Томас Харди
Две сини очи (40)

XXXVIII

Ревността е остра като преизподнята^[1].

Стивън се замисли, и то сериозно, за тази кратка среща със стария си приятел, който някога беше за него пример за подражание. Въпреки всички развлечения в последните години той се наскърбяваше от едно тихичко гласче, което продължаваше да му напомня за верността му към Найт. Неговата преданост може би се дължеше на това, че Найт винаги се отнасяше към него просто като към ученик — понякога дори го обиждаше и накрая, макар и неволно, му нанесе възможно най-голямата обида — отне му любимата. В емоционално отношение той беше устроен така, че реагираше по-скоро по модела на жените, отколкото на мъжете; и дълбоката рана, причинена от Найт, може би поддържаше у него топли чувства, които проявената загриженост би потушила изцяло.

Найт, от друга страна, се ядоса, след като се разделиха, че не е подхванал Стивън, както правеше едно време. Думите, които Смит бе изрекъл, че някой друг преди Найт е имал претенции към Елфрайд, щяха да го накарат да каже, ако Смит беше по-млад, нещо от рода на „Хайде, разкажи ми всичко, моето момче“, и Стивън веднага щеше да се разприказва.

Наивното момче Стивън, макар че сега външно беше станал опитният мъж Стивън, се връщаше ясно в спомените на Найт този следобед. В момента той пребиваваше временно в Лондон и след като уреди два от трите бизнес въпроса, които останаха за този ден, се озова разсеяно в мрачните коридори на Британския музей половин час преди да го затворят. Срещата със Смит беше сляла настояще с минало, заличавайки празнината от отсъствието му от Англия, все едно тя никога не бе съществувала, докато последните събития от предишния му престой в Лондон не се случиха сякаш само ден преди събитията днес. Конфликтът, свързан с Елфрайд Суонкорт, който тогава го измъчваше, се разбуди, като че ли възстановил се след дълбок сън. Всъщност, докато отсъстваше през тези дълги месеци, макар да потискаше намерението си да я направи своя съпруга, не беше забравил, че тази жена може да се нагоди към неговия характер; и вместо да се опитва да изличи от ума си всички мисли за нея, той ги приемаше като слабохарактерност, която трябваше да бъде толерирана.

Найт се върна в хотела си много по-рано вечерта, отколкото обикновено. Не го интересуваше дали причината е добронамереното желание да прекрати бавно продължаващото отдалечаване между него и най-стария му познат, или неутолимата жажда да чуе какво означават мрачните подмятания, набързо изречени от Стивън, които показваха, че знае за Елфрайд повече, отколкото Найт предполагаше.

Той вечеря набързо, разпита за Смит и скоро се озова в присъствието на младия мъж, удобно разположил се пред една камина до масичка с няколко списания за наука и изкуство.

— Аз все пак дойдох — каза Найт. — Тази сутрин се държах странно и помислих, че ще е добре да се видим. Но ти няма как да не си забелязал това, Стивън, знам, че е така. Да приемем, че се дължи на скитанията ми из Франция и Италия.

— Няма нужда от повече обяснения, направо сядай. Много се радвам, че пак те виждам.

Точно в този момент Стивън едва ли би признал пред Найт, че минута преди да го въведат при него, той препрочиташе някои стари писма от Елфрайд. Те не бяха много и до тази вечер мястото им беше в ъгъла на кожения му куфар заедно с други спомени и реликви, които го придружаваха в пътуванията му. Познатите гледки и звуци на Лондон, срещата с приятеля му бяха възвърнали и у него чувството за постоянна връзка с Елфрайд и любов, което пребиваването му в другия край на света до известна степен беше възпряло, но не и унищожило. Отначало смяташе само да погледне писмата, но прочете едно, после друго, докато с тях нахлуха тъжни спомени. Той ги сгъна и ги сложи в джоба си. И вместо да се върне към света на изкуството и състоянието, в което се намираше, продължи да размишлява за странните обстоятелства, когато след завръщането си бе разбрал, че в крайна сметка Найт не е съпруг на Елфрайд.

Възможността да получиш някаква удовлетвореност поражда усилващата се увереност, че това задължително трябва да се случи. Стивън даде воля на въображението си и усети по-дълбоко, отколкото през последните месеци, че без Елфрайд животът му няма да е особено приятен, нито ще прослави Създателя си.

Седяха край камината и си говореха на случайни теми, тъй като никой не искаше пръв да повдигне въпроса, който най-много желаеше да обсъди. На масата със списанията имаше два-три бележника, единият от които беше отворен. Като видя, че в него има само скици, Найт разсеяно взе да го прелиства с един пръст. По-късно, когато Стивън излезе за малко от стаята, Найт реши да запълни паузата с по-внимателно разглеждане на скиците.

Първоначални идеи, отнасящи се до всякакви видове къщи, бяха грубо нахвърлени на отделни страници. Бяха възпроизведени антични предмети, фрагменти от индийски колони, а на гигантски статуи и чудновати орнаменти от скалните храмове на островите Елефанта и Кенери небрежно се натрапваха контури на съвременни врати, прозорци, покриви, готварски печки, мебели — с други думи, всичко от практиката на един действащ архитект, който пътува с отворени очи. Сред тези скици се появяваха наброски на средновековни образи за възпроизвеждане върху дърво или стъкло — глави на Дева Мария, светии и пророци. Стивън, както изглежда, не беше голям художник, но неговите човешки фигури бяха скицирани точно и ловко. В многобройните повторения в полетата на страниците Найт забеляза една особеност. Всички светици имаха нещо общо — големи ореоли и малки ореоли над наклонените им глави, но лицето беше винаги едно и също. Профилът — колко добре познаваше Найт този профил!

Ако това беше единичен случай, той щеше да обяви приликата за случайна, но повторението означаваше нещо повече. Найт отново си припомни думите, изречени набързо от Смит по-рано същия ден, и пак загледа рисунките.

Когато младият мъж се върна, Найт, видимо развълнуван, попита:

— Стивън, за какво са предназначени тези рисунки?

Стивън погледна бележника с пълно безразличие.

— Светии и ангели, нахвърлял съм ги в свободното си време. Бяха предназначени за витраж в една английска църква.

— Но кого идеализираш с тази жена, която винаги използваш за образа на Дева Мария?

— Никого.

И тогава една мисъл светкавично мина през ума на Стивън и той погледна приятеля си.

Истината е, че Стивън съвсем несъзнателно беше скицирал лицето на Елфрайд и отначало не разбра какво точно цели с въпроса си приятелят му. Ръката, също като езика, лесно се научава да повтаря наизуст, без изобщо да има нужда от помощта на ума; такъв беше и този случай. Младите мъже, които не могат да съчинят стихове за възлюбените си, се захващат да ги рисуват и в първите години на голямата си любов Смит не се уморяваше да скицира Елфрайд. Схематичният образ от скиците на Стивън наложи много неща да бъдат преосмислени. Найт я беше познал. Възможността да се обменят мисли беше отпаднала.

— Елфрайд Суонкорт, за която бях сгоден — поясни тихо той.

— Стивън!

— Знам какво искаш да кажеш с това възклицание.

— Елфрайд? И ти, Стивън?

— Да, а ти се чудиш защо съм скрил от теб този факт, когато се видяхме в Ендълстоу, нали?

— Да, чудя се, и не само за това, не само.

— Направих го за добро, може да смяташ, че за всичко съм виновен, но го направих за добро. Кажи ми сега, как да се държа с теб по същия начин както преди?

— Не знам, не мога да ти отговоря.

Найт беше потънал в мислите си. И само веднъж промълви:

— Следобед, когато каза, че съм я отнел, заподозрях, че може би нещо ми намекваш. Но го отхвърлих. Откъде я познаваш? — попита той почти заплашително.

— Бях по работа, за една църква, преди години.

— Когато беше при Хюби, разбира се, разбира се. Не го проумявам. — Тонът му се повиши. — Не знам какво да кажа — да ме мамиш така толкова време!

— Изобщо не съм те мамил.

Найт стана и закрачи из стаята. Беше силно пребледнял и с развълнувал глас изрече:

— Не постъпи така, както бих постъпил аз с теб при тези обстоятелства. Усещам го много силно и те уверявам, че никога няма да го забравя!

— Кое?

— Твоето поведение, когато се видяхме в семейната гробница и ти казах, че ще се женим. Навсякъде само измама и безчестие, едно и също в целия свят!

На Стивън не му хареса това погрешно тълкуване на мотивите му, макар че то не беше нищо друго, освен прибързано заключение на приятел, силно развълнуван от връхлетелите го емоции.

— От уважение към нея не можех да направя нищо друго — каза той твърдо.

— Точно така! — възкликна Найт с горчив упрек в гласа. — Предполагам, че от уважение към нея не можа и да се ожениш за нея. Надявах се, толкова исках той, който се оказа, че си ти, да постъпи в края на краищата точно така.

— Много съм ти признателен за тази надежда. Но говориш доста загадъчно. Аз мисля, че имах най-добрата причина, каквато някой би могъл да има, за да не го направя.

— О, каква е тази причина?

— Не е възможно да ти я кажа.

— Би трябвало да си намерил възможност; би трябвало да я разкриеш сега просто от уважение към нея, Стивън! — извика Найт, който вече не се владееше. — Знаеш го много добре, затова ми е болно и обидно, че изобщо не си се опитал да компенсираш по някакъв начин тази жена — толкова доверчива, толкова склонна да слуша само чувствата си, горката малка глупачка, толкова по-зле за нея!

— Ти си луд, щом говориш така! Ти я отне от мен, нали?

— Да вземеш отхвърленото от друг, едва ли е отнемане. Във всеки случай няма да се разберем по този въпрос, затова е по-добре да се разделим.

— Но аз съм сигурен, че погрешно разбираш нещо, и това е ужасно — продължи Стивън, потресен до дъното на душата си. — Кажи ми, какво съм направил? Загубих Елфрайд, но грях ли е това?

— Заради нея или заради тебе…

— Какво?

— … се разделихте?

— Ще ти кажа честно. Изцяло заради нея, изцяло.

— Каква беше причината?

— Не знам. Но ще ти разкажа историята, без да премълчавам нищо.

До този момент Стивън смяташе, че е омръзнал на Елфрайд и тя го е заменила с Найт, но не му се щеше да избързва с това изявление сега или дори да си мисли така. Искаше да си представя нещо съвсем различно, съответстващо много по-добре на надеждата, появила се в резултат на отчуждаването между Найт и Елфрайд надеждата, че любовта на Елфрайд към приятеля му не е пряка причина, а резултат от пресъхналата любов към самия него.

— Не бива да допуснем подобен въпрос да ни скара — отвърна Найт, възприемайки поведение, което изцяло прикриваше истинското му чувство, сякаш сега му беше непоносимо да слуша нечия изповед. — Разбирам, че сдържаността, която прояви онзи път в гробницата, е била продиктувана от съображения за благоразумие. — И завърши престорено: — Цялата тази история беше странна, но не и от голямо значение, може би и от разстоянието във времето вече не ме засяга, обаче нямам нищо против да чуя разказа ти.

Тези думи на Найт, изречени да внушат, че отдавна се е оттеглил и е напълно безразличен, подтикнаха Стивън да говори — може би с известно самодоволство — за тайния си годеж с Елфрайд. Описа подробно как е започнало всичко, разказа за недопускащите възражения думи и действия на баща й, решил да убие тяхната любов.

Найт продължи да говори и да се държи като незаинтересован външен човек. Ставаше все по-наложително да прикрива емоциите си от очите на Стивън; в противен случай младият човек нямаше да бъде толкова искрен и срещата им щеше отново да ги озлоби един към друг. Каква е ползата от една фалшива изповед?

В искрения си разказ Стивън бе стигнал до момента, когато напусна дома на викария заради отношението на баща й. Интересът на Найт нарасна. Дотук тяхната любов изглеждаше толкова невинна и детинска.

— Това е хубав пример за казуистика — отбеляза той, — да решиш дали заслужаваш порицание, или не, като не си казал на Суонкорт, че родителите ти са негови енориаши. И какъв беше резултатът, когато те отпрати?

— Обещахме си тайно да останем верни един на друг. И за да удържим на обещанието, решихме да се оженим.

Вълнението на Найт от неизвестността се засили още повече, когато Стивън навлезе в тази част от историята.

— Ако нямаш нищо против, продължавай — подкани го той, поддържайки спокоен тон.

— О, не, нямам нищо против.

И Стивън му разказа с подробности за срещата с Елфрайд на гарата; за наложителното отиване в Лондон, за да не бъде отложена церемонията. Дългото пътуване следобед и вечерта; нейната уплаха и внезапно настъпилият у нея обрат; и кулминацията му при пристигането в Лондон; слизането от влака и незабавното им връщане по обратния път, станало единствено по нейно желание; пътуването цяла нощ; тревожното им очакване да се зазори; пристигането им в Сейнт Ланс най-накрая — всичко това най-подробно. Разказа също така, че една жена от селото на име Джетуей била единственият човек, който ги е видял на отиване или на връщане; и как изплашила до ужас Елфрайд. Разказа как чакал извън града, докато наскърбената му любима отишла да вземе своето пони, и как за последен път я целунал там, на около километър и половина от града по пътя за Ендълстоу.

Стивън разказа всичко това с желание. Вярваше, че по този начин, дума след дума, доказва, че претенциите му към Елфрайд са основателни.

— Проклета да е тази жена, проклета! — това жалко писмо, което ни раздели! О, боже!

Найт отново закрачи из стаята и изрече тези думи, отдалечавайки се.

— Какво каза? — попита Стивън, като се обърна.

— Казах ли? Казах ли нещо? Просто мислех за твоята история и за това колко е странно, че харесах същата тази жена след това. И че сега… сега почти съм я забравил и никой от нас не се интересува от нея, освен като от приятел, нали разбираш?

Найт все още стоеше в далечния край на стаята, някак в сянка.

— Точно така — потвърди Стивън, който вътрешно ликуваше, защото Найт наистина го бе заблудил с безцеремонното си държание.

Но той беше заблуден не толкова от неговото цялостно превъплъщение, колкото от неоспоримата сила на факта, че Найт никога за нищо не го бе заблуждавал. Така допускането, че неговият приятел вече не обича Елфрайд, беше като освобождаване от огромен товар, който бе обърнал нещата срещу него.

— Допускайки, че Елфрайд би могла да обича друг мъж след теб — каза по-възрастният, прикриващ се зад маската на нехайния критик, — не я прави по-лоша заради това нейно преживяване.

— По-лоша? Съвсем не, разбира се.

— Мислил ли си някога, че тази нейна постъпка е била безумна и необмислена?

— Не, наистина никога не съм мислил — каза Стивън. — Аз я убедих. Тя не видя нищо лошо в това, докато не реши да се върне, нито пък аз, а и нямаше нищо такова, освен липсата на пълна дискретност.

— Тя пожела да се върне веднага щом усети, че е направила нещо лошо, така ли?

— Точно така. И аз вече бях започнал да мисля същото.

— Такава детинска лудория би могла да бъде погрешно изтълкувана от всеки зле настроен човек, нали?

— Да, но никога не съм чул да е имало нещо такова. Всеки, узнал какви са истинските обстоятелства около тази история, щеше само да се усмихне. В целия свят Елфрайд щеше да е единствената, която смята, че е извършила грях с тази си постъпка. Горкичката, така си мислеше и беше много уплашена.

— Стивън, обичаш ли я сега?

— Ами харесвам я и винаги ще я харесвам, нали разбираш — отвърна той уклончиво, следвайки стратегията, която любовта подсказва. — Не съм я виждал обаче толкова време, та едва ли може да се очаква, че я обичам. Ти обичаш ли я още?

— Как да ти отговоря, без да се срамувам? Колко непостоянни сме ние, мъжете, Стивън! Мъжете може да обичат много силно за известно време, но жените обичат много дълго.

— Да, разбирам. Аз я обичах посвоему. Всъщност обичах я много по едно време, но пътуванията някак заличават старите увлечения.

— Така е, наистина е така.

Най-забележителната особеност на този разговор може би беше, че макар и единият, и другият събеседник първоначално да имаха своите подозрения, породени от няколко дребни неща, за разпалването на дълготрайната любовна страст у съперника му, никой не допускаше, че може да е заблуден така, както самият той заблуждаваше.

— Стивън — продължи Найт, — недоразуменията между нас вече са изгладени и мисля, че трябва да тръгвам. Нали нямаш нищо против да се върна в моята стая?

— Няма ли да останеш да хапнем нещо? Защо не дойде за вечеря?

— Ще трябва да ме извиниш този път.

— Тогава ще закусваме утре.

— Много ще бързам.

— Ранна закуска, която няма да попречи на нищо?

— Ще дойда — обеща Найт колкото се може по-ентусиазирано, за да прикрие голямата си неохота. — Да, рано, да речем в осем часа, тъй като сме под един покрив.

— Когато кажеш. Нека да бъде в осем.

Найт тръгна. Да продължава да се преструва, да прикрива чувствата си, както правеше по време на жалкия им разговор, беше такова изтезание, че той повече не издържаше. За първи път в живота си Найт трябваше да изпълнява толкова убедително една роля. А човека, когото трябваше да заблуди, беше Стивън, който покорно го гледаше през очите на младостта си като пример за безупречна почтеност.

Легна и се отдаде безконтролно на трескавата си възбуда. Стивън — той беше единственият съперник, само той! Имаше един жалък абсурден развой на нещата, който Найт, нещастен и разкъсван от угризения, не можеше да не отбележи. Стивън беше просто едно момче за него. Най-печалното бе осъзнаването, че точно невинността на Елфрайд, която я беше накарала да види в малката си грешка тежко прегрешение, го беше подвела фатално. Ако Елфрайд бе запазила поне в някаква степен присъствие на духа и беше заявила, че не е направила нищо лошо, отровният дъх на мъртвата мисис Джетуей нямаше да окаже никакъв ефект. Защо не настоя неговото малко, послушно момиче да каже нещо повече? Ако по този въпрос беше проявил настоятелност, каквато обикновено проявяваше към други, всичко можеше да се изясни. Сърцето му се късаше, като си припомни колко кротко бе изтърпяла словесното му бичуване, как не го укоряваше за нищо, а само го уверяваше в безграничната си любов.

Найт благослови Елфрайд за чистата й душа и забрави за грешката й. Припомни си много ясно онези хубави летни сцени с нея. Отново я видя на първата им среща, срамежлива да вземе думата и в същото време в нетърпението си да обясни се впуска да говори почти против волята си. Как го чакаше насред някоя зелена поляна без обикновените женски превземки, че е безразлична! Колко се гордееше, като я видеха с него, и как в очите й ясно се четеше, че той е най-великият гений на света!

Найт взе решение и след това спря да се преструва повече, че ще заспи. Стана, облече се и седна да чака деня.

Тази нощ и Стивън беше неспокоен. Не защото беше отвикнал да се завръща сред английския пейзаж, не защото щеше да се види с родителите си и да поживее за кратко в английската провинция. Той сънуваше, но само този път пазарите на Бомбай, равнините и укрепленията на Пуна бяха измамни сенки. В основата на съня му имаше един-единствен факт. Елфрайд и Найт се бяха разделили и техният годеж не се бе състоял. Разривът сигурно бе настъпил, след като Стивън разбра за тяхната близост, и, продължи да разсъждава той, най-вероятно причината за това беше, че тя е възвърнала загубената си обич към него.

Мислите на Стивън по този въпрос бяха мислите на влюбения, а не уравновесената преценка на непредубедения наблюдател. Вроденият му оптимизъм започна да трупа надежда след надежда, докато в ума му не остана и следа от съмнение, че топлите чувства, които тя още хранеше към него, са били забелязани от Найт и това е предизвикало раздялата им.

Решението му да отиде и да види Елфрайд беше импулсивно и неустоимо. Във всеки случай да пътува от Сейнт Ланс до Касъл Ботеръл, по-малко от трийсет километра, да преброди като призрак старите места, да разпита тихомълком за нея — това би било чудесен начин да прекара първите свободни часове след пристигането у дома.

Сега той беше по-богат, отколкото преди, беше стъпил на краката си и положението, което си бе извоювал, заличаваше всички социални различия на местна почва. Беше станал прочут, дори sanguine clarus, ако се съди по думите на почитаемия кмет на Сейнт Ланс.