Томас Харди
Две сини очи (9)

VII

За мен ти повече не ще узнаеш, моя любов!^[1]

Стивън Смит дойде отново в Ендълстоу, както беше обещал. Той имаше истинска професионална причина за посещението, макар че от него не се очакваше нищо подобно. Трийсет и шест стари седалки, пример за изящна изработка от петнайсети век, гниеха много бързо в църквата на една от пътеките между редовете; затова щеше да е добре да се нарисуват проядените от червеи фигури, преди да се съсипят до неузнаваемост в бъркотията на така наречената реставрация.

Той влезе в къщата по залез-слънце и светът отново стана привлекателен за двамата русокоси. Все пак едно мимолетно разочарование прониза Елфрайд, когато тя случайно откри, че той не е дошъл възможно най-бързо направо от Лондон, а е пристигнал в енорията предната вечер. Към разочарованието щеше да се прибави изненада, ако не си беше спомнила неколцината туристи, които обикаляха крайбрежието този сезон, а Стивън може би беше решил да направи точно това.

Тази вечер те главно приказваха, мистър Суонкорт започна да разпитва госта си по бащински строго и най-вече за надеждите му и перспективите на професията, която беше избрал. Отговорите на Стивън бяха неясни. На другия ден заваля дъжд. Вечерта, след като прекараните с Елфрайд двайсет и четири часа разпалиха отново страстта на нейния обожател, двамата решиха да изиграят партия шах.

Шахът изпълни своята роля в развитието на бъдещите им отношения.

Елфрайд скоро разбра, че противникът й съвсем не е начинаещ. След това забеляза, че много странно мести фигурите, когато ги взима от противника или прави рокада. До този момент тя сякаш бе очаквала, че всички играчи изпълняват едно и също представление по съвършено еднакъв начин; сега разбра от по-различното му изпълнение, че обикновените участници, които научават играта с гледане, несъзнателно докосват фигурите еднакво. Това впечатление за неописуемо необичайния начин, по който Стивън хващаше фигурите, я накара да заговори, когато го видя как, вземайки един неин офицер, го избута настрани с фигурата, която щеше да заеме неговото място, вместо първо да го вдигне и после да го премести.

— Колко странно местите фигурите, мистър Смит!

— Така ли? Съжалявам.

— О, не, не съжалявайте, не е нещо, за което да жалите. Но кой ви научи да играете?

— Никой, мис Суонкорт — каза той. — Научих се от една книга, която ми даде моят приятел мистър Найт — най-благородният човек на света.

— Но сте гледали хора, които играят?

— Никога не съм гледал. Сега за първи път имам възможност да играя с противник на живо. Разучил съм много партии от книги и знам кога и как се предприемат различните ходове, но това е всичко.

Това беше изчерпателно обяснение на странните му прояви; но фактът, че един човек, който има силно желание да играе шах, не е видял и не е участвал в нито една игра, я изненада, и то немалко. Тя се замисли над тази информация, загледана в празното пространство пред себе си, и прекъсна партията.

Мистър Суонкорт беше вперил поглед в шахматната дъска, но очевидно мислеше за други неща. В очакване Елфрайд да направи нещо, той каза почти на себе си:

— Quae finis aut quod me manet stipendium?

Стивън мигновено отвърна:

— Effare: jussas cum fide poenas tuam^[2].

— Отлично — точно — много приятно — каза мистър Суонкорт развълнувано, като удари с ръка по масата, при което три пешки и един кон се разклатиха върху дъската. — Разсъждавах дали тези думи са пригодни за нещо странно, с което съм се заловил… но по този въпрос — толкова. Възхитен съм от вас, мистър Смит, защото толкова рядко в тази пустиня срещам човек, който да е такъв джентълмен и учен, че да довърши един цитат, колкото и банален да е той.

— Тези думи се отнасят и за мен — каза тихо Стивън.

— За вас? Вие сте последният човек на света, за когото бих помислил такова нещо.

— Хайде — измърмори нацупено Елфрайд, намествайки се между тях двамата, — хайде, обяснете, обяснете!

Стивън се втренчи в лицето й и бавно, с отнесен и многозначителен тон, който прозвуча странно неудачен за толкова млад човек, каза:

— Quae finis (Какъв ще бъде краят) aut (или) quod stipendium (каква присъда) manet me (ме очаква)? — Effare (Говори): luam (ще ти платя) cum fide (с вяра) jussas poenas (глобата, която се налага).

Викарият, който бе изслушал тази ученическа рецитация, стиснал строго устни, поради увредения си слух не беше доловил подчертания реализъм в тона, с който Стивън изговаряше английските думи, и колебливо отбеляза:

— Между другото, мистър Смит, знам, че ще ми простите за любопитството, макар че преводът ви беше изключително коректен и точен, според мен произнасяте латинските думи доста странно. Не че произношението на един мъртъв език е особено важно, но ударенията и дължината на сричките звучат много нелепо в моите уши. Отначало си помислих, че сте възприели начина, по който произнасяте гласните беззвучно, от някой колеж на север, това обаче не обяснява провлачването. Та исках да попитам да не би вашият учител по класически езици да е бил възпитаник на Оксфорд или Кеймбридж?

— Да, на Оксфорд — преподавател в „Сейнт Киприан“.

— Така ли?

— О, да, съвсем сигурно.

— Най-странното нещо, което някога съм чувал! — каза мистър Суонкорт силно изненадан. — Ученикът на такъв човек…

— Най-добрият и най-умният в Англия! — извика ентусиазирано Стивън.

— Ученикът на такъв човек да произнася латински така, както вие го произнасяте — такова нещо не бях чувал. Колко време ви обучава?

— Четири години.

— Четири години!

— Сега ще ви обясня и ще видите, че не е толкова странно — побърза да каже Стивън. — Обучението беше писмено — разменяхме си писма. Аз му изпращах упражненията и граматическия разбор два пъти седмично и два пъти седмично той ми ги връщаше с поправки и наставления в полето. Така научих латински и гръцки. Той не е виновен. Никога не ме е чул да прочета и един ред.

— Нововъведение и пример за търпение! — извика викарият.

— От негова страна, не от моя. Хенри Найт е един на хиляда! Спомням си как ми говореше точно по въпроса за произношението. Каза, че, за жалост, наближава времето, когато всеки човек ще произнася и най-обикновените думи от родния си език, както на него му звучат най-добре, и никой няма да си помисли нищо лошо; че епохата на говоренето отминава и на нейно място идва епохата на писането.

Елфрайд и баща й чакаха любезно Стивън да продължи, за да чуят най-интересната според тях част от разказа, а именно какви обстоятелства са наложили този необичаен метод на обучение. Но повече обяснения не последваха и като видяха как младият човек отново се съсредоточава над шахматната дъска, разбраха, че той бърза да приключи с този въпрос.

Играта продължи. Елфрайд играеше механично; Стивън мислеше. Тя смяташе, че след като е положил толкова усилия, най-жестоко би било да му обяви мат. Колко нечестно можеше да постъпи в своето състрадание? Да го остави той да я победи. Последва втора игра и тъй като тя беше напълно безразлична какъв ще е резултатът (знаеше, че играе шах над средното ниво за жени), му позволи отново да я победи. Последната партия, в която Елфрайд прие гамбит Муцио, приключи с победа за нея в дванайсетия ход.

Стивън погледна подозрително. Сърцето му биеше дори по-развълнувано от нейното, макар че и нейното ускори ритъма си, когато тя се включи сериозно в този последен двубой. Мистър Суонкорт беше излязъл от стаята.

— Вие досега сте се забавлявали с мен! — възкликна той с пламнало лице. — Престрували сте се в първите две партии?

Вината, която Елфрайд изпита, се изписа на лицето й. Стивън беше олицетворение на огорчение и печал, което, макар за миг да й подейства приятно, веднага след това я накара да съжалява, че е допуснала тази грешка.

— Мистър Смит, простете ми! — каза мило тя. — Едва сега разбирам, че това, което направих, изглежда като проява на неуважение към вашите умения. Но наистина не съм искала да се приеме в този смисъл. Просто не можех, съвестта не ми позволяваше да победя първия и втория път някого, който в такова неизгодно положение се бореше толкова мъжествено.

Той въздъхна дълбоко и горчиво прошепна:

— Ах, вие сте по-умна от мен. Можете да правите всичко, а аз не умея нищо! О, мис Суонкорт! — Той щеше да се пръсне от вълнение, усещаше ударите на сърцето в гърлото си. — Трябва да ви кажа колко ви обичам! През всички тези месеци, докато отсъствах, аз ви боготворях.

Той скочи от стола си напористо като момче, какъвто всъщност беше, мина откъм нейната страна и преди тя да заподозре нещо, ръката му обви кръста й, а къдриците на двамата се смесиха.

За Елфрайд неудържимо разцъфтялата любов беше толкова непозната, че тя се разтрепери както от изненадата, породена от емоцията, така и от самата емоция. Изведнъж се отдръпна и се изправи, ядосана, че без съпротива се е поддала на мимолетния натиск от негова страна. Реши да приеме тези излияния като преждевременни.

— Не трябва да се впускате в такива неща — каза тя с кокетиращо високомерие, което беше много прозрачно, — не бива да правите това пак… и папа идва.

