Томас Харди
Две сини очи (37)

XXXV

Така ли ти ще ме оставиш? — Недей —

недей!^[1]

Действието се премества в квартирата на Найт в Бийдс Ин. Късно вечерта на другия ден след заминаването му от Ендълстоу. Над Лондон се изсипва ситен дъжд, който оформя влажен и мрачен ореол над всяка добре осветена улица. Не беше валяло достатъчно дълго, за да се чуе ясното отчетливо изтрополяване на бързите превозни средства, което звучи, след като порой измие добре настилката; но сега беше мокро, колкото тротоарът и пътят да станат хлъзгави, лепкави и кални както за хора, така и за коли.

Найт стоеше прав до камината, загледан в гаснещата жарава, преди да излезе и мрачно да поеме по пътя за дома в Ричмънд. Шапката беше на главата му, газта беше изключена. Транспарантът на прозореца, който гледаше към уличката, не беше спуснат и със светлината отвътре, осветяваща тавана на стаята, вместо обичайното дрънкане нахлуха само приглушеният тропот и забързаната реч, които неизбежно, а не по желание, достигаха до слуха.

Докато стоеше така и чакаше да минат няколкото минути, докато стане време да се качи на влака, до ушите му стигна, сред всички останали звуци, и леко чукане на вратата. Беше толкова тихо, че отначало шумът отвън почти го заглушаваше. Когато чукането се повтори, Найт се запъти към коридора, пълен с книги и боклуци, и отвори.

Една жена, плътно загърната, но видимо с крехка фигура, стоеше на площадката под газовата лампа. Тя се хвърли на врата на Найт и сподавено извика:

— О, Хари, Хари, ти ме убиваш! Не можех да не дойда. Не ме отпращай — недей! Прости на твоята Елфрайд, че дойде — толкова много те обичам.

За миг вълнението и изненадата завладяха Хари.

— Елфрайд — извика той. — Какво значи това? Какво си направила?

— Не ме наранявай, не ме наказвай — о, недей! Не можех да не дойда, това ме убиваше. Снощи, когато не се върна… не можах да го понеса, не можах! Само ми позволи да бъда с теб и да виждам лицето ти, Хари, нищо повече не искам.

Клепачите й бяха зачервени и подпухнали от много плач, а нежното й розово-червено лице беше ожулено, пламнало от постоянното триене с носна кърпа, с която си бършеше очите.

— Кой е с теб? Сама ли си дошла? — попита нетърпеливо той.

— Да. Снощи, когато ти не се върна, продължих да се надявам, че ще дойдеш — каква мъчителна нощ, — чаках, чаках, но ти не дойде! На сутринта, когато от писмото ти се разбра, че няма да се върнеш, избягах и отидох в Сейнт Ланс, а после пристигнах с влака. И цял ден пътувах да стигна при теб, нали няма да ме накараш да си вървя, Хари, защото аз ще те обичам винаги, докато умра?

— Не е хубаво за теб да оставаш тук. О, Елфрайд, знаеш ли какво си причиняваш сама? Сега, като си дошла при мен, ще ти излезе лошо име. Не се ли опари първия път, та да не правиш повече така?

— Лошо име! Хари, аз скоро ще умра и за какво ще ми трябва името тогава? О, да бях аз мъжът, а ти — жената, никога нямаше да те оставя заради такава малка грешка като моята! Защо мислиш, че съм постъпила толкова отвратително, като съм избягала с него? Ах, как бих искала ти да беше избягал с двайсет жени, преди да си ме познавал, та да мога да ти покажа, че за мен това не е никаква грешка и се радвам, че те срещам след всички тях, за да те имам! Ако ме познаваше истински, ако знаеше само колко съм вярна, Хари. Не може ли да съм твоя? Кажи, че и ти ме обичаш, и не ме оставяй повече, нали няма? Няма да го понеса — през тези дълги часове, дни и нощи теб да те няма, защото ме мразиш.

