Томас Харди
Две сини очи (42)

XL

Добре дошло, момиче гордо^[1].

Беше изминал половин час. Двама печални мъже се лутаха в тъмнината по пътя от Камелтън към Ендълстоу.

— Дали сърцето й не е издържало? — размишляваше Хенри Найт. — Дали аз не съм я убил? Бях толкова жесток с нея, Стивън, и тя е умряла! И нека Бог няма никаква милост към мен!

— Как може да си я убил повече от мен?

— Ами аз я оставих, почти избягах, и не й казах, че няма да се върна, и на последната ни среща не я целунах нито веднъж, а я оставих да си тръгне нещастна. Какъв глупак съм бил, какъв глупак! Искам да направя най-жалкото признание, преди тълпи от мои сънародници да поднесат извинения на моята любима за най-голямата жестокост, която проявих към нея!

— Твоята любима! — заяви Стивън като през смях. — Всеки мъж може да каже това, предполагам, че всеки. Но аз знам, че тя беше моя любима, преди да стане твоя и след това. Ако някой има право да я нарича своя, това съм аз.

— Говориш като човек, който е в неведение. Направила ли е някога нещо за теб? Рискувала ли е например името си заради теб?

— Да, рискувала е — отговори убедено Стивън.

— Не съвсем. Живяла ли е заради теб — доказала ли е, че не може без теб, да се смее и да плаче за теб?

— Да.

— Никога! Рискувала ли е някога живота си за теб — не! Моята любима го рискува за мен.

— Било е само от добро сърце. Кога е рискувала живота си за теб?

— Тя рискува собствения си живот, за да спаси моя, ей там на скалата. Горкото дете беше с мен, гледаше пристигането на парахода „Пъфин“, а аз се подхлъзнах. Животът и на двама ни висеше на косъм. Да бяхме умрели там!

— О, чакай — настоя Стивън с насълзени очи. — Отишла е на скалата, за да види, че се връщам у дома — беше обещала. Месеци по-рано беше казала, че ще го направи. Щеше ли да бъде там, ако изобщо не я беше грижа за мен?

— Ти, естествено, си въобразяваш, че Елфрайд е умряла заради теб — каза Найт с мрачен сарказъм, лишен от острота и затова неубедителен.

— Няма значение. Ако разберем, че когато е умряла, е била твоя, повече и дума няма да кажа.

— Ако разберем, че е била твоя, и аз няма да кажа и дума повече.

— Много добре, така да бъде.

Тъмните облаци, които слънцето беше скрило, започнаха да леят дъжд все по-обилно.

— Не може ли да изчакаме някъде, докато този порой спре? — попита объркано Стивън.

— Както искаш. Но не си струва. Ще научим някои подробности и ще се върнем. Гледай хората да не ни познаят. Аз сега съм никой.

Бяха стигнали до едно място, където пътят се разделяше на две — едното отклонение заобикаляше западното село Уест Ендълстоу, а другото продължаваше за Ийст Ендълстоу. Тръгнаха по алеята за пешеходци и след известно време видяха, че катафалката се движи малко пред тях.

— Струва ми се, че завиха към Ийст Ендълстоу. Виждаш ли ги?

— Не мога да ги видя. Сигурно грешиш.

Найт и Стивън влязоха в селото. Ивица светлина пресичаше пътя, излизайки през полуотворената врата на една ковачница, откъдето се чуваше как духалото раздухва огъня и чукът звънти. Дъждът се усилваше и те машинално се запътиха към топлината и уюта, за да потърсят подслон.

По петите им вървеше друг мъж, без връхна дреха или чадър, с един пакет под мишница.

— Много е мокро тази вечер — каза той на двамата приятели и ги подмина. Те застанаха под навеса отвън, а мъжът влезе вътре при огъня.

Ковачът спря духалото и заговори новодошлия.

— Идвам пеша чак от Камелтън — обясни той. — Длъжен бях да дойда тази вечер, нали разбираш.

Той протегна пакета, който беше кръгъл, към пламъците, за да види дали дъждът не го е намокрил. Като го подпря с ръба напред на огнището, го намести с една ръка да се закрепи, бършейки лицето си с носна кърпа, която държеше с другата ръка.