— Нека ви целуна — само една малка целувка — замоли той с обичайната си галантност, но без да отчете престореното й поведение.

— Не, нито една.

— Само по бузата?

— Не.

— По челото?

— Разбира се, че не.

— Харесвате, значи, някой друг? Ах, така си и мислех.

— Категорично не.

— И мен ли не харесвате?

— Как да разбера? — каза тя с онази непринуденост, характерна за поведението и езика й. Имаше полутонове в гласа и полускрит израз на очите, които казваха на посветените колко лесно се пропуква ледът на сдържаността в такива моменти.

Чуха се стъпки. Мистър Суонкорт влезе в стаята и техният разговор насаме приключи.

Един ден след това частично откровение мистър Суонкорт предложи да отидат на скалите зад Тарган Бей, на около шест-седем километра.

Половин час преди определеното за тръгване време в задния двор се чу трясък от нещо падащо и след малко се появи Уърм, който говореше донякъде на света като цяло, донякъде на себе си и съвсем малко на слушателите си.

— Да, да, точно така! Това пържене на риба ще съсипе Уилям Уърм. Пак същото тази сутрин — същото както винаги — съскане, съскане, съскане!

— Пак ли ти е зле на главата, Уърм? — попита мистър Суонкорт. — Какъв беше този шум, който чухме в двора?

— Да, сър, слаб човек съм аз, не ме държат краката; и пърженето продължава в горката ми глава цяла нощ и тази сутрин както обикновено; и бях толкова замаян, че една греда падна върху теглича на файтончето, та го направи на трески. Да — продължи той, — все едно че мене са ме нацепили; но макар че такава я свърших и църквата ме издържа, ако си тръгна оттук, пак ще съм свободен човек като всички вас.

— Боже мой, тегличът е счупен! — извика Елфрайд. Тя беше разочарована. Стивън — двойно повече. Викарият показа нрава си много по-бурно, отколкото случаят изискваше, от което Стивън се почувства неловко и доста се изненада. Не беше предполагал, че толкова непроявена досега строгост може да съжителства с прямотата и добронамереността на мистър Суонкорт.

— Няма да останете разочарован — каза най-накрая викарият. — Доста път е за ходене пеша. Елфрайд може да се качи на понито си, а вие ще вземете моята стара кранта, Смит.

— Никога не сте ме виждали да яздя! — възкликна ликуващо Елфрайд. — О, трябва да ме видите! — Тя погледна Стивън и веднага прочете мислите му. — Ах, но вие не яздите, нали, мистър Смит?

— Съжалявам, че трябва да го кажа, но не яздя.

— Не мога да си представя мъж, който не язди — каза тя доста сприхаво.

Викарият му се притече на помощ:

— Има толкова много като него; той е учил други уроци. Сега предлагам следния план: нека Елфрайд да яхне понито, а вие, мистър Смит, ще вървите пеша до нея!

Стивън прие с тайно задоволство предложението. То съчетаваше всички предимства на една продължителна бавна разходка с Елфрайд, но изключваше възможността тази разходка да бъде провалена заради евентуалната й умора. Оседлаха и доведоха понито.

— А сега, мистър Смит — каза дамата повелително, докато слизаше по стълбите, преоблечена, както винаги, в костюм за езда, като ново издание на прекрасна книга, — имате една задача, с която трябва да се справите днес. Тези обици са най-любимите и скъпите ми; лошото обаче е, че поради късите им кукички и могат лесно да паднат, ако много си тръскам главата, и освен това, когато яздя, не мога да мисля за тях. Ще ми направите кавалерска услуга, ако не ги изпускате от поглед и ги следите всеки миг, за да ми кажете веднага, ако паднат. Били са на косъм да се изгубят, нали, Юнити? — обърна се тя сега към домашната прислужница, която стоеше на вратата.

— Да, мис, така си е! — потвърди Юнити с преливащи от съчувствие кръгли очи.

— Веднъж намерих едната на пътеката — продължи Елфрайд замислено.

— А веднъж до портата на Ейтийн Ейкърс — обади се напевно Юнити.

— А и на килима в стаята ми — пак се включи весело Елфрайд.

— После открихме, че се е закачила на дантелата на фустата ви, а друг път беше на гърба ви, нали, мис? Ама вие как само изглеждахте, мис, нали? Докато я намерихте!

Стивън подложи ръка под мъничкото стъпало на Елфрайд.

— Едно, две, три и горе — каза тя.

За жалост, не стана така. Той залитна и я повдигна, конят се извъртя и в крайна сметка Елфрайд бе стоварена на земята доста по-енергично, отколкото беше приятно. Смит изглеждаше обзет от дълбоко разкаяние.

— Няма нищо — намеси се окуражително викарият, — опитайте пак! То си е умение, което изисква практика, макар да изглежда лесно. Стойте по-близко до главата на коня, мистър Смит.

