Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Pair of Blue Eyes, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
2 (× 1глас)

Информация

Сканиране
art54(2019)
Корекция и форматиране
NMereva(2020)

Издание:

Автор: Томас Харди

Заглавие: Две сини очи

Преводач: Ваня Томова

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Апостроф

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: Ропринт ЕАД

Излязла от печат: 19.09.2017 г.

Отговорен редактор: Христина Мираз

Редактор: Илияна Бенова-Бени

Коректор: Грета Петрова

ISBN: 978-954-2962-51-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9927

История

  1. —Добавяне

XXXIII

О, дъще вавилонска, която ще запустееш,

блажен онзи, който ти отплати за всичко,

което си ни сторила![1]

Когато не беше непосредствено ангажиран с Елфрайд, Найт имаше навика да се разхожда сам около час и половина след вечеря, преди лягане и този негов навик беше известен на приятелите му в Ендълстоу, включително и на Елфрайд. След като й помогна да мине по стъпалата, тя тихо каза:

— Ако искаш да си направиш обичайната обиколка на хълма, Хари, аз мога да се прибера и сама.

— Благодаря, Елфи, в такъв случай ще се разходя.

На лунната светлина нейната фигура се разми в тъмнината и Найт, след като изчака няколко минути, пое отново към църквата. Сега идваше моментът да запали пура или лула и да се отдаде на тихи размисли. Но тази вечер умът му беше твърде напрегнат за подобно удоволствие. Той просто продължи до мястото, където беше паднала кулата, и седна на една от големите отломки, които бяха част от нея до днешния ден, когато поредица от обстоятелства, произтичащи от Стивън Смит, докато работеше при мистър Хюби, лондонски човек на изкуството, доведоха до разрушаването й.

Прехвърляйки през ума си възможните епизоди от миналото на Елфрайд и собствените си представи, че няма нищо смущаващо в това нейно минало, той седна и загледа белия гроб на младия Джетуей, който този път беше точно пред него. Морето, макар и сравнително спокойно, можеше, както обикновено, да се чуе от това място през цялото разстояние между врязаните скали отдясно и отляво, разлюляно, омотано сред скупчените като острови високи издадени скали, осеяли морската ивица — нещастни скелети на разядени канари, които все още издържаха на ударите на приливите.

За да пренасочи тези не особено радостни мисли, Найт реши, че му е нужно физическо натоварване. Изправи се и се приготви да се качи до върха на струпаните камъни от разрушената църква, откъдето се разкриваше по-широка гледка, отколкото от земята. Протегна ръка да хване острия ръб на един необичайно голям каменен блок, за да си помогне да се придвижи по-високо, когато ръката му най-неочаквано попадна на нещо съвършено различно от твърд камък, какъвто очакваше да напипа. Беше нещо лепкаво и омотано, което се влачеше по скалата. Тъмнината от вътрешността на църквата му пречеше да вижда ясно и по принуда започна да гадае. „Сигурно е някакъв космат вид мъх или лишей“, предположи той.

Но то лежеше отпуснато на камъка.

„Сигурно е туфа трева.“

Но не беше жилаво, нито влажно като свежа трева.

„Може да е баданарка на някой от майсторите.“

Но такива четки, спомни си той, са по-остри и макар че се използват при ремонт на постройки, не вършат работа при разрушаването им.

Каза си: „Сигурно са нишки на копринен пискюл“.

Опипа по-навътре. Беше някак топло. На него моментално му стана някак студено.

Да усетиш студенината на неодушевена материя, когато очакваш топлина, е много стряскащо; но тъй като по правило, а не по изключение, предметите имат температура, по-ниска от тази на човешкото тяло, това едва ли е толкова шокиращо, колкото да усетиш топлина там, където очакваш студенина.

„Само Господ знае какво е това“, помисли си той.

Опипа още по-навътре и след минута ръката му се озова върху човешка глава. Беше топла, но неподвижна. „Нишките на пискюл“ бяха коса — дълга и разрошена, което означаваше, че главата е на жена.

Недоумяващ, Найт не помръдна от мястото си и се опита да си събере мислите. Според разказа на викария за разрушаването на кулата работниците цял ден подкопавали основите, тръгнали си вечерта с намерението на сутринта да довършат окончателно започнатото. Половин час след като си отишли, подкопаната стена се срутила. Жената, която беше полузатрупана, изглежда, е била точно там в момента на срутването.

С един подскок Найт се изкачи по-високо и се опита с голи ръце да разчисти отломките. Купчината върху тялото представляваше в по-голямата си част дребно натрошени парчета и прах, но в огромно количество. Щеше да спести време, ако извика помощ. Прекоси черковния двор и забърза надолу по хълма.

След малко Найт пресече един път, който се изкачваше по малък рид, открояващ се като тъмна сянка на лунната светлина, и точно там пътят прехвърляше рида като бразда на фона на небето. В момента, в който се озова на това място, той видя на възвишението някакъв човек, вървящ срещу него. Найт сви встрани и пресрещна непознатия.

— Нещастен случай в църквата — каза той без всякакво предисловие. — Кулата е затрупала някого, който оттогава лежи под нея. Ще дойдете ли да помогнете?

— Разбира се, че ще дойда.

— Жена е — обясни Найт, докато крачеха бързо по стария път, — затова мисля, че двамата ще можем да я извадим. Знаете ли къде има лопата?

— Лопатите на гробарите са някъде тук. Държаха ги в кулата.

— Сигурно има и разни неща на работниците.

Огледаха наоколо и в един ъгъл в преддверието намериха три лопати, внимателно подредени. Като се запъти към западния край, Найт посочи мястото на трагедията.

— Трябваше да донесем фенер! — възкликна той. — Но може да се справим и без него. — И се захвана да освободи затрупаната жена.

Другият мъж, който отначало гледаше безпомощно, последва примера му и отмести по-големите камъни, примесени с отломки.

Но въпреки усилията им минаха десет минути, преди да измъкнат тялото на нещастната жена. Вдигнаха я внимателно, колкото можаха, задъхани я пренесоха на гроба на Феликс Джетуей, който беше само на няколко крачки, обърнат на запад, и я положиха върху него.

— Наистина ли е умряла?

— Така изглежда. Коя е най-близката къща? На викария, предполагам.

— Да, но тъй като ще трябва да извикаме доктор от Касъл Ботеръл, мисля, че ще е по-добре да я пренесем в тази посока, отколкото да се отдалечаваме от града.

— А много ли е по-далеч до първата къща в тази посока, отколкото до дома на викария или до „Канарите“?

— Не много.

— Да я пренесем там тогава. И ако не възразявате, аз мисля, че най-добрият начин е да сплетем ръце.

— Ни най-малко. Радвам се да помогна.

Хванали ръце на кръст така, че се получи нещо като люлка, те вдигнаха жената и закрачиха рамо до рамо по една пътека, посочена от непознатия, който, изглежда, познаваше добре околността.

— Аз прекарах близо час в църквата — продължи Найт, когато излязоха от гробището. — След това заобиколих, отидох при разрушената кула и така я намерих. Ужасно е, като си помисля, че без да искам съм прекарал толкова време в присъствието на една умираща, отлитаща душа.

— Кулата се срути по здрач, нали така? Мисля, че има два часа оттогава?

— Да. И сигурно е била там сама. Защо ли е трябвало да бъде на гробището по това време?

— Трудно е да се каже. — Непознатият загледа любопитно увисналото лице на неподвижното тяло. — Може ли да я обърнем за миг, за да падне светлината върху лицето й? — попита той.

Обърнаха главата й към луната и мъжът се вгледа отблизо в чертите й.

— Ама аз я познавам! — възкликна той.

— Коя е тя?

— Мисис Джетуей. А къщата, за която сме тръгнали, е нейната. Тя е вдовица; следобед разговаряхме. Бях в пощата в Касъл Ботеръл, а тя дойде да изпрати едно писмо. Горката! Трябва да побързаме.

— Хванете малко по-здраво китката ми. Гробът, върху който я положихме, не е ли на единствения й син?

— Да, така е. Сега разбирам. Била е на гроба. След смъртта на сина си стана една нещастна, обезверена жена, която от сутрин до вечер го оплакваше. Беше фермерска съпруга, много образована, мисля, че е била учителка.

Найт изпита състрадание. Собствената му съдба по някакъв странен начин изглеждаше преплетена със съдбата на семейство Джетуей заради връзката на Елфрайд с него и с нещастния син на това семейство. Той не отговори и те продължиха да се придвижват.

— Тя започва да натежава — каза непознатия, нарушавайки мълчанието.

— Да, така е — отвърна Найт и след поредната пауза добави: — Мисля, че сме се виждали и преди, но не мога да си спомня. Може ли да попитам кой сте вие?

— О, да. Аз съм лорд Лаксилиан. А вие кой сте?

— Аз гостувам в „Канарите“, казвам се Найт.

— Чувал съм за вас, мистър Найт.

— И аз за вас, лорд Лаксилиан. Радвам се, че се запознахме.

— Аз също. Името ви ми е познато от печата.

— И на мене вашето. Това ли е къщата?

— Да.

Вратата беше заключена. Като помисли малко, Найт провери какво има в джоба на безжизнената жена и намери там голям ключ, с който лесно отвори вратата. Огънят в камината беше угаснал, но лунната светлина влизаше през многоцветния прозорец с оловен уплътнител между стъкълцата и рисуваше фигури по пода. Лъчите й ги улесниха да видят, че стаята е доста добре обзаведена — същата, в която Елфрайд бе стояла сама преди две или три вечери. Те положиха товара си върху старомодна кушетка до стената и Найт затърси лампа или свещ. Намери свещ на една полица, запали я и я постави на масата.

И Найт, и лорд Лаксилиан разгледаха внимателно бледото лице, и двамата бяха почти сигурни, че надежда няма. При повърхностния преглед не видяха никакви следи от насилие.

— Знам къде живее доктор Грансън — каза лорд Лаксилиан — и затова мисля, че ще е по-добре аз да отида да го извикам, а вие да изчакате тук.

Найт се съгласи. Лорд Лаксилиан излезе и забързаните му стъпки скоро заглъхнаха. Найт остана наведен над тялото и след няколко минути внимателен оглед се убеди окончателно, че на жената отдавна не може да й се помогне нито с ланцет, нито с хапче. Крайниците й бяха започнали да изстиват. Найт покри лицето й и седна.

Минутите минаваха. Найт продължи да размишлява за всичко, което се беше случило тази вечер. Очите му се бяха насочили към масата и той беше видял, че върху нея има хартия за писма и други писмени принадлежности. Сега обаче забеляза всичко поотделно — мастилница, писалка и хартия — попивателна и за писма. Няколко листа бяха отделени настрани, някой беше започнал да пише писма на тях, но се бе отказал, като че ли недоволен от написаното. Имаше също пръчка черен восък и печат, сякаш обикновеното залепване не беше сигурно. Тези листове, както бяха оставени открити на масата, позволяваха да бъдат прочетени няколкото думи върху всеки от тях. Началото на едното писмо гласеше:

Сър,

Като жена, която е била благословена да има свой скъп син, умолявам Ви да приемете едно предупреждение

Другото:

Сър,

Ако благоволите да приемете предупреждение от една непозната, преди да е станало твърде късно да промените посоката, чуйте

Третото:

Сър,

С това писмо прилагам друго, което без всякакви обяснения от моя страна разказва една обезпокоителна история. Бих искала обаче да добавя няколко думи, за да видите по-ясно в каква заблуда

Ставаше ясно, че след тези отхвърлени начални думи е написано и изпратено четвърто писмо, след като е било одобрено от автора му. На масата имаше две капки восък — бяха капнали от пръчка, оставена на ръба, а от края, който стърчеше, восъкът беше потекъл, доказателство, че е бил още топъл. Там беше и столът, на който е седял пишещият, адресът на писмото се беше отбелязал на попивателната хартия, а горката вдовица, направила всичко това, лежеше мъртва. Найт беше видял достатъчно, за да си извади заключението, че мисис Джетуей, която е искала да съобщи нещо от голяма важност на приятел или познат, е написала много предпазливо писмо и е отишла в пощата, но след като е излязла от дома си, се върна в него едва когато лорд Лаксилиан и той я донесоха мъртва.

Неописуемата меланхолия на цялата сцена, докато чакаше, безмълвен и сам, не беше много различна от настроението на Найт, макар че беше сгоден за хубаво и привлекателно момиче, макар че беше в нейната компания допреди малко. Докато седеше върху останките от разрушената кула, той осмисли едно ново състояние — продължителното бездействие, на което се бе отдал напоследък заради Елфрайд, вероятно щеше да се отрази зле на човек като него, когото чакаше работа. На това положение можеше бързо да се сложи край, ако се оженят по-скоро.

Найт си даваше сметка, че не е получил желаното, защото си бе поставил прекомерно висока цел. Сега, когато до голяма степен се беше отказал от амбициите да постигне идеала си, той сериозно смяташе да насочи силите си към практическата страна на нещата и така да се пребори със склонността към самовглъбяване, която никога не го ощастливи, нито се оказа от полза за близките му. Да се втурне в нова посока, като се ожени — идея, станала много примамлива след запознанството му с Елфрайд, — тази вечер не го привличаше особено. Загубата на тази илюзия беше свързана с възвръщането на старото му усещане, че си губи времето, което бе повече от вероятно. Въпреки че Найт беше под властта на чувствата си, контролът над него бе намалял; нужно беше да направи специално усилие от своя страна, за да остане в тяхно владение особено сега, когато трезвият му разсъдък бързо се възвръщаше.

Размишленията му бяха прекъснати от шум на колела и конски тропот. Вратата се отвори, за да влязат докторът, лорд Лаксилиан и някой си мистър Кул, следовател при смъртни случаи в окръга (който този ден бил по служба в Касъл Ботеръл и след вечеря си приказвал с доктора, когато пристигнал лорд Лаксилиан); след тях влязоха две медицински сестри и няколко безделници.

След повърхностен преглед мистър Грансън заяви, че жената е мъртва, умряла от задушаване, причинено от силен натиск върху дихателните органи; беше уговорено дознанието за причините на смъртта да стане на другата сутрин, преди следователят да се върне в Сейнт Ланс.

Малко след това всички хора, които бяха нахлули в къщата, напуснаха и вдовицата остана в смъртта, както и в живота през последните две години съвсем сама.

Бележки

[1] Библия, Книги от Стария завет, Псалтир, Псалом 137/8. — Б.пр.