Томас Харди
Две сини очи (36)

XXXIV

Щастлив ще бъде онзи, който ти отплати,

постъпвайки с тебе така, както ти

постъпи с нас^[1].

Бяха изминали шестнайсет часа. Найт влезе в дамския салон на „Канарите“, след като се беше върнал от разследването за смъртта на мисис Джетуей. Елфрайд не беше там.

Мисис Суонкорт зададе един-два въпроса за решението на съда и за някои подробности около обстоятелствата. После каза:

— Пощальонът дойде тази сутрин точно след като ти излезе. Имаше само едно писмо за теб, тук е при мен.

Тя извади писмото от кутията си за ръкоделие и му го подаде. Найт го пое разсеяно, но се стресна, като го погледна, измърмори нещо и излезе от стаята.

Писмото имаше черен печат, а почеркът, с който бе изписан адресът, бе съзерцаван дълго и натрапливо от него предишната вечер.

Найт беше много възбуден и се огледа за място, където никой няма да му пречи. Беше сезонът, когато пада тежка роса, и тя от сутрин до вечер къпеше зелените храсти на по-сенчести места; въпреки това той намери едно изоставено парче земя — тревна площ, оградена с храсти, и там внимателно изчете писмото, което бе отворил пътем.

Почеркът, печатът, хартията, встъпителните думи — всичко това говореше, че писмото до него е писано и изпратено от вдовицата Джетуей, която сега бе мъртва и студена. Той разбра на мига, че недовършените бележки, които бяха привлекли погледа му предната вечер, са били предназначени само и единствено за него. Спомни си някои думи, които Елфрайд беше изрекла в съня си на парахода: тя увещаваше някого да не му казва нещо, защото това ще я съсипе — спомен, който до този момент изглеждаше толкова обикновен и незначителен, че почти го бе забравил. Всичко това нахлу в него като емоция, силна емоция на извънредно страдание. Хартията в ръката му трепереше, докато четеше:

Долината, Ендълстоу

Сър,

Една жена, която няма какво да губи на този свят, ако бъде наказана за деянието си, което сега върши, желае да Ви даде няколко съвета, отнасящи се до дамата, в която сте влюбен. Ако благоволите да приемете едно предупреждение, ще разберете какво искам да кажа.

Вас ви мамят. Може ли жена като тази да бъде почтена?

Жена, която насърчава един честен младеж да я обича, а после го отхвърля и той умира.

Жена, която след това си взима за любовник мъж от простолюдието, на когото баща й забранява да посещава къщата им.

Жена, която тайно напуска дома си, за да се омъжи за този мъж, среща се с него и двамата отиват в Лондон.

Жена, която по една или друга причина се връща неомъжена.

Жена, която в последващата си кореспонденция с него, стига дотам, че го нарича „неин съпруг“.

Жена, която е написала приложеното писмо, за да иска от мен, която най-добре от всички знам цялата история, да запазя в тайна скандала.

Надявам се, че скоро ще стана недостъпна и за хули, и за похвали. Но преди да ме прибере, Бог ми даде сили да отмъстя за смъртта на моя син.

Гъртруд Джетуей

Към писмото беше приложена бележката, написана с молив от Елфрайд в къщата на мисис Джетуей.

Уважаема мисис Джетуей,

Дойдох да Ви посетя. Исках много да Ви видя, но не мога да чакам повече. Дойдох да Ви помоля да не изпълнявате заканите си, които отправихте към мен. Недейте, умолявам ви, мисис Джетуей, да казвате на никого, че съм избягала от вкъщи! Това ще прекрати връзката ми с него и ще ме съсипе. Ще направя всичко за Вас, ако проявите добрина към мен. В името на това, което ни свързва — и двете сме жени, — недейте, моля Ви, да ме опозорявате.