— Как не, няма да му дам да се опитва отново — рече тя възмутено. — Уърм, ела тук и ми помогни да се кача на коня. — Уърм пристъпи напред и тя за миг се озова на седлото.

Поеха по пътя и изминаха известно разстояние в мълчание, а лекият бриз, който от време на време се промъкваше от морето нагоре през дефилето, разхлаждаше лицата им от топлия въздух на долината.

— Предполагам — каза Стивън, — че един мъж, който нито може да седи на седло, нито да помогне на друг да седне на него, е ненужно бреме, но, мис Суонкорт, аз ще се науча заради вас, наистина ще се науча.

— Необикновеното у вас — отвърна тя с поучителен тон, подходящ за една жена на кон, която говори на окъснял пътник, тръгнал пеша — е, че познанията ви за разни неща се съчетават с невежеството ви за други неща.

Стивън я погледна настойчиво:

— Знаете ли, така е, защото по широкия свят има толкова много други неща за научаване, че аз просто не обърнах внимание точно на това. Мислех, че няма да ми е нужно, но сега вече не мисля така. Ще се науча да яздя и да правя всичко, свързано с язденето, защото тогава ще ме харесвате повече. Сега по-малко ли ме харесвате заради това?

Тя го погледна изкосо, критично замислена, с взискателност, която разнежи лицето й.

— Приличам ли на La Belle Dame Sans Merci^[3]? — попита внезапно тя, без да отговори на въпроса му. — Представяте ли си, мистър Смит, че казвате:

Тогаз на моя тънкокрак жребец

я взех, препусках сляп везден,

тя дивна песен пя и не свали очи от мен.

Гости ме сладки корени и мед

от горските пчели и брезов сок…^[4]

И това е всичко, което тя прави.

— Не, не — възрази почти беззвучно младият мъж и поруменя:

Тя каза на език чудат,

че ме обича.^[5]

— Нищо подобно — отвърна бързо тя. — Гледайте как препускам в галоп. Хайде, Панзи, давай! — Елфрайд потегли, а Стивън проследи дребната й фигура, смаляваща се до размерите на птица, докато потъна в далечината с развяна коса.

Той тръгна в същата посока и доста време не видя никакъв знак, че тя се връща. Посърнал като цвете, до което слънчевите лъчи не достигат, седна на един камък и петнайсет минути не чу никакъв звук от кон или ездач. Малко след това на хълма се появиха Елфрайд и Панзи в тръс.

— Прекрасен галоп! — каза тя с поруменяло лице и искрящи очи. Обърна коня, Стивън се изправи и двамата отново потеглиха.

— Е, какво ще кажете, мистър Смит, след дългото ми отсъствие?

— Помните ли въпроса, на който снощи не можахте да ми отговорите точно — означавам ли за вас нещо повече от всеки друг? — попита той.

— И сега не мога да ви отговоря точно.

— Защо не можете?

— Защото не знам дали за вас аз означавам нещо повече от всеки друг.

— Да, разбира се, че означавате! — възкликна той с глас, който издаваше най-гореща признателност, и в същия момент се извърна и я погледна право в лицето. — Очи в очи — пошепна игриво той и тя, изчервявайки се, се подчини и го погледна в очите. — А защо не устни в устни? — продължи дръзко Стивън.

— Не, в никакъв случай. Някой може да ни види и това ще ме вкара в гроба. Може да целунете ръката ми, ако искате.

С израза на лицето си той показа, че да целунеш нечия ръка през ръкавица, при това ръкавица за езда, не е кой знае какво удоволствие.

— Добре тогава. Ще си сваля ръкавицата. Каква красива бяла ръка, не е ли така? Е, щом не искате да я целунете, няма да я целунете!

— Или сега, или никога, жестока Елфрайд! Знаете, че мисля за вас повече, отколкото за всеки друг, знаете, че сте моята кралица. Готов съм да умра за вас, Елфрайд.

Бузите й отново бързо поруменяха и тя го погледна замечтано. Каква гордост изпита в този момент Елфрайд! За първи път в живота си властваше над едно сърце като абсолютен деспот.

Стивън предпазливо се пресегна и внезапно хвана ръката й.

— Не! Няма, няма — повтори неотстъпчиво тя, — и не може да ме стряскате така.

Последва леко боричкане за безусловно притежание на толкова желаната ръка, при което невъздържаното развеселяване на едно момче и едно момиче надделя над чувството за достойнство на един мъж и една жена. Но Панзи стана неспокойна. Елфрайд зае старата си поза и се опомни.