— Сигурно знаеш какво нося тук — каза той на ковача.

— Не, не знам — отговори ковачът и отново спря духането.

— Понеже още вали, ще ти покажа — добави преносителят.

Той постави тънкия широк пакет, който имаше остри ъгли в различни посоки, върху наковалнята, а ковачът раздуха огъня, за да стане по-светло. След като разопакова пакета, измъкна лист кафява хартия и го разстла. После разгъна парче сукно и го сложи върху хартията. Третата обвивка — фина коприна — на свой ред бе поставена отгоре. Увитият предмет се показа и той го вдигна, за да го разгледа ковачът.

Найт и Стивън обърнаха глави и погледнаха.

— И какво е това? — попита ковачът.

— Това е венецът — красива изработка, нали? И доста пари струва!

— Майсторска работа с метал, по-добра не съм виждал.

— От същите хора е, които изработиха и ковчега, но това още не беше готово и не можаха да го изпратят вчера в къщата в Лондон. Та трябваше да се оправям тази вечер.

Внимателно увитите предмети бяха плочка за ковчег и венец.

Найт и Стивън се приближиха. Като видя, че искат да видят надписа на плочката, човекът, изпратен от погребалното бюро, любезно я обърна към тях и двамата едновременно и за миг прочетоха на червеникавокафявата светлина на въглищата:

ЕЛФРАЙД

СЪПРУГА НА СПЕНСЪР ХУГО ЛАКСИЛИАН

ПЕТНАЙСЕТИ БАРОН ЛАКСИЛИАН

УМРЯЛА на 10 ФЕВРУАРИ 18…

Те прочетоха и препрочетоха думите — Стивън и Найт, — сякаш една душа крепеше живи и двамата. После Стивън сложи ръка на рамото на Найт и те се оттеглиха от жълтия пламък далече, все по-далече, докато потънаха в хладния мрак и тихото небе се спусна над главите им като неясна сива пелена на отчаяна монотонност.

— Къде отиваме? — попита Стивън.

— Не знам.

Последва продължително мълчание.

— Елфрайд омъжена! — прошепна Стивън, сякаш се страхуваше този факт да не стане известен на света.

— Лъжа — прошепна Найт.

— И мъртва. Отхвърли и двама ни. Мразя лъжата, мразя я.

Найт не каза нищо.

Чуваше се само бавното отмерване на времето от биещия пулс и на единия, и на другия, мекото докосване на ръмящия дъжд по дрехите им и слабото бръмчене на ковашкото духало съвсем наблизо.

— Ще следваме ли Елфи по-нататък? — попита Стивън.

— Не, нека да я оставим сама. Тя е далече от нашата любов, нека да е далече и от нашите укори. Тъй като не знаем и половината от причините, които са я подтикнали да постъпи така, как може да кажем, Стивън, дори сега, че не е била невинна и вярна? — Гласът на Найт звучеше кротко и нежно като глас на дете. Той продължи: — Може ли да я наречем амбициозна? Не. Обстоятелствата, както обикновено, са задушили желанията й — плахи и деликатни като самата нея, — изложени във всеки момент на грубата сила на случайността. Знам, че е така, а ти?

— Може би — сигурно. Хайде да вървим.

Продължиха към Касъл Ботеръл, където бяха изпратили багажа си от Камелтън. Дълго време крачиха мълчаливо. По едно време Стивън спря и леко хвана Найт под ръка.

— Чудя се как е умряла — каза той със задавен шепот. — Хайде да се върнем да разберем нещо повече.

Върнаха се обратно и като влязоха в Ендълстоу за втори път, попаднаха на една отворена врата. Това беше кръчма, казваше се „Добре дошли у дома“, изглежда, неотдавна беше ремонтирана и изцяло обновена. Името на новия собственик беше Мартин Канистър.

