Дороти Кумсън
Когато бях невидима (13)

Ника

Лондон, 2016 г.

Сестра ми тича през парка към мен. Седнала съм на пейка до люлките. Носи някаква кутия и тя подскача в ръцете й, правата й черна коса шиба лицето и, вятърът дърпа дългото й черно палто. Ставам да я посрещна и тя буквално хвърля кутията на пейката, до раницата ми и калъфа с китарата, и ме връхлита, притиска ме към себе си.

Бавно я обгръщам с ръце. Не очаквах такова посрещане от нея. Никога не сме били близки и не подозирах, че й липсвам.

— Ника, Ника — хлипа тя и ме притиска все по-силно. — Ника, Ника, Ника. Мислех те за мъртва. Наистина, наистина те мислех за мъртва. Мислех, че… — Думите й се разпадат в хлипане, което изпълва миниатюрното пространство между нас. Мъката й… изглежда огромна, изглежда неутешима. Тя ме притиска и плаче, сякаш е чакала с години да излее всичко това, години, за да приеме, че може би никога няма да ме види отново. А аз дори не подозирах. Не знаех, че ще липсвам на някого, ако умра.

 

 

Лондон, 2004 г.

Седях до мълчаливия мъж със скъп, добре скроен костюм, и гледах как влакът набира скорост в далечината. Обичах да правя това, когато излизах да пазарувам или на фризьор, или до фитнеса, който се намираше на двайсетина минути от апартамента. Обичах да се разхождам и да седна тук, до реката, на капака на тази черна кола, и да гледам как влаковете пристигат и заминават от гара „Виктория“.

— Според теб какво трябва да направя, Франк? — попитах го, след като свирката на влака заглъхна в далечината, и вече гледахме как друг пълзи към гарата.

Франк беше моят шофьор. Тод беше подписал голям договор за толкова много пари, че очите ми се насълзяваха само като си помислех за това, и в резултат можеше да си позволи малко прахосничество: да си купи нова и по-бърза кола, още дизайнерски дрехи, да плати огромна част от ипотеката на апартамента. И освен това да уреди шофьор за мен, когато искам да отида някъде. Аз предпочитах да се науча да шофирам и му го казах, но Тод реши, че така ще е по-добре. Няма да е толкова опасно и стресиращо. Шофьорът можеше да ме води, където пожелая, да се грижи за мен и да пречи на фотографите да се приближават. Не че те вече се занимаваха с мен. Не и откакто обявихме годежа си. Сега тормозеха него, постоянно се появяваха снимки как си говори с разни жени и се тиражираха истории, които намекваха за изневери, но само намекваха.

Това с шофьорите се оказа хубаво, защото аз се сприятелявах с тях: често ме возеха на предната седалка и си говорехме за филми, музика и книги. Франк ми беше любимецът. Той ме караше редовно и харесвахме едни и същи книги и филми, освен това обичаше музиката. Много говорехме за музика. Той говореше за думите, за начина, по който са преплетени в нишките на музиката, как са подбрани и подредени. И двамата смятахме, че думите и звуците са като танц, дует, който трябва да се управлява внимателно, за да се въртят и движат заедно в съвършен синхрон. Когато го попитах, той призна, че песента, която не може да спре да слуша, е „Гордост“ на Ю2.

— За какво, госпожице Ники? — попита ме той. Беше висок, четирийсетгодишен, с навъсено изражение. Започнал да си бръсне главата още преди години, защото си мислел, че така ще изглежда по-корав. После, когато вече минал към по-прилична работа, се замислил дали да не си пусне коса, но винаги щом опитвал, му се струвало странно, сякаш искал да скрие истинската си същност.

— Името ми не е Ники — признах му аз.

— Съжалявам, госпожице, да не би през цялото време да съм ви наричал с грешно име? Ужасно съжалявам. — Той говореше много възпитано, макар че бе така мрачен, едър и с бръсната глава.