— Карате ме да се държа лошо! — възкликна тя, тонът й не издаваше само задоволство или яд, а по малко и от двете. — Не трябваше да позволявам да се стига до такова лудуване! Много стари сме вече за подобно нещо.

— Надявам се, че не ме смятате за прекалено… прекалено притворен човек — каза той разкаян, съзнавайки, че току-що също е загубил малко от достойнството си.

— Държите се твърде фамилиарно, а аз не приемам такова поведение! Като се има предвид от колко кратко време се познаваме, мистър Смит, прекалявате с някои неща. Смятате, че аз съм момиче от провинцията и затова няма значение как се държите с мен!

— Уверявам ви, мис Суонкорт, че не съм имал никакви странни приумици. Исках само да оставя следа от една сладко — сериозна целувка върху ръката ви, това беше всичко.

— Това пак е притворство! И не трябва да ме гледате така в очите — каза тя, клатейки глава към него, пуснала коня няколко крачки напред. Излезе от пътеката и се насочи през полето към скалите. В края на полето близо до морето поиска да слезе от седлото. Завързаха Панзи за един кол и двамата тръгнаха по неравна пътека, която накрая свършваше в една плоска издатина около челото на огромна синьо-черна скала, издигаща се по средата между морето и горния край на полето. Там, далече долу и пред тях, се простираше вечният океан; там върху отделни скали стояха белите кресливи чайки, които сякаш винаги възнамеряваха да се установят на това място, но всеки път продължаваха по пътя си. Отдясно и отляво се нижеха назъбените и зигзагообразни очертания на обрулените от бурята възвишения — цяла поредица, чиято кулминация беше точно под краката им.

Зад младежа и девойката имаше една привлекателна ниша с място за сядане, която природата бе оформила сред надвисналите скали, достатъчно широка да побере двама или трима души. Елфрайд седна и Стивън се настани до нея.

— Страхувам се, че не е много прилично двамата да седим тук — каза тя изпитателно. — Не се познаваме толкова отдавна за подобна постъпка, нали?

— О, да — отвърна замислено той, — познаваме се доста отдавна.

— Как така?

— Не е важно колко продължително е времето, а как минават минутите — така се преценява отдавнашно или неотдавнашно е нашето познанство.

— Да, разбирам. Не ми се искаше папа да заподозре или да узнае, че правя нещо съвсем ново. А той изобщо не мисли за това.

— Скъпа Елфи, колко ми се иска да се оженим! Знам, че не е хубаво да казвам това, преди да си научила повече за мен, но въпреки всичко ми се иска. Обичаш ли ме от дъното на душата си, от дъното на душата си?

— Не! — извика тя разтревожено.

При този категоричен отговор Стивън извърна лице и заплашително замълча; единственото нещо на света, което очевидно представляваше интерес за него, бяха шейсетте или осемдесетте морски птици, кръжащи във въздуха надалеч.

— Не искам да кажа, че трябва изобщо да спреш — запъна се тя смутено и като видя, че той продължава да мълчи, добави по-разтревожено: — Ако го повториш може би няма да съм толкова… толкова категорична… ако… ако не искаш да съм такава.

— О, моя Елфрайд! — възкликна той и я целуна.

Това беше първата целувка на Елфрайд. Тя беше толкова скована и неопитна, но толкова устремена — никакво отстъпление не беше възможно. Нямаше явна борба да се измъкне от клопката, която те вкопчва в себе си; нямаше разиграване на евентуално съгласие; нито удобния финал с допиране на рамо до рамо, ръка до ръка, лице до лице, когато въпреки срамежливостта във върховния момент устните са точно там, където трябва. Изящната, макар и очевидно случайно заета поза, която мнозина отбелязват като прибързано обявяване на края, когато любимите стават още по-любими, също я нямаше. Защо? Защото липсваше опит. Една жена трябва да е получавала много целувки, за да може да целува добре.

Всъщност изкуството да предлагаш устните си за тези любовни целувки следва принципите, изложени в трактатите за ловките измами при изпълнение на номера, известен като подмяна на карта. Картата трябва да се премести чевръсто, да се изтегли, да й се намери място отдолу, но въпреки това не се предлага до момента, когато нищо неподозиращият човек протяга ръка да докосне тестето; тази подмяна, извършена толкова ненатрапчиво и в същото време толкова подмамващо, кара онзи, когото разиграваме, да си въобразява, че наистина избира онова, което всъщност му е натикано в ръката.

Е, такива улеснения нямаше и Стивън осъзна това — първо с мимолетно съжаление, че неговата целувка ще се похаби от безпокойството, с което тя я прие, а после с приятното усещане, че в нейната непохватност се крие чарът й.

— Нали държиш на мен и ме обичаш? — попита той.

— Да.

— Много ли?

— Да.

