Томас Харди
Две сини очи (39)

XXXVII

Защото след много дни…^[1]

Найт обикаляше Южна Европа под предлог, че изучава историческите паметници на континента.

Той преброди величествените църкви на Амиен, обиколи Арденското абатство, изкачи чудатите кули на Лаон, разгледа Ноайон и Реймс. После отиде в Шартър, огледа разядените от времето островърхи кули и старинната резба, след това се разходи из Кутанс. Кара лодка под скалистата основа на Мон Сен Мишел, видя начупената линия на хоризонта от рушащи се стени и кули, украсяващи острова. В Сен Уен и Руан се задържа дни наред, така беше и във Везелей, в Санс и на други свети места. След като се отказа да се занимава с ранно френско изкуство със същата безсмислена припряност, с каквато беше предприел обиколката, той продължи и се застоя във Ферара, Падуа и Пиза. Преситен от Средновековието, се насочи към Римския форум. После спря да проследи как светлината на луната и звездите залива водите на Неаполския залив. Отиде в Австрия, почувства се изтощен и потиснат от равнините на Унгария и Бохемия, но полъхът на вятъра от склоновете на Карпатите го освежи.

След това се озова в Гърция. Отиде в Маратон и се опита да си представи разгрома на персийските войски; отиде да види Ареопага, за да си представи как свети Павел говори на древните атиняни; отиде да види Термопилите и остров Саламис, за да си припомни фактите и легендите за Втората гръцко-персийска война — резултатът от усилията му беше малко или повече хаотичен. Найт се умори от тези места, както и от всички останали. После преживя ужаса от едно земетресение в Йонийско море и замина за Венеция. Там се спусна с гондола по Канале Гранде, главния път с много завои, а вечер скиташе безцелно по улици и площади, когато нито една вълничка не нарушаваше спокойствието на лагуните и не се чуваше нито звук, освен ударите на часовника в полунощ. След това прекара седмици наред в музеите, галериите и библиотеките във Виена, Берлин и Париж и оттам се върна у дома.

Така времето мина и стигаме до един февруарски следобед, петнайсет месеца след раздялата на Елфрайд и нейния любим на потъмнялото стърнище, обърнато към морето.

Двама мъже, които очевидно не бяха лондончани и чиято външност говореше, че са от чужбина, се срещнаха случайно на една от насипаните с пясък алеи на Хайд Парк. По-младият, повече склонен да се оглежда около себе си в сравнение с другия, забеляза приближаването на по-възрастния, който малко след това вдигна очи и погледна разсеяно, както, изглежда, бе обичайно за него.

— Мистър Найт — това наистина си ти! — възкликна по-младият.

— Мистър Стивън Смит! — откликна Найт.

Внезапно и у двамата настъпи някаква промяна, защото лицата им загубиха част от първоначално изписалата се на тях искреност и импулсивност. Последвалите думи очевидно бяха жалък опит и от двете страни да прикрият неловкото чувство.

— Отдавна ли си в Англия? — попита Найт.

— От два дни — отговори Смит.

— През останалото време все в Индия ли беше?

— Почти.

— Голям шум се вдигна около теб минатата година в Сейнт Ланс. Мисля, че четох нещо такова във вестниците.

— Да, имаше нещо.

— Поздравявам те за тези постижения.

— Благодаря, но не са нищо особено. Обикновен професионален успех, когато няма конкуренция.

Последва мълчание, което винаги настъпва между някогашни приятели — те вече не са истински близки, но не са стигнали до нивото на обикновени познати. И двамата насочиха поглед към парка. Възможно беше през тези месеци Найт да не е забравил как Стивън се бе държал с него при последната им среща и да е оставил първоначалният му интерес към съдбата на бившия му приятел да угасне, защото е преценил, че не е нужно да го поддържа. Стивън сигурно бе изцяло подвластен на чувствата, породени от убеждението, че Найт му е отнел жената, която обичаше толкова много.

И тогава Стивън Смит зададе един въпрос, като придаде на поведението и тона си известна дързост, за да скрие, ако е възможно, факта, че този въпрос означава много повече, отколкото неговият събеседник предполага.

— Женен ли си?

— Не съм.

В отговора на Найт прозвуча неописуема горчивина, почти печал.

— Аз никога няма да се оженя — добави решително той. — А ти?

— И аз няма — каза Стивън тъжно и тихо като човек, който се намира в стая на болен.

В пълно неведение дали Найт знае, или не за неговите някогашни претенции към Елфрайд, той реши да рискува с още няколко думи по този въпрос, който все още имаше болезнена притегателна сила за него.

— Значи, от годежа с мис Суонкорт нищо не излезе? — попита той. — Нали помниш, че веднъж, когато се видяхме, ти беше с нея?

Гласът на Стивън леко потрепери — явно не зачиташе решителната воля на притежателя си да не допуска това. Любовните връзки в Индия още не бяха притъпили емоциите му дотам, че да може да ги контролира.