— Не, предполагам, че така съм се представила. Когато се запознах с Тод, му казах, че името ми е Ника, галено от Вероника, и той реши, че предпочита Ники, затова ме наричаше така. Никога не съм го молила да ме нарича с истинското ми име, защото не исках да го засегна. И това си остана. И пак, защото не исках да го засегна, си мълчах, когато нещо ме разстройваше или когато той ме нараняваше и ето докъде стигнахме. Сватбата е след четири седмици, а аз не знам какво да правя. Ако не се омъжа за него, ще го нараня. Ако се омъжа за него…

Франк мълчеше, докато говорех, но ме слушаше. Знаех, че слуша и самите думи — как ги преплитам заедно, какво точно означават, как изтанцуват онова, което му казвам за живота си.

— Мислиш ли, че трябва да се омъжа за него, Франк?

— С цялото ми уважение, госпожице Ника, не знам нищо за отношенията ви, освен каквото съм видял, когато ви карам с колата, и това, което току-що ми казахте.

— Добре. Забрави какво казах току-що — мислиш ли, че трябва да се омъжа за него, ако съдиш по това, което си видял?

— С цялото ми уважение, госпожице Ника, но мисля, че хората трябва да се женят по любов или за пари, но не и за да не наранят някого или за да накарат някого, а не себе си, да се почувства по-добре.

Чух какво ми каза, без да го изрича, и чух как използва два пъти истинското ми име. Разговорът беше като песен: всички използвани думи танцуваха около онова, което исках да го попитам — какво трябва да сторя, как да кажа на Тод, че не мога да се омъжа за него.

Не мога да се омъжа за него. Приемането на този факт бе като внезапен взрив от облекчение в гърдите ми. Не мога да се омъжа за него.

Тод не се бе променил през последните шест месеца, не стана пак мъжа, в когото се влюбих, макар че трябваше да помисля три пъти, преди да кажа нещо, за да не го ядосам, макар че винаги му казвах къде съм била, с кого съм се видяла и за какво сме говорили. И той още го правеше. Още го правеше. През повечето време се преструвахме, че не е кой знае какво, защото аз вече не плачех и не се налагаше да ми крещи да не го карам да се чувства като изнасилвач.

Той се опитваше, знаех го, но просто не можеше да го преодолее. Беше такъв и нямаше да е честно да продължавам да очаквам да бъде друг. Той просто беше такъв. Трябваше да го приема и някак да му обясня, че трябва да си отида.

— Благодаря ти за разговора. Франк — казах му, когато той отвори вратата, за да сляза. Винаги спирахме зад ъгъла, за да седна отзад и да може пред апартамента да ми отвори вратата. Не исках да създавам проблеми на шофьорите, като се държа неподобаващо.

— Няма защо, госпожице Ника. Човек се жени само по любов или за пари.

— Ще запомня.

Той взе хартиените торби с дълги дръжки от канап, пълни с различни чифтове потенциални булчински обувки от два скъпи магазина, отнесе ги до входната врата на сградата и ги остави на металната изтривалка.

— Довиждане, госпожице Ника — каза той. — И късмет, каквото и да решите.

 

 

— Е, какво ще бъде? — попита Тод, докато вечеряхме.

Когато влязох, той беше отскочил по магазините за още продукти, и когато се върна, бях под душа. Реших да се изкъпя, за да помисля за думите на Франк. Не спирах да ги превъртам в главата си, сякаш обръщах монета в ръка. След душа отидох да го потърся, но той беше в кабинета си, с големи слушалки и слушаше музика, затова се върнах в спалнята, легнах и се вгледах замислено в тавана.

Не усетих как са изминали часове и как е приготвил невероятни неща: равиоли със спанак и рикота и вкусно рагу. Беше намалил осветлението и бе отворил бутилка скъпо вино. Тази седмица нямаше тренировки и беше свободен, което означаваше, че можеше да готви, да се храним заедно и да разговаряме.

— За какво? — попитах.

— Защо точно се жениш за мен, от любов или заради пари? Нали Франк така ти каза? — добави той, като изрече подигравателно името на шофьора. — Между другото е уволнен заради прекалено фамилиарничене. Вече им бях казал, че не искам да те вози повече, но пък той те нарича Ника, сякаш те познава добре, и осъзнах, че вероятно се е влюбил в теб. А не мога да позволя това.