— Не те мразя, Елфрайд — каза нежно той и тя се облегна на ръката му. — Но не бива да оставаш тук сега — искам да кажа, поне засега.

— Сигурно не трябва, но как ми се иска да можех да остана. Страх ме е, че ако ме изгубиш от поглед, нещо лошо ще се случи и няма да се видим отново. Хари, ако не съм достатъчно добра да ти бъда съпруга, мога да бъда твоя слугиня, да живея при тебе, и тогава няма да ме отпращаш, за да не те видя никога повече. Приемам всичко, само това — не.

— Не, не мога да те отпратя, не мога. Господ знае какво черно бъдеще може би ни чака след тази вечер, но не мога да те отпратя! Седни сега, а аз ще се опитам да си събера мислите и да реша какво е най-добре да направим.

В този момент и двамата чуха силно чукане на входната врата, придружено от звъна на звънеца, който отекна от тавана до мазето. Вратата бързо се отвори и след няколко набързо разменени думи на входа тежки стъпки се заизкачваха по стъпалата.

Мистър Суонкорт, със зачервено лице, измъчен и навъсен, се появи на стълбите. Качи се по-нагоре и застана срещу тях. Хвърли поглед към Найт с безмълвно възмущение и се обърна към разтрепераното момиче.

— О, Елфрайд! Намерих те най-после. Това ли са твоите номера, мадам? Кога ще се откажеш от тези идиотщини и ще започнеш да се държиш благоприлично? Ще бъдат ли опозорени името и домът ми с твоите скандални постъпки, подобаващи за дъщерята на една перачка? Хайде, мадам, тръгвай!

— Тя е толкова уморена! — каза Найт с дълбоко изтерзан глас. — Мистър Суонкорт, не бъдете строг с нея, моля ви, бъдете нежен и я обичайте!

— На вас, сър — обърна се мистър Суонкорт към него, само защото обстоятелствата го налагаха, — нямам какво да кажа. Мога само да отбележа, че колкото по-бързо се освободя от вашето присъствие, толкова по-доволен ще бъда. Защо не можахте да ухажвате дъщеря ми като почтен мъж, не знам. Защо тя — глупаво, неопитно момиче — трябваше да бъде изкушена да постъпи толкова безразсъдно, не знам. Дори и да не е знаела какво друго да направи, освен да избяга от дома си, мисля, че вие би трябвало да знаете.

— Той не е виновен — той не ме е изкушил, папа! Аз сама дойдох.

— Ако искахте годежът да се развали, защо не го казахте ясно? Ако никога не сте имали намерение да се жените, защо не я оставихте на мира? Кълна се, че ми е много неприятно да мисля лошо за човек, когото съм смятал за приятел!

Найт, душевно сломен и уморен от живота си, не понечи да каже и дума в отговор. За да се защити, трябваше да обвини Елфрайд. Затова изпитваше жалко удовлетворение, оставяйки баща й да мисли и да говори погрешно. Слаб лъч на задоволство проникна в мрачния му мозък, като си помисли, че викарият може би никога нямаше да узнае нищо друго, освен че Найт, нейният любим, е изкушил дъщеря му да избяга, както, изглежда, мистър Суонкорт погрешно смяташе.

— Идваш ли? — подкани я пак мистър Суонкорт. Хвана я за ръка, тя не оказа съпротива и я поведе надолу по стълбите. Найт я проследи с поглед, в последния момент го обзе отчаяна надежда, че ще се обърне. Тя продължи, без да погледне назад.

Той чу вратата да се отваря — и пак да се затваря. Колелата на един файтон закачиха бордюра, един глас измърмори къде трябва да отидат. Вратата се затръшна, колелата се задвижиха и те потеглиха.