Найт и Смит прекрачиха прага. Вътре беше тихо и те поеха по коридора, който ги заведе в кухнята — там беше запален огън, който с бумтене излизаше през комина и осветяваше пода, тавана и белите стени толкова ярко, че свещта хвърляше само допълнителен отблясък. Една жена с бяла престилка и черна рокля стоеше сама зад старателно изчистена маса от чамово дърво. Пръв Стивън, а след него и Найт познаха, че това е Юнити, която беше прислужница в дома на викария и камериерка в „Канарите“.

— Юнити — рече тихо Стивън, — не ме ли позна?

За миг тя го погледна въпросително и лицето й се проясни.

— Мистър Смит, да, това сте вие — каза тя. — А това е мистър Найт. Моля ви, седнете. Може би знаете, че се омъжих за Мартин Канистър.

— Откога си омъжена?

— От около пет месеца. Оженихме се същия ден, в който моята скъпа мис Елфи стана лейди Лаксилиан. — Очите на Юнити заблестяха и плувнаха в сълзи, които се стекоха по бузите й, въпреки нейните усилия да ги задържи.

Когато видяха как тя се разтоварва от същата мъка, двамата мъже, така решително контролиращи себе си, изпитаха разтърсваща болка. И двамата се обърнаха с гръб и отстъпиха няколко крачки встрани.

— Бихте ли отишли в салона, господа? — покани ги Юнити.

— Нека да останем тук с нея — пошепна Найт и като се извърна, каза: — Не, ще поседим тук, искаме малко да починем и да се изсушим, ако може.

Тази вечер опечалените приятели останаха с домакинята край големия огън. Найт седеше в нишата, оформена от комина, където беше в сянка. И като проявиха малко доверчивост, те я спечелиха и тя им разказа онова, което бяха дошли да чуят — за смъртта на горката Елфрайд.

— Един ден след като мистър Найт си отиде за последен път, разбрахме, че я няма в „Канарите“, баща й тръгна да я търси и я доведе вкъщи болна. Къде е била, не знам, но беше много зле седмици наред. Каза ми, че й е все едно какво ще стане с нея и че й се иска да умре. Когато се пооправи, й казах, че ще доживее да се омъжи, а тя ми отговори: „Да, ще направя всичко за благото на моето семейство, та от безсмисления ми живот да има поне някаква практическа полза“. Така започна ухажването на лорд Лаксилиан. Първата лейди Лаксилиан почина и той беше много затруднен, защото момиченцата останаха без майка. Те свикнаха да идват при нея, облечени в малките си черни рокли, защото я харесваха много, дори повече от собствената си майка, така си беше. Казваха й „нашата малка мама“. Тези деца малко я съживиха, но тя не беше същото момиче като преди — виждах го — и слабееше все повече. Лорд Лаксилиан започна да кани семейство Суонкорт все по-често и по-често на вечеря — но никой друг от познатите си, — докато накрая семейството на викария излизаше и влизаше в господарската къща по всяко време на деня. Хората разправят, че момиченцата помолили баща си да позволи на мис Елфрайд да живее с тях, а той казал, че ако са послушни, може би ще й позволи. Както и да е, времето минаваше и един ден аз казах: „Мис Елфрайд, не изглеждаш добре, както беше по-рано, и макар че никой друг не го забелязва, аз го виждам“. Тя се засмя и отговори: „Ще доживея да се омъжа, както ти ми предрече“. „Така ли, мис? Много се радвам да го чуя“, казах аз. „За кого мислиш, че ще се омъжа?“, попита тя. „Предполагам, че за мистър Найт“, отвърнах аз. „О!“, извика тя и пребледня, и докато стигна до нея, се свлече като чувал с картофи и припадна. След малко, като дойде на себе си, каза: „Юнити, сега ще продължим нашия разговор“. „По-добре не днес, мис“, казах аз. „Да, ще го продължим — настоя тя. — За кого мислиш, че ще се омъжа?“ „Не знам“, отговорих аз. „Познай“, подкани ме тя. „Не за моя господар лорда, нали?“ „Да, за него“, рече тя с отчаяно разочарование. „Но не идва често да те ухажва“, учудих се аз. „О, ти не знаеш“, възрази тя и тогава ми съобщи, че сватбата ще бъде през октомври. След това малко се ободри, дали беше от мисълта, че известно време ще бъде по-далеч от дома, или не, не знам. Защото, нали може да говоря направо, за нея домът й вече не беше същият. Баща й беше строг и рязък с нея, а мисис Суонкорт, макар че се държеше добре посвоему, беше хладно любезна, което не беше кой знае какво, и горкичката Елфрайд много се измъчваше от всичко това. Около месец преди сватбата тя, господарят и двете деца излязоха да яздят и представляваха много красива гледка; повярвайте ми, него не го видях нито веднъж насаме с нея, винаги децата също бяха там и това правеше ухажването много странно. А моят господар е такъв хубавец, нали знаете, чак накрая, струва ми се, че тя започна да го харесва, тогава я видях да се усмихва и да се поизчервява на някои неща, които той говореше. Той я искаше, защото децата я искаха, и всички виждаха, че ще им бъде любяща майка, и приятел, и другар в игрите. А моят господар не е само хубавец, но и чудесен кавалер, откъдето и да го погледнеш. Подари й толкова красиви подаръци, ах, единия си го спомням, чудна гривна с диаманти и смарагди. Ах, как само се изчерви, като я видя! За малко бузите й порозовяха както преди. Помогнах й да се облече в деня, когато и двете се омъжихме — това беше последното, което направих за нея, горкото дете! Когато тя стана готова, аз изтичах горе да облека и моята сватбена рокля, те заминаха, а след тях заминахме Мартин и аз; веднага след като господарят и господарката ги венчаха, пасторът ожени и нас. Това бяха две много тихи сватби — почти никой не разбра. Надеждата крепи младото сърце и моята господарка малко се ободри, защото господарят беше толкова хубав и мил.