Ваша,

Е. Суонкорт

Найт уморено се обърна с лице към къщата. Близо до храстите, сред които беше застанал, теренът ставаше стръмен и достигаше почти до нивото на първия етаж на „Канарите“. Стаята за преобличане на Елфрайд се намираше в изпъкналия ъгъл срещу него и беше осветена от два прозореца, разположени така, че от мястото, където Найт беше застанал, погледът му минаваше през прозорците и обхващаше помещението. Елфрайд беше там, спряла се между двата прозореца пред овалното огледало на подпора. Оглеждаше се дълго и внимателно, после се обърна, отметна назад глава и погледна през рамо как изглежда.

Никой не може да твърди дали бе намислила нещо, или проявяваше някакъв каприз; може в този момент да е изпаднала в дълбока тъга. Може би сърцето й ридаеше, „Колко съм злочеста!“, но впечатлението, което направи на Найт, не беше хубаво. Той мрачно сведе поглед. Поради нещастния случай писмото на мъртвата жена, случайно свързано с инцидента, доби смисъл, далеч по-различен от написаното. Това обстоятелство придаде на грозните думи безмилостна справедливост, сякаш изпратена от гроба. Найт не можеше да държи повече това писмо. Накъса го на парченца.

Чу шумолене в храстите зад гърба си, обърна глава и видя Елфрайд, тръгнала след него. Хубавото момиче го погледна в лицето тъжно усмихнато с надежда, но твърде пресилена, за да отмести настанилия се под нея страх. Жестоките думи, които той беше изрекъл предната вечер, още й тежаха.

— Видях те от прозореца, Хари — каза плахо тя.

— Има роса, ще си намокриш краката — заяви той, като че ли беше глух.

— Няма нищо.

— Опасно е да са ти мокри краката.

— Да… Хари, какво има?

— О, нищо. Да продължа ли сериозния разговор, който започнах снощи? Може би не; може би по-добре не.

— О, не знам. Колко ужасно е всичко това! Как искам да си пак такъв, какъвто беше, тогава щеше да ме целунеш, щом дойда при теб! Защо не поиска целувка? Защо не поискаш сега?

— Прекалено свободно поведение — чу той как измърмори сам на себе си.

— Заради снощния противен разговор — продължи тя. — О, тези думи! Черна беше за мен тази нощ.

— Целувка! Мразя тази дума! За бога, не ми говори за целуване. Мислех, че ще бъдеш достатъчно тактична да се въздържаш от думата „целувка“, като се има предвид целувките, които си получила.

Тя силно пребледня, лицето й се изопна и натъжи. Сега това лице беше толкова изящно и нежно, че и с пръст да го натиснеш, щеше да посинее.

Найт тръгна, Елфрайд го последва мълчаливо, без всякаква съпротива. Той отвори една портичка и двамата се озоваха на пътека, която минаваше през стърнище.

— Може би ти преча? — попита тя, докато той затваряше портичката. — Да те оставя ли сам?

— Не. Чуй ме, Елфрайд. — Гласът му беше сподавен и неравен. — Винаги съм бил честен с теб — ти ще бъдеш ли честна с мен? Ако някаква — странна — връзка е съществувала между теб и някой мой предшественик, кажи ми. По-добре е да узная сега, въпреки че това може и да ни раздели, отколкото да го открия след време. А у мен се появиха и съмнения. Няма да кажа как, защото ненавиждам начина, по който това стана. Разкриването на каквато и да е тайна от миналото ти ще вгорчи живота ни.

Найт зачака търпеливо в позата на човек, обзет от спокойствие. Очите му гледаха тъжно и настоятелно. Погледът му се насочи към пътеката.

— Ще ми простиш ли, ако ти кажа всичко? — възкликна умолително тя.

— Не мога да обещая, зависи какво ще да ми кажеш.

Елфрайд не можеше да понесе мълчанието, което последва.

— Няма ли да ме обичаш? — избухна тя. — Хари, Хари, обичай ме и ми говори както обикновено! Направи го, умолявам те, Хари!

— Ще постъпиш ли честно? — попита Найт все по-ядосано. — Или не? Какво съм ти сторил, че се държиш така с мен? Като че ли съм хванат в примка; всичко се крие от мен! Защо така, Елфрайд? Това те питам.

Във вълнението си бяха оставили пътеката и крачеха през мокрото стърнище, препъвайки се, без да го забелязват, без да внимават къде стъпват.

— Аз какво съм направила? — колебливо попита тя.

— Какво ли? Как може да питаш какво, когато знаеш много добре? Не ме ли държа умишлено в неведение за нещо, свързано с теб, което, ако съм го знаел, би могло да промени цялото ми поведение; и въпреки това питаш какво си направила?

Тя видимо посърна и не каза нищо.

— Не че вярвам на злословия — писани или шепнешком изречени; не и аз. Не знам така ли е, или не, честна дума, не мога да кажа. Знам, че сърцето ми те превърна в светица. Погледнех ли в очите ти, мислех, че там виждам истина и невинност, чисти и съвършени, въплътени от Бога в една жена. Може би не бива да очаквам съвършената истина, но обикновената истина ще я имам — или нея, или нищо друго. Просто признай, това, което премълчаваш, изключително важно ли е, или не?

— Не разбирам съвсем какво искаш да кажеш. Ако съм скрила нещо от теб, то е, защото много те обичам и се страхувах, страхувах се да ти се доверя.

— Тъй като не си склонна да се доверяваш, искам да ти задам няколко прости и ясни въпроса. Позволяваш ли?

— Да — каза тя и на лицето й се изписа уморено примирение. — Кажи най-грубите думи, ще ги понеса.

— Носят се слухове за теб, Елфрайд, ще стане скандал, а аз няма да мога да му се противопоставя, ако не знам точно за какво е. Може да не се отнася изцяло за теб или дори изобщо да не те засяга. — Найт флиртуваше с непримиримата си мъка. — По време на Френската революция Паризьо, балетмайстор, бил обезглавен по погрешка вместо Паризио, капитан на кралските гвардейци. Много ми се иска в околността да има и някой друг с името Е. Суонкорт. Виж това.

Той й подаде писмото, което тя бе написала и оставила на масата в дома на мисис Джетуей. Елфрайд го погледна разсеяно.

— Не е такова, каквото изглежда — каза умолително тя. — Сега изглежда като някаква ужасна измама, но причината да го напиша, е много по-естествена, отколкото си мислиш. Единственото ми желание беше никой да не заплашва нашата любов. О, Хари, това беше всичко. Нищо лошо няма в това.

— Да, да, но независимо какво казва горката нещастна жена, долавям, че нещо не е наред.

— Какво казва?

— Каквото ми беше написала — вече е скъсано. Елфрайд, наистина ли си избягала с един мъж, в когото си била влюбена? Това е пъкленото твърдение. Основателно ли е такова обвинение — истина ли е, вярно ли е, Елфрайд?

— Да — промълви тя.

Лицето на Найт помръкна.

— За да се омъжиш за него? — отрониха дрезгаво устните му.

— Да. О, прости ми! Тогава не те познавах, Хари.

— В Лондон?

— Да, но аз…

— Отговори на въпроса ми, не казвай нищо друго, Елфрайд. Нарочно ли се опита да се омъжиш за него тайно?

— Не, не беше нарочно.

— Но опита?

Тя леко се изчерви и потвърди:

— Да.

— А след това ти писа ли му като на свой съпруг, а той на теб като на твоя съпруга?

— Чакай, чакай! Беше…

— Отговори ми, само ми отговори!

— Добре тогава — да. — Устните й трепереха, но все пак тя успя да продължи с достойнство: — Бих ти казала; знаех и знам, че съм постъпила лошо. Но не посмях; толкова те обичах. Толкова много! Ти беше всичко за мен на този свят — всичко си и сега. Няма ли да ми простиш?

Тъжно е, като си помислиш, че мъже, отначало обявили своите любими или съпруги за съвършени, не допускат да бъдат разколебани, даже ако Бог им докаже противното, но веднъж усъмнят ли се в тяхната невинност, морално ги осъждат въз основа на доказателства, които биха се срамували да използват, дори ако съдеха куче.

Нежеланието на Елфрайд да говори, което произтичаше от наивната й вяра, че е много по-виновна, отколкото всъщност бе, беше объркало непоправимо ума на Найт. Сега, след като се бе разделил с първата си невъзможна мечта, този мъж с въображение бе преминал в другата крайност и всяко едно движение на Елфрайд — всяко потрепване, всяка неясна дума — се възприемаше като доказателство за това, че е недостойна.

— Елфрайд, приключихме със сладките приказки — каза Найт, — край на любезностите. Гледай ме в очите и както вярваш на Господ горе, отговори ми искрено на още един въпрос. Сама ли замина с него?

— Да.

— Върна ли се у дома същия ден, в който замина?

— Не.

При тази дума сякаш падна гръм, от който земята и небето ги заболя. Найт се обърна настрани. На лицето на Елфрайд се изписа пълно отчаяние, че не е способна да обясни нещата така, както всъщност бяха — отчаяние, което не само отхвърля всяка надежда за пряко обяснение, но уморено се отказва от всякакви допълнителни възможности за смекчаване на вината.

Сцената остана запечатана години наред върху ретината в очите на Найт: мъртвото кафяво стърнище и бурените в него, редицата букове в далечината, които закриваха изгледа към къщата, листата — червени и болнави.

— Трябва да ме забравиш — каза той. — Няма да се оженим, Елфрайд.

Страданието, което изпита душата й при тези негови думи, стана видно от непоносимата болка, изписана на лицето й.

— Какво значи това, Хари? Само така говориш, нали? — Тя го погледна съмняващо се и опита да се засмее, сякаш бе повече от ясно, че в думите му няма истина. — Не говориш сериозно, знам — надявам се, че е така? Аз ти принадлежа и ще бъда твоя години наред.

— Елфрайд, говорих много рязко с теб; казах онова, което би трябвало само да си го мисля. Харесвам те и нека да ти дам един съвет. Омъжи се за твоя човек колкото може по-скоро. Колкото и отегчени да се чувствате един от друг, вие си принадлежите и аз няма да застана между вас. Мислиш ли, че бих могъл, мислиш ли, че бих могъл и за минута? Ако не можеш да се омъжиш за него сега и станеш съпруга на друг, не му разкривай тази тайна след сватбата, ако не си му я казала преди това. Защото тогава искреността ще бъде проклятие.

Зашеметена от думите му, тя възкликна:

— Не, не, няма да се омъжа, освен ако не е за теб, аз трябва да съм твоя.

— Ако се бяхме оженили…

— Но нали не искаш да кажеш, че… че ще си отидеш и ще ме оставиш, и няма да си нищо повече за мен, о, не искаш!

Разтърсващите я ридания правеха думите й неразбираеми. Тя се овладя и продължи да търси по лицето му лъч надежда, каквато там нямаше.

— Аз се прибирам — каза Найт. — Не тръгвай след мен, Елфрайд, не желая.

— О, не, наистина няма.

— След това отивам в Касъл Ботеръл. Довиждане.

Като че ли се разделяха за деня — спокойно, както беше говорил много пъти, разделяйки се временно с други хора — и тя, изглежда, така възприе думите му. Найт нямаше сила да й каже ясно, че си отива завинаги; той самият не беше сигурен дали няма да се върне обратно, понесен от неустоима емоция, или може да победи себе си и нея в него, да превърне тази раздяла във върховно сбогуване и да се представи на света отново като мъж, който не принадлежи на никоя жена.

Десет минути по-късно той излезе от къщата, като се разпореди за багажа си — ако не се върне до вечерта, да го изпратят в квартирата му в Лондон, откъдето възнамерява да пише на мистър Суонкорт какви са причините за внезапното му заминаване. Спусна се в долината и не можа да се сдържи да не обърне глава. Видя стърнището и една слаба момичешка фигура насред него — нависоко до небето. Елфрайд, послушна както винаги, почти не беше мръднала, защото той й бе казал да стои там. Погледна и отново я видя — виждаше я седмици и месеци наред. Отмести очи от гледката, прокара ръка по лицето си, сякаш за да заличи видяното, въздъхна дълбоко и продължи.