От момента, в който тя се появи, в душата на Хари Найт се разрази ужасен конфликт. Инстинктът, емоциите, пристрастията му — както искате ги наречете — го подтикваха да тръгне, да вземе Елфрайд и да стане неин хранител и пазител за цял живот. После го завладя ужасяващата мисъл, че детинското, неразумно и недискретно посещение при него само потвърждава доколко благоприличието не означава нищо за нея; че откритостта, която всъщност е непрестореност без нищо излишно, означава безразличие към порядъчността; и няма нищо чудно една такава жена да е била мамена в миналото. Изпаднал в състояние на горчив цинизъм, той си каза: „Подозрително настроената дискретна жена, която вижда само в зли, черни краски ближните си, е достатъчно проницателна, за да не може някой мъж да я заблуди; пропадат онези жени, които са доверчиви създания като Елфрайд“.

Часовете и дните минаваха, а Найт продължаваше да бездейства. С течение на времето живителната сила на нейното присъствие намаляваше, а способностите на ума му да оборва доводите й нарастваха. Бе убеден, че тя го обича, за него също беше непосилно да спре да я обича, но да се ожени за нея, не би могъл. Само да можеше да бъде отново неговата собствена Елфрайд — жената, която изглеждаше точно така, — но онази жена беше мъртва и погребана и той вече не я познаваше! А как да се ожени за тази Елфрайд — ако първоначално я беше видял такава, каквато беше, тя щеше да бъде в неговите очи една интересна, нещастна позната — и нищо повече.

Сърцето му спираше при мисълта, че е изправен пред едва ли не най-лошото стечение на обстоятелствата в сравнение с всичко онова, което бе допускал в приятната компания на социалната философия и на своите сатирични есета.

Моралните устои в живота на този човек бяха достойни за похвала, но независимо от остротата на своя интелект Найт притежаваше и мъничко твърдоглавие, което най-често се среща у скрупульозно честните хора. На него истината му изглеждаше много чиста и прозрачна абстракция, за да бъде неизбежно смесвана с грешки, каквато я виждат практичните хора. След като самият той беше сбъркал в предположението, че Елфрайд е несравнима, нищо на света не можеше да го накара да повярва, че в крайна сметка тя не е чак толкова лоша.

Той остана в града още две седмици да се колебае между страстта и идеите. Една от тези идеи остана непокътната и тя беше, че е по-добре Елфрайд и той да не се виждат.

Когато огледа томовете книги на лавиците — беше отварял малко от тях, откакто Елфрайд си бе присвоила сърцето му, — недокоснати и строго подредени, те го упрекнаха, че е изменил на старата вяра от младостта и зрелите си години. Беше изоставил тези винаги верни приятели, изглежда, те го укоряваха заради преходното щастие с една послушна жена, което му бе причинило само мъка. Духът на себеотричане, граничещо с аскетизъм, който в миналото винаги вдъхваше живот на Найт, сякаш го беше напуснал с раждането на любовта и заедно с него си беше отишло и самоуважението, компенсирало дотогава липсата на удовлетвореност. Горката малка Елфрайд, вместо да запази предишното си място в неговото верую, прибави към образа си един нюанс на съблазън. Може би беше човешко и естествено, че Найт нито веднъж не се замисли дали не й дължи една малка жертва за нейната всеотдайност да му спаси живота.

Съзнавайки, че по този начин, като римски император, е зарязал кралства и провинции, той се зачуди как е могъл да й разкрие най-съкровените си тайни и намерения; да прояви такава откритост, каквато не би си позволил пред никой друг. Как така не се бе въздържал да й опише най-недостъпните крепости на ума си?

Найт беше здравомислещ и можеше да прекрачи отвъд чувствата и да разбере, че собствената му любов, както и любовта на други хора, може да угасне с промяна на мястото и обстановката. В същото време разбираше, че тъгата е допълнително наложена:

О, разкаяние последно, ти може да умреш!^[2]

Но тъй като беше убеден, че смъртта на разкаянието е най-доброто за него, той не се поколеба да предприеме точно това. Затвори квартирата си, прекрати контактите си с издателите и замина от Лондон за континента. Тук го оставяме да броди безцелно, но без да се отказва от основната цел да забрави Елфрайд.