— Как умря, и то далеч от дома? — промълви Найт.

— Нали разбирате, сър, тя пак се влоши, преди да се оженят, и след сватбата моят господар я заведе в чужбина да смени обстановката. Връщаха се у дома и бяха стигнали в Лондон, където тя много се разболяла, не могли да я местят и там умряла.

— Много ли я обичаше той?

— Какво? О, да!

— Много я обичаше?

— Много, повече от всичко. Не изведнъж, а постепенно. Такава беше тя, спечелваше хората, когато я опознаеха добре. Убедена съм, че той беше готов да умре за нея. Горкият ми господар, сърцето му се къса.

— Утре ли е погребението?

— Да, съпругът ми е в семейната гробница сега заедно с работниците да оправят стъпалата и да изчистят стените.

На другия ден двамата мъже крачеха през познатата долина от Касъл Ботеръл към църквата на Ийст Ендълстоу. И когато погребението свърши и всички си тръгнаха от църковния двор, който приличаше на морава, мъжете слязоха тихо по стъпалата в семейната гробница на Лаксилиан и застанаха под ниските кръстовидни сводове, осветени и сега, както предишния път. В новата ниша на криптата беше положен ковчег, позагубил малко от блясъка си, и още един, съвсем нов, все още целият светъл и чист.

До него се виждаше тъмната фигура на мъж, коленичил на влажния под, закрил ковчега напряко с тялото си, сплел ръце, потънал в отчаяна скръб. Беше все още млад — може би по-млад от Найт — и дори в този момент се виждаше колко грациозно и добре развито е тялото му. Той мълвеше молитва и изобщо не забелязваше двамата мъже, застанали на няколко метра от него.

Найт и Стивън пристъпиха напред, там, където веднъж бяха стояли заедно с Елфрайд, преди тя да слезе долу в тишината при прародителите си и да затвори завинаги ясните си сини очи. Чак сега двамата различиха в мъждивата светлина коленичилата фигура. Найт веднага позна, че опечаленият е лорд Лаксилиан, безутешният съпруг на Елфрайд.

Почувстваха се като натрапници. Найт дръпна Стивън назад и двамата мълчаливо, както бяха влезли, се оттеглиха.

— Хайде, ела — каза Найт с треперещ глас. — Нямаме право да бъдем тук. Друг е застанал преди нас — по-близо до нея, отколкото сме ние.

И рамо до рамо двамата се върнаха да прекосят сивата тиха долина на Касъл Ботеръл.