— Извинявай, но не те разбирам. — Вдигнах поглед от храната, откъснах ума си от онова, което мислех, защото май ставаше дума за нещо важно, и насочих изцяло вниманието си към Тод. Сега превъртах чутото отново. Не можех да повярвам съвсем, че го е казал, и исках да поясни. — Как така е уволнен?

— Ами какво значи уволнен според теб?

— Но защо? И откъде знаеш… — Гласът ми затихна за миг, не знаех дали трябва да задам този въпрос: „Да не подслушваш колата?“ Никой не би направил наистина такова нещо, освен ако не участваш в телевизионно предаване. А ние нали не участвахме в телевизионно предаване. Макар че части от живота ни наистина изглеждаха нереални и ми беше странно да се виждам понякога по списанията, или да го гледам как играе за Англия, но ние не живеехме чак толкова нереален живот.

— Ти не се придържаш към нашето споразумение, нали? — каза той нехайно.

Тод се държеше така обикновено, така небрежно, че исках да стана и също толкова небрежно да обърна стъклената маса. Може би това щеше да го приеме по-сериозно.

— Какво? — попитах.

— Помолих те, на практика те умолявах да ми помогнеш. Да не ме ядосваш, да не ми създаваш грижи, да ме уверяваш, че се справям добре, а ти не правиш нищо подобно. Всъщност не ми даваш нищо, освен още тревоги, че ще ми изневериш. Заради това, заради твоето поведение, трябваше да знам какво става, когато не си с мен. И от това, което чух, явно съм бил прав да се притеснявам.

— Бил си прав да се притесняваш? Ти? Не снимат мен с различни жени всяка нощ. И с коментари от анонимни източници, че тези жени познават добре татуировките по тялото ти и родилни белези. Ако някой има право да се притеснява, това съм аз.

— Не се опитвай да извъртиш нещата. Ти си тази, която си гука с шофьорите.

— Просто говоря с хората. Това правят повечето нормални човешки същества. Говоря си с хората. И ти си накарал да уволнят някого заради това? Ти си болен. Не мога да повярвам, че си ме записвал. Кой прави така? — Спрях да говоря и застинах. Единствено очите ми се движеха, погледът ми се стрелкаше из стаята, опитваше се да ги открие, да види дали са тук. — И тук ли си сложил микрофони, за да ме слушаш през деня? Затова ли постоянно слушаш нещо на слушалките? Записваш ли ме? Ти си болен.

— Болно е това, че се налага да те слушам как говориш за музика и любовни песни с друг мъж. — С други думи, да — беше сложил микрофони и в апартамента. — С мен никога не говориш така.

Не можех да повярвам на ушите си.

— Тод, никога не говоря с теб така, защото ти не искаш да говориш с мен. Аз се опитвам и ти винаги ме пренебрегваш или ми казваш, че ти изпържвам мозъка. Ти изобщо не се интересуваш от мен. И не искаш да имам приятели — някои от съпругите на приятелите ти се опитаха да се сближат с мен, но ти вдигаш такива скандали, когато говоря с тях или си уредим среща, че се отказах. Не искаш да се обаждам на никого, пухтиш всеки път, щом говоря по телефона. Не искаш да пиша имейли — и все проверяваш на кого пиша съобщение и какво му казвам. Е, знаеш ли, когато ми се удаде шанс да говоря с нормални хора, го правя. — Поклатих глава. — Не мога да повярвам, че си успял да ги убедиш да сложат, микрофони в колата.

— Не се наложи да ги убеждавам. Собственикът на компанията разбра притесненията ми, като се има предвид миналото ти с наркотиците.

— НЕ СЪМ ВЗИМАЛА НИКАКВИ НАРКОТИЦИ! — изкрещях аз. Вече бях права и цялото ми тяло гореше от гняв. — Ти взимаш наркотици, ти ги използваш, аз никога не съм взимала наркотици през живота си!

Шокът, изписан на лицето му, беше съвсем истински. Отчасти защото никога не съм му крещяла така и отчасти защото той наистина бе забравил, че не аз взимах наркотици, че само му позволих да им каже така, за да спася репутацията и кариерата му.