— Но не трябва да те питам дали ще ме чакаш и дали един ден ще станеш моя жена?

— Защо да не питаш? — попита наивно тя.

— Има причина, моя Елфрайд.

— Не знам да има такава причина.

— Да предположим, че има нещо, свързано с мен, заради което става почти невъзможно ти да се съгласиш да се омъжиш за мен или баща ти да подкрепи подобна идея.

— Нищо няма да ме накара да спра да те обичам: като човек ти си неопетнен — непорочен и щедър, знам; и при това положение как мога да бъда равнодушна към теб?

— И нищо друго няма да ни засяга, нали, нищо отвъд моята личност няма да се отразява на качествата ми в твоите очи, нали, Елфи?

— Съвсем нищо — каза тя с въздишка на облекчение. — Това ли е всичко? Някакво външно обстоятелство? Какво ме интересува!

— Не можеш да отсъдиш, мила, докато не знаеш какво трябва да бъде отсъдено. Сега ще спрем, докато се върнем у дома. Аз ти вярвам, но не съм преизпълнен с надежда.

— Любовта за нас е нова, свежа като росата; и ние сме заедно. А това е много важно за света на влюбените. Стивън, мисля си, че виждам разликата между мен и теб — може би между мъжете и жените най-общо. Аз съм готова да изградя щастие на случайна основа, а ти си готов да създадеш цял свят, който да е подходящ за щастието ти.

— Елфрайд, понякога казваш неща, които изведнъж те карат да изглеждаш пет години по-голяма, отколкото си или отколкото съм аз; това, което каза току-що, е едно от тези неща. Аз никога не мога да мисля като толкова възрастен човек, колкото и да се опитвам… И никой влюбен не те е целувал досега?

— Никога.

— Знаех си, беше толкова неопитна. Яздиш добре, но изобщо не се целуваш хубаво, моят приятел Найт веднъж ми каза, че това е прекрасен недостатък на една жена.

— Хайде, ела, трябва да се качвам на коня, иначе ще се приберем у дома чак за вечеря.

Върнаха се при Панзи, която чакаше, вързана за кола.

— Вместо да се доверявам на някой млад мъж да поеме с непохватната си ръка цялата ми тежест — продължи развеселено тя, — предпочитам по-сигурното господарско стъпало, както го наричат селяните, под формата на порта. И ето — пак съм си на мястото.

Продължиха към дома, движейки се един до друг. Нейното безгрижие изтръгна Стивън от замислеността му — и двамата забравиха всичко, освен музиката на този миг.

— Заради какво ме обикна? — попита тя, след като замисленият й поглед проследи една летяща птица.

— Не знам — отговори той лениво.

— О, да, знаеш — настоя Елфрайд.

— Може би заради очите ти.

— Какво им е на тях? Недей да ме дразниш с такъв несериозен отговор. Какво им е на очите ми?

— О, нищо специално. Те са безпристрастно добри.

— Стига, Стивън, не приемам това. Заради какво ме обикна?

— Може би заради устата ти?

— Е, какво й е на устата ми?

— Мисля, че не е лоша…

— Не звучи много ласкаво.

— Цупи се красиво, има сладки устни, но всъщност не е нищо особено.

— Не си измисляй, докато вървим, мили Стивън. Хайде кажи, заради — какво — ме — обикна?

— Може би заради шията и косата ти, макар че не съм сигурен; или заради ленивата ти кръв, която не върши нищо, освен че се оттегля от бузите ти и пак се връща, но не съм сигурен. Или заради ръцете ти, които превъзхождат всички други ръце; или заради краката ти, които си играят под роклята ти като мишлета; или заради езика ти, който издава приятни нежни звуци, но не съм съвсем сигурен.

— Ах, това са красиви думи, но не ме интересува твоята любов, ако по този начин тя създава един мой безжизнен портрет, ако ти не си сигурен, ако изтъкваш причини по този безстрастен начин; интересува ме какво чувстваш, че представлявам, нали разбираш, Стивън — тези думи бяха съпроводени от плах смях и опипващ лицето му поглед — когато си си казал: „Сигурен съм, че обичам тази млада дама“.

— Никога не съм си го казал.

— Тогава, когато си си казал: „Никога няма да обичам тази млада дама“.

— И това не съм си го казал.

— Тогава може би е било: „Предполагам, че трябва да обичам тази млада дама“.

— Не.

— А какво?

— Беше много по-сложно — съвсем не толкова ясно.

— Кажи ми, кажи, кажи.

— Въпросът е, че не би следвало да мисля за теб, ако те обичах истински.

— Ах, това не го разбирам. Не виждам как да те накарам да го кажеш. И няма да те моля никога повече — никога повече — да кажеш от най-съкровеното кътче на сърцето си защо си ме обикнал.

— Сладка мъчителко, какъв смисъл има? Всичко се свежда до едно-единствено просто нещо: преди никога не те бях виждал и не те обичах; после те видях и те обикнах. Това достатъчно ли е?

— Да, ще направя така, че да е достатъчно… Аз мисля, че знам защо те обичам. Разбира се, ти си хубав, но нямах предвид това. А защото си толкова хрисим и благороден.

— Точно това не са качествата, заради които един мъж трябва да бъде обичан — възрази Стивън доста неудовлетворено със самокритичен тон. — Е, няма значение. Веднага щом стигнем, трябва да помоля баща ти да ни позволи да се сгодим. Ще бъдем сгодени дълго време.

— Още по-добре… Стивън, кажи го утре.

— Защо?

— Защото, ако възрази — макар че аз не мисля така, но все пак, — ще имаме един щастлив ден повече, спечелен от неведението… Е, за какво се замисли толкова дълбоко?

— Замислих се как щеше да се зарадва на тази сцена моят скъп приятел Найт. Ако можеше да е тук…

— Изглеждаш много впечатлен от него — отвърна тя и отметна ревниво глава. — Сигурно е интересен човек, щом ангажира толкова много вниманието ти.

— Интересен! — възкликна Стивън разпалено с пламнало лице. — Би трябвало да кажеш благороден.

— О, да, да, забравих — рече тя почти саркастично. — Най-благородният в цяла Англия, както ни каза снощи.

— Той е прекрасен човек, колкото и да се присмиваш, мис Елфи.

— Знам, че е твоят герой. Какво прави той? Изобщо с какво се занимава?

— Пише.

— Какво пише? Никога не съм чувала името му.

— Защото той и няколко души като него са обединени в едно голямо НИЕ, една невидима общност, наречена НАСТОЯЩЕ — рецензии на обществени и литературни теми.

— Той само рецензент ли е?

— Как така само, Елфи? Трябва да ти кажа, че да си в колегията на Настояще е хубаво. Значително по-хубаво, отколкото да си автор на романи.

— Това е по мой адрес и по адрес на Кралският двор в замъка Келиън, моя нещастен роман.

— Не, Елфрайд — пошепна той. — Не исках да кажа това. Искам да кажа, че той наистина е литератор, доста високопоставен, а не само рецензент. Пише неща от по-висша класа, отколкото са рецензиите, макар че понякога рецензира и по някоя книга. Обикновено пише есета на социални и етични теми — всичко онова, което Настояще публикува, но то не е рецензиране на книги.

— Съгласна съм, че сигурно е талантлив, щом пише за Настояще. Получаваме го, но не редовно. Искам папа да се абонира за него, обаче той е толкова консервативен. Следващият въпрос относно този мистър Найт — предполагам, че е добър човек.

— Прекрасен човек. Ще се опитам един ден да му стана много близък приятел.

— Но ти не си ли такъв сега?

— Не, не чак такъв — отговори Стивън, сякаш такова предположение беше екстравагантно. — Разбираш ли, нещата стоят така — по произход двамата сме от едно място и той ме учеше на разни неща, но аз не съм му близък приятел. Да знаеш колко ще се радвам, когато стана по-богат и по-известен да си другарувам с него! — Очите на Стивън блеснаха.

Меките устни на Елфрайд започнаха да се присвиват нацупено.

— Ти мислиш постоянно за него и го харесваш повече, отколкото мен!

— Не, наистина не, Елфрайд. Чувството е много различно. Но аз го харесвам и той заслужава дори повече обич, отколкото му давам.

— Не си много любезен и ме караш да ревнувам, колкото е възможно повече! — възкликна тя заядливо. — Знам, че никога няма да говориш с друг човек за мен толкова предано, колкото говориш с мен за него.

— Но ти не разбираш, Елфрайд — разтревожи се той. — Един ден ще го опознаеш. Той е толкова интелигентен — не, не точно интелигентен; толкова е дълбокомислен — и дълбокомислен не е точно, — че ще останеш очарована, като поговориш с него. Той е най-желан приятел и това съвсем не е всичко, което мога да кажа за него.

— Не ме интересува колко е добър, не искам да го познавам, защото застава между мен и теб. Ти мислиш за него денонощно, много повече, отколкото за когото и да е друг, а когато мислиш за него, аз излизам от ума ти.

— Не, мила Елфрайд, обичам те много.

— И не ми харесва да говориш толкова развълнувано за него, а в същото време да обичаш мен. Стивън, да предположим, че аз и този твой Найт се давим, а ти можеш да спасиш само един от нас…

— Да, глупавият стар въпрос — кого ще спася?

— Е, кого? Не мен.

— И двамата — каза той, като стисна отпуснатата й ръка.

— Не, не може, само един от нас.

— Не мога да кажа, не знам. Много е неприятно… отвратителна идея, като си помислиш.

— Аха, разбирам. Ще спасиш него, а мен ще ме оставиш да се удавя, удавя, удавя. Не ме интересува твоята любов! — Тя се бе постарала да изрече закачливо тези думи, но игривостта й прозвуча доста пресилено.

На това място от разговора Елфрайд се отдалечи и се скри зад един завой, който пътеката пресичаше, а малко по-нататък се събираше с пътя. Когато отново се появи, тя продължи да гледа встрани от него, оставяйки го в хладната сянка на нейната неудовлетвореност. Стивън бързо загуби тази игра на безразличие. Той заобиколи и влезе в полезрението й.

— Сърдита ли си, Елфи? Защо не говориш?

— Спаси мен тогава и остави онзи твой Умник да се удави. Мразя го. Хайде сега, кого избираш?

— Стига, Елфрайд, не бива да продължаваш с този труден въпрос. Нелепо е.

— Тогава няма да оставам повече сама с теб. Много невъзпитано е да ме оскърбяваш така! — Тя се разсмя на собствената си глупост, но не спря да упорства.

— Хайде, Елфи, нека да се одобрим и да бъдем приятели.

— Кажи, че ще спасиш мен, а него ще го оставиш да се удави.

— Ще те спася — ще спася и него.

— Ще го оставиш да се удави. Хайде, иначе излиза, че не ме обичаш! — продължи да го дразни тя.

— Ще го оставя да се удави! — възкликна отчаяно той.

— Ето, сега съм твоя! — каза тя и очите й засияха по женски тържествуващо.

 

 

— Само една обица, мис, жива да не бях, ако не е така — каза Юнити, щом ги видя, че влизат.

Докато на лицето й се изписваше ужасно предчувствие, ръката на Елфрайд се устреми като стрела към ухото й.

— Видя ли! — възкликна тя, гледайки Стивън с преливащи от обида очи.

— Съвсем забравих, наистина. Как стана така, че забравих! — отвърна той с посърнало от вина изражение.

Елфрайд се завъртя и навлезе в алеята с храсти. Стивън я последва.

— Ако на мен ми беше казал да пазя нещо, каквото и да е то, Стивън, щях най-добросъвестно да го пазя — продължи капризно тя, щом усети, че той е зад гърба й.

— Да забравиш, е простено.

— Е, ти ще я намериш, ако искаш да те уважавам и да се сгодя за теб, след като говориш с папа. — Тя се замисли за момент и добави по-сериозно: — Вече знам къде я изпуснах, Стивън. На скалата. Спомням си едно бегло усещане за някаква промяна около мен, но бях прекалено разсеяна да мисля за това. Сега обицата е там и ти трябва да отидеш да я потърсиш.

— Тръгвам веднага.

И той закрачи нагоре през долината под знойното слънце и сред мъртвешката тишина на ранния следобед. Изкачи се със замаяна от бързане глава на ветровитите скали, където бяха седели, взе да опипва и да наднича под камъни и в пролуки, но изгубилото се бижу на Елфрайд не се виждаше никъде. Тогава Стивън бавно се върна, откъдето бе дошъл, и след като спря на един кръстопът да помисли малко, остави зад гърба си платото и се спусна надолу през полето по посока на Ендълстоу Хаус.

Крачеше по пътеката край реката без ни най-малко колебание къде се намира, очевидно добре запознат с всяко късче земя. Когато сенките взеха да се удължават, а слънцето да грее по-меко, той мина през две малки портички и стигна до края на Ендълстоу Парк. Сега реката течеше под оградата на парка, преди да навлезе в самата горичка малко по-нататък.

Тук, между оградата и водата, имаше една къщичка, застанала върху леко повдигнатия терен, около който се извиваше реката. Отличителната черта на това спретнато жилище беше неговият комин в единия край на покрива с фронтон, квадратната му форма бе скрита под огромно наметало от бръшлян, отдал се на толкова буен растеж и разпрострял се толкова надалеч, че коминът бе придобил размерите на кула. Малко зад къщата беше границата на парка, а над нея се виждаха чинарите в горичката, които бавно се накланяха към пробуждащия се въздух.

Стивън прекоси малкия дървен мост отпред, застана пред вратата и я отвори, без да почука или да даде някакъв сигнал.

Разнесоха се приветствени възклицания от човека или от хората вътре, когато вратата се открехна, след което се разнесе стържещ звук от местене на столове по каменен под, сякаш онези, които бяха седели на тях, ставаха от масата. Вратата отново се затвори и сега отвътре не се чуваше нищо, освен оживен говор и дрънчене на чинии.