Томас Харди
Две сини очи (4)

II

Беше вечерта на един зимен ден…^[1]

Същия следобед, когато още два-три допълнителни часа се вляха във вечерта, на небесния фон по билото на един гол самотен хълм в енорията се забелязаха движещи се фигури. Това бяха двама мъже с добре очертани вече силуети, седнали в двуколка, тласкани напред от хапещия вятър. Прекосявайки цялото мрачно пространство на откритото поле, те сигурно не бяха видели нито една самотна къща или жива душа; и сега, когато нощта вече се спускаше, бледият сумрак, все още даващ представа за наблюдавания от тях пейзаж, се оживи от тихата поява на планетата Юпитер, която на мига заблестя още по-ярко отпред, и на Сириус, неин съперник, разпръскващ лъчите си от позицията, заел над раменете им. Единствените светлини, които се виждаха на земята, бяха няколко матовочервени петна, блещукащи тук-там по далечните хълмове. Това, както охотно обясни кочияшът, бяха тлеещи огньове; горяха торф и прещип там, където общинският терен беше раздробен за земеделско ползване. Вятърът тържествуваше все така, съвсем малко притихнал след буйството си през деня; три-четири облачета, нежни и бледи, пълзяха ниско по небето, на юг към Ламанша.

Бяха изминали двайсет и три от общо двайсет и шестте километра между железопътната гара и крайната точка на пътуването си, когато поеха по ръба на стръмна долина. Беше дълга няколко километра и заледените скелети на една по-пищна растителност от тази, която ги беше заобикаляла дотук, говореха за по-плодородна почва със следи от внимателно ограждане и обработване. А малко по-нататък на едно сечище сред брястовете от плодородната долина се разкриваше гледка към господарска къща.

— Това е Ендълстоу Хаус на лорд Лаксилиан — каза кочияшът.

— Ендълстоу Хаус. На лорд Лаксилиан — повтори механично другият мъж. Той се обърна настрани и заразглежда най-внимателно почти невидимата сграда с интерес, какъвто неясната картина нямаше как да породи. — Да, на лорд Лаксилиан е — отново повтори той, загледан в същата посока.

— Какво, там ли отиваме?

— Не, в дома на викария, както ти казах.

— Помислих, че сте се размислили, сър, защото сума време се взирахте в нищото.

— О, не, интересувам се от къщата, това е всичко.

— Като повечето хора, както се казва.

— Повечето хора не се интересуват от същото, от което се интересувам аз.

— Е… неговото семейство не е нещо повече от моето, смятам аз.

— Как така?

— Майстори на плетове и огради, това може да им се признае. Но веднъж преди много години един от тях, докато работел, си сменил дрехите с крал Чарлз Втори и така му спасил живота. Крал Чарлз отишъл при него като обикновен човек и му рекъл направо: „Ей ти, с работната престилка, аз се казвам Чарлз Втори и това е самата истина. Ще ми дадеш ли назаем твоите дрехи?“. „Нямам нищо против“, отвърнал майстор Лаксилиан и двамата начаса си разменили дрехите. На тръгване Чарлз Втори казал като обикновен човек: „И ако някога взема короната, ела в двореца, почукай на вратата и смело извикай: «У дома ли е крал Чарлз Втори?». Кажи си името. Ще те пуснат да влезеш и ще станеш лорд“. Ама много хубаво го е измислил господарят Чарли.

— Много хубаво, наистина.

— Както гласи историята, кралят седнал на трона и няколко години по-късно майстор Лаксилиан почукал на вратата му и попитал дали крал Чарлз Втори е у дома. Отговорили му, че го няма. „Ами тогава Чарлз Трети?“ — попитал майстор Лаксилиан. „Да — казал един млад мъж, застанал там като обикновен човек, само че носел корона, — аз съм Чарлз Трети“. И…

— Смятам, че това е грешка. Не си спомням в английската история да е имало някой си Чарлз Трети — възрази кротко другият мъж.

— О, няма грешка, точно такава си е историята, само че я няма на книга; този Чарлз е бил с много странен нрав, ако си спомняте.

— Добре, продължавай.

— Така или иначе, майстор Лаксилиан станал лорд и всичко вървяло добре до едно време, когато той се скарал ужасно с крал Чарлз Четвърти.

— Не, Чарлз Четвърти не мога да го приема. Честна дума, това вече е прекалено.

— Защо? Джордж Четвърти нали е съществувал?

— Разбира се.

— Ами колкото Чарлзовци, толкова и Джорджовци. Но повече и дума няма да кажа за това… Е, по-смешен свят от този няма, честна дума. Как е възможно такова нещо!

Сгъстяващият се здрач беше преминал в мрак, докато говореха, а очертанията на господарската къща постепенно изчезваха. Прозорците, които допреди малко бяха като черни петна по цялото по-светло протежение на външната стена, се озариха и преобразиха в квадрати от светлина върху основния тъмен корпус. Всичко това се случваше на фона на нощния пейзаж, който поглъщаше очертанията на постройката в мрачното си еднообразие.

Известно време никой не каза и дума, изкачиха един хълм, след това друг, стоварил се върху билото на първия. Следваха още един-два километра по платото, откъдето на брега, към който се приближаваха, се виждаха два фара, спрели да починат на хоризонта, спокойно хвърляйки доброжелателни отблясъци. Стигнаха до друг оазис; гориста долчинка лежеше като гнездо в краката им; кочияшът обърна рязко коня към нея и се смъкна по стръмния склон, който се криеше под дърветата като заешка дупка. Потъваха все по-дълбоко.

— Домът на викария в Ендълстоу е тук — продължи мъжът с юздите. — Това е западната част на Ендълстоу; източната е на лорд Лаксилиан и там има друга църква. Мистър Суонкорт е свещеник и на двете църкви и току притичва напред-назад. Ами да, смешен е този свят. Мисля, че на мястото на тази къща някога е имало каменоломна. Онзи, който едно време я построил, изгребал пръст за едно райско кътче и посадил около нея цветя и дървета. Но нивите, които остъргал, оттогава нищо не струват.

— Откога е тук викарият?

— От около година, година и половина може би, няма две, защото още не са го ядосали, но по правило енориашите започват да ядосват свещеника в края на втората година, когато се опознаят. Ама иначе е много добър. Да, пасторът ме познава добре от други пътувания дотук; и аз също го познавам.

Появиха се измежду дърветата, завиха рязко и комините и фронтоните на къщата станаха видими в тъмнината. Никъде не трепна светлинка. Слязоха от двуколката; мъжът стигна пипнешком до вратата и позвъни на звънеца.

След три-четири минути, изминали в търпеливо чакане, без да се чуят никакви звуци, подсказващи, че някой ги е чул, непознатият пристъпи напред и натисна звънеца, но по-настоятелно. И тогава си въобрази, че чува стъпки в коридора и движения на дръжката на вратата, ала никой не се появи.

— Може би не са у дома — въздъхна кочияшът. — А аз се надявах на една вечеря в кухнята на пастор Суонкорт. Толкова хубави неща имат тук — пирог с месо, смокинови кексчета, ябълково вино, някоя и друга капка ликьор!

— Хайде, хайде, съседи! Богати или бедни, какво ви е подгонило така, че сте дошли на края на света по това време на нощта? — възкликна в този момент някакъв глас и като обърнаха глави, те видяха един слабоват човек, който влачеше крака откъм задната врата, а в ръката му се клатушкаше рогов фенер.

— За каква нощ ми приказваш! Само седем пъти е ударил часовникът. Я дай малко светлина и ни пусни да влезем, Уилям Уърм.

— О, ти ли си това, Робърт Ликпан?

— Аз и никой друг, Уилям Уърм.

— А гостът ще влезе ли?

— Да — каза непознатият. — У дома ли е мистър Суонкорт?

— Точно така, сър. Ще имате ли нещо против да заобиколите до задния вход? Предната врата не може да се отвори от влагата, както става понякога: и крадец да дойде, не може да я отвори. Аз си знам, сър, че съм един нещастник, дето само си преплита краката, и няма никога да благодаря на Бог, че ме е създал, но мога да ви покажа откъде да влезете, сър.

Новодошлият последва водача си през малка портичка в стената, след което прекоси един килер и една кухня, с очи, вперени право напред — вроден ужас да не би някой да си помисли, че любопитства, не му позволяваше да огледа помещенията, които оформяха задната част на този домашен гоблен. Като пристъпи в коридора, откъдето щяха да го заведат в стаята му, откъм фоайето на главния вход изплува фигурата на Елфрайд, тръгнала да разбере каква е причината за закъснението им. Първоначалното й стъписване, като видя госта, който идваше отдолу по стълбите, беше доказателство, че не е очаквала това изненадващо обходно движение, плод на изобретателния ум на Уилям Уърм.

Тя се появи в най-красивата от всички женски премени, по-точно полуоблечена, със спусната къдрава коса, свободно падаща на раменете й. Чертите на лицето й говореха, че се чувства неловко; общо взето, тя не изглеждаше като жена, която е на мястото си в тази ситуация. Гостът свали шапка и първите думи бяха изговорени; предварително заинтригувана, Елфрайд гледаше с интерес, примесен с изненада, човека, на когото трябваше да окаже гостоприемство.

— Аз съм мистър Смит — каза непознатият с мелодичен глас.

— Аз съм мис Суонкорт — отвърна Елфрайд.

Стеснителността й премина. Контрастът между действителността пред очите й и мургавия, мълчалив, умен, възрастен делови мъж от нейното въображение — мъж, чиито дрехи миришат на градски пушек, кожата му жълтее, невидяла слънце, а като говори, изпъстря речта си със сентенции — й донесе такова облекчение, че тя се усмихна, дори почти се изсмя в лицето на новодошлия.

Стивън Смит, когото до момента тъмнината скриваше от нас, по това време имаше младежка външност, а колкото до годините му, трудно можеше да се каже, че е солиден мъж. Съдейки по вида му, Лондон беше последното място, което човек би си представил като място на заниманията му: лице като неговото със сигурност не можеше да издържи на пушека и калта, мъглата и прахта; такова приветливо изражение не би могло да има дори представа за „умората, треската, страха и ужаса“^[2] на Втория Вавилон.

Цветът на кожата му беше прекрасен също като на Елфрайд; розовите му бузи — и те нежни като нейните. Устата му — със съвършена форма като лъка на Купидон и цвят черешовочервен като нейната. Светла къдрава коса, искрящи синьо-сиви очи, руменина и момчешко поведение; нито бакенбарди, нито мустаци, освен ако малкото светлокафяв мъх над горната устна можеше да бъде наречен така — това представляваше лондончанинът с професия, чиято очаквана поява тревожеше толкова много Елфрайд.

Елфрайд побърза да изкаже съжаление, че мистър Суонкорт не е в състояние да го приеме тази вечер, и обясни защо. Мистър Смит с момчешки по природа глас, но преправен да звучи по-мъжествен, отговори, че много съжалява да чуе тази новина, обаче що се отнася до неговото посрещане, то изобщо не е важно.

Стивън беше заведен в стаята си. Останала сама, Елфрайд боязливо се вмъкна в стаята на баща си.

— Той пристигна, папа. Толкова е млад за бизнесмен!

— О, така ли!

— Лицето му е… ами… красиво, също като моето.

— Хм-м-м! Нещо друго?

— Нищо: това е всичко, което знам за него засега. Много е хубаво, нали?

— Ще видим, като го опознаем по-добре. Слез долу, за бога, и дай на горкия човек нещо за ядене и пиене. И като се нахрани, кажи му, че искам да разменя няколко думи с него, ако няма нищо против да се качи тук.

Младата дама се върна безшумно долу, а докато чака да се появи младият Смит, най-добре е да видим писмата, отнасящи се до неговото посещение.

1. Мистър Суонкорт до мистър Хюби

Ендълстоу, домът на викария, 18 февруари 18…

Сър,

Смятаме да възстановим кулата и страничния кораб на църквата в нашата енория; и лорд Лаксилиан, патрон на църквата, спомена, че сте архитект, на когото човек може да се довери, затова препоръча да Ви попитам ще приемете ли да надзиравате работата.

Аз съм крайно невеж по въпроса за необходимите предварителни стъпки, които трябва да се направят. Вероятно обаче първата е (ако, разбира се, както казва лорд Лаксилиан, сте склонен да ни съдействате) Вие или някой от Вашите подчинени да дойде и да види сградата, а после да докладва, което би задоволило енориашите и други хора.

Мястото е много отдалечено: в радиус от двайсет и три километра няма железопътна линия; най-близкото селище, където може да се отседне — минава за град, но е просто едно голямо село, — е Касъл Ботеръл, на четири километра по-нататък; затова най-удобно за Вас ще бъде да останете в моя дом, който с радост Ви предоставям, вместо да продължавате до Касъл Ботеръл и да се върнете отново на сутринта.

Другата седмица по всяко време, когато Ви е удобно да ни посетите, ние ще бъдем готови да Ви посрещнем. Искрено Ваш,

Кристофър Суонкорт

2. Мистър Хюби до мистър Суонкорт

Пърси Плейс, Черинг Крос, 20 февруари 18…

Уважаеми сър,

Съгласно Вашата молба от 18-и този месец, готов съм да направя измервания и чертежи на страничния кораб и кулата на църквата във Вашата енория и да установя повредите с оглед на нейното възстановяване.

За тази цел моят помощник мистър Стивън Смит ще тръгне от Лондон с ранния влак утре сутринта. Много благодаря за Вашето предложение да го подслоните. Той ще се възползва от поканата и вероятно ще пристигне по някое време вечерта. Можете да му имате пълно доверие и да разчитате на неговите познания в областта на църковната архитектура.

Като се надявам, че плановете за възстановяване, които ще подготвя от неговите подробни изследвания, ще задоволят Вас и лорд Лаксилиан, оставам, уважаеми сър, искрено Ваш,

Уолтър Хюби