваря, ме връхлита шум от външния свят, и той, като всичко останало, е напомняне, че вероятно не бива да правя това.

Вероятно фактът, че се налага да чакам, за да говоря с някого, е знак, че не бива да го правя. Може би трябва да вдигна глава, да стана и да изляза оттук. Да се плъзна отново в света навън и пак да изчезна — да стана така безлика и невидима като всички останали там.

Може би защото се налага да чакам — и съмнения, каквито не изпитвах, преди да дойда тук, се настаняват в ума ми като гълъби по покрив, — трябва да призная колко глупаво е всичко това. Може би трябва да съм доста по-реалистична относно последствията, как тази постъпка ще се отрази на живота на всички, които познавам. Може би трябва да спра да мисля за справедливост и да започна да мисля за истинския живот и за онова, което всъщност се случва с хора като мен.

Един глас вика името ми.

Вече е късно да бягаш, късно е да размислиш, казвам си. Вдигам бавно глава, спускам крака от пейката, опирам ги на пода, търся с поглед човека, който е извикал името ми.

Препъвам се леко, когато ставам, но успявам да запазя равновесие, свивам пръсти към дланите си в опит да скрия треперенето им. Няма вече път назад. Трябва да приключа с това сега.

— С какво да ви помогна? — пита ме полицаят. Цивилни дрехи, явно е детектив, както бях настояла. Идва до мен, но не твърде близо. Не иска да се приближава толкова до такава като мен. Ако не се брои леко отегченото му, незаинтересовано изражение, думите му звучат неутрално и любезно: — Полицаят на приемното гише каза, че сте поискали да говорите с детектив, но не сте обяснили за какво става дума?

Приближавам се, за да скъся разстоянието между нас и да не ме чуе никой друг. В приемната е само полицаят зад гишето, но все пак трябва да съм внимателна. Тиха. Не мога да го направя — осъзнавам. — Трябва, но не мога. Не мога да си отворя устата и да кажа и една дума.

Изражението на детектива бързо се променя от, леко „отегчено“ и „незаинтересовано“ към „обезпокоено“ и на ръба на „подразнено“. Губя му времето и това не му харесва.

Поемам дълбоко дъх, за да видя дали ще мога да прогоня съмненията и да си върна увереността, която ме доведе тук.

— Аз… аз… — замлъквам. Наистина не мога да го направя.

Неканен, звукът, който чух преди седмица, се врязва в ума ми така внезапен, силен и ясен, както тогава. Той възпламенява с ужас всички мозъчни клетки на паметта ми и аз едва не запушвам уши, за да го спра.

Вече решена, стискам юмруци, изправям гръб, поглеждам детектива право в очите и казвам:

— Аз… аз трябва да съобщя за опит за убийство.