— Годежът беше развален — отговори бързо Найт. — С годежите често става така — за добро или за лошо не свършат с женитба.

— Да, така става. Какво правиш напоследък?

— Какво правя ли? Нищо.

— Къде си бил?

— Трудно ми е да кажа. В общи линии обикалях Европа, може би ще ти е интересно да чуеш, че се опитвам сериозно да изуча европейското изкуство на Средновековието. Бележките ми за всеки обект, който разгледах, са на твое разположение. На мен не ми трябват.

— Ще се радвам… Значи, пътуване наблизо и надалеч!

— Не надалеч — отговори Найт мрачно разсеян. — Нали знаеш, искам да кажа, че на овцете понякога им се завива свят — в главата им се развива киста с течна материя, която разяжда мозъка им и те започват по странен начин да се въртят в кръг, без да спират. Аз пътувах по същия начин — обикалях в кръг като замаян овен.

Необмисленото, ядно и несвързано говорене на Найт, който сякаш искаше да даде израз на онова, което си представя, а не да изложи някои мисли пред Стивън, изненада болезнено младия човек. Дните на бившия му приятел по някакъв начин се бяха разпаднали: Найт беше станал друг човек. Самият Стивън се беше променил много, но не чак толкова, колкото Найт.

— Върнах се вчера у дома — продължи Найт, — без да съм осмислил дори няколко идеи, които си заслужават.

— Ти си нашият Хамлет. Хамлет в отвратително настроение — заяви Стивън разочаровано и откровено.

Найт не отговори.

— Знаеш ли — продължи Стивън, — след онова, което видях, почти можех да се закълна, че вече си се оженил.

Лицето на Найт се изопна и той каза:

— Можеше ли?

Стивън нямаше сили да се откаже от потискащата, примамваща го тема.

— Да. И затова се чудя.

— За кого очакваше, че ще се оженя?

— За тази, с която те видях.

— Благодаря за чуденето.

— Заряза ли те?

— Смит, нито дума повече — отговори Найт с равен глас. — Никога не ми задавай въпроси на тази тема. Имам основание да не искам, разбери. Колкото и да продължаваш с въпросите, няма да получиш отговори.

— О, изобщо не желая да те разпитвам за нещо, което ти е неприятно, не желая! За миг почувствах, че бих искал да обясня нещо за себе си и да чуя подобно обяснение от твоя страна. Но няма, няма, в никакъв случай.

— Какво би искал да обясниш?

— Загубих жената, за която щях да се оженя, а ти не си се оженил, както си възнамерявал. Може да обменим мисли.

— Никога не съм те питал нищо за твоя случай.

— Знам.

— И заключението е очевидно.

— Точно така.

— Истината, Стивън, е, че съм решил никога да не споменавам нищо по този въпрос, за което имам основателна причина.

— Несъмнено. Както си имал основателна причина да не се ожениш за нея.

— Подло е да говориш така. Имах причина, жалко, че беше толкова основателна.

Тревожността на Смит го накара да рискува с още един въпрос.

— Тя не те ли обичаше достатъчно? — Той пое дъх бавно и постепенно, докато чакаше с плаха надежда отговора.

— Стивън, злоупотребяваш с обикновената любезност, като продължаваш да задаваш въпроси от този род след това, което ти казах. Не мога да те разбера. Трябва да вървя.

— Защо, мили боже! — възкликна развълнувано Стивън. — Говориш така, сякаш ти самият не си я отнел от някого, който е имал по-основателни претенции към нея от теб.

— Какво искаш да кажеш с това? — попита Найт недоумяващо. — Какво си чул?

— Нищо. И аз трябва да вървя. Довиждане.

— Върви, щом трябва — каза Найт, този път неохотно. Сигурен съм, че не разбирам защо се държиш така.

— Нито аз теб. Винаги съм ти бил благодарен и що се отнася до мен, изобщо не трябваше да се отчуждаваме така.

— А аз не съм ли бил винаги благоразположен към тебе, Стивън? Знаеш, че съм бил! Отчуждаването започна от теб, знаеш това.

— Не, не. Грешиш за отношенията ни. Винаги ти си бил резервиран към мен, а аз съм ти се доверявал. Предполагам, че е било естествено заради различното ни положение в обществото. И когато аз, ученикът, започнах да се държа резервирано, на теб, учителя, явно не ти хареса. Все едно, исках да те поканя да се видим.

— Къде си отседнал?

— Хотел „Гровнър“ в Пимлико.

— Аз също.

— Това е удобно, да не кажем странно. Аз ще остана ден-два в Лондон, а после заминавам да видя баща си и майка си, те живеят в Сейнт Ланс сега. Ще се видим ли тази вечер?

— Може, но не обещавам. Исках да остана сам час или два, но във всеки случай ще знам къде да те намеря. Довиждане.