— Виж, нека забравим за това, успокой се. — Той посочи към стола зад мен. — Седни. Да поговорим разумно. Стига, Ники, просто искам да мога да ти вярвам. Със сигурност разбираш това. Нещата ще се оправят, когато се оженим. Ще се чувствам по-спокоен. Щом станеш моя наистина, всичко ще бъде наред.

Тод си мислеше, че ме притежава. Или по-скоро, мислеше си, че отчасти ме притежава — когато се оженим, ще бъде пълноправен мой собственик и на челото ми ще има печат „продадено“.

— Няма да се омъжа за теб — отвърнах. — За нищо на света няма да се омъжа за теб.

Гневът му, който никога не го напускаше, а само кипеше и се вълнуваше под спокойната очарователна повърхност, изригна и той помете чиниите, чашите и приборите от масата.

— ЩЕ СЕ ОМЪЖИШ, МАМКА МУ! — изрева насреща ми. — Всичко е планирано, гостите отговориха на поканите, ще дойдат важни хора! Ще правиш каквото ти се казва!

Този миг, тази последна експлозия, имаше странен ефект върху мен. Вместо да се изплаша или отчаяно да се опитам да го успокоя, като търся някакви извинения, на които ще повярва, аз останах спокойна. Аз бях спокойна. Взирах се в яростната същност на годеника си и чувствах единствено увереност, вече знаех какво да направя. Бавно свалих пръстена с диамант от ръката си и го сложих на масата между нас.

Целият му гняв изчезна и той се втренчи шокиран в пръстена. Не беше очаквал това, наистина не го беше очаквал.

— Ники… — започна.

— Казвам се Ника, или Вероника. Не се казвам Ники.

— Ники ти отива повече.

— Но не е моето име. Защо не можеш да го разбереш? Защо не можеш да го изречеш? Казах на Франк името си само веднъж и той започна да го използва. Сигурна съм, че и всички останали ще го направят. Защо ти не можеш?

— Заради това ли е всичко? Заради Франк? Щом е толкова важен за теб, ще го върна на работа. Но ще трябва да ми е много благодарен.

— Да ти е благодарен, че му връщаш работата, която изобщо не е трябвало да губи? — Прокарах пръсти по главата си, пригладих къдриците, оформени преди три дни. — Не съзнаваш ли колко откачено звучи това?

— Виж, чакай, можем да се разберем. Можем да продължим да работим по отношенията си, да се опитаме по-усилено.

— Не — отвърнах. — Не искам. Вече не. Свърши се, Тод.

Той се усмихна, после се изсмя на себе си, а след това и с пълно гърло. Не вярваше, разбира се.

Не е свършило. Не може да е свършило. Няма да го позволя. Не можем да скъсаме.

Нищо не казах. Бях сигурна, че е нужен само един, за да се прекъсне връзка, но Тод не искаше да го приеме. Щеше да спори, да възразява на всяка моя дума, щеше да се опита да ме накара да обяснявам защо искам да се разделим. И знаех, защото го беше правил толкова много пъти за други неща — предимно заради секс, — че каквото и да кажа, няма да го убедя, че имам право сама да взимам решения, включително и да приключа всичко това.

— Ти си нищо без мен. Осъзнаваш ли го, осъзнаваш ли го? — каза той. — Дрехите на гърба ти, обувките на краката ти, бижутата, грима, прическата, всичко е от мен. Ти си нищо, аз те създадох. И нещо повече, телефонът ти, компютърът ти, парите в банковата ти сметка, кредитните ти карти — всичко това е мое. Мое. Без мен си нищо.

— Знам — отвърнах. — Прав си. — И точно затова трябва да си тръгна. Може би без теб отново ще бъда аз, а не тази Ники, която ти създаде — добавих наум.

— Ще се върнеш — каза той, когато тръгнах към вратата. — Когато осъзнаеш какъв е животът в истинския свят, ще се върнеш.

Няма, знаеш го — казах наум. Нямаше да се върна. Знаех, че каквото и да става, няма да се върна.