Томас Харди
Две сини очи (33)

XXXI

… природата в прелестна обвивка

укрива гнилост…^[1]

— Хайде да отидем пак на скалите, Елфрайд — каза той един ден и без да я попита иска ли, сякаш понечи да тръгне веднага.

— Скалата от нашето ужасно приключение? — попита тя и потръпна. — От тази скала все едно ме дебне смъртта.

Въпреки това нейната индивидуалност до такава степен бе станала зависима от неговата, че думите, които изрече, не бяха израз на протест и тя веднага се приготви да го придружи.

— Не, не тази — уточни Найт. — И на мен тя ми е противна. Другата, искам да кажа… как й беше името? Уинди Бийк.

Уинди Бийк беше втората по височина скала на това крайбрежие и както често се случва с природните забележителности на земното кълбо, а също и с интелектуалните възможности на хората, тя се ползваше с репутацията, че държи първенството. Нещо повече, това беше скалата, на която Елфрайд се беше озовала заедно със Стивън Смит една незабравима лятна сутрин, когато той им гостуваше.

Макар че потръпваше при мисълта за първата скала и опасностите, на които тя и любимият й бяха изложени, мястото бе свързано само с Найт и следователно не беше толкова неприятно, колкото Уинди Бийк. За нея там беше не само потискащо, там й се отправяше едно постоянно обвинение.

Но тъй като не обичаше да отказва, каза:

— Тя е по-далеч от другата.

— Да, но може да отидеш с коня.

— Ти също, нали?

— Не, аз ще вървя пеша.

Повтаряше се същото — точно както се бяха уговорили със Стивън. Нещо фатално я дебнеше отвсякъде. Но спря да се противи.

— Добре, Хари, ще отида с коня — каза покорно тя.

Петнайсет минути по-късно беше на седлото. Но колко различно беше настроението в сравнение с предишния път. Тя беше отказала да властва над по-малкия, за да робува на по-големия. Тук и сега вече нямаше място за преструвки, нямаше галопиране с Панзи, докато изчезне от погледа на кавалера си, а той се обърка и умори, нямаше дръзки изказвания за La Belle Dame sans Merci. Елфрайд се почувства изтощена от силата на любовта си.

По пътя говореше предимно Найт. Елфрайд слушаше мълчаливо — беше се оставила изцяло на леките движения на коня, плавно потъвайки и издигайки се като морска птица на морска вълна.

Когато физическите сили на четириногото се изчерпаха, Найт нежно я вдигна от седлото, върза коня и двамата продължиха до скалата, където се беше оформило място за сядане. Найт седна, придърпа ловко Елфрайд към себе си и двамата загледаха морето.

Малко над тази меланхолична и безкрайно монотонна линия — океанският хоризонт — висеше едно слънце с цвят на месинг без никакви видими лъчи в небето. Това небе не беше осветено или огряно от слънцето, както е обичайно при залез. Тази небесна равнина посрещаше солената маса от сива вода, напръскана тук-там с бяло. От време на време до лицата им стигаше влажен полъх, вероятно фини пръски от ударите на морето, което блъскаше подножието на скалата.

На Елфрайд й се искаше много отдавна да е седяла тук с предишния си любим Стивън и да се е съгласила да му стане съпруга. Краткото време между тогава и сега беше още един страх в списъка на дълбоките й, хронични страхове.

Но Найт беше много нежен тази вечер и я притискаше плътно до себе си.

Никой не беше отронил и дума, откакто бяха седнали, когато Найт, загледан все така надалеч, замислено каза:

— Чудя се дали в миналото други влюбени са седели тук, прегърнати като нас сега. Сигурно защото това място сякаш е предназначено за това.

Споменът за една позната двойка, която беше седяла тук, за последвалата от това много обсъждана загуба и за младежа, изпратен да търси изгубената вещ, накара Елфрайд да погледне надолу, малко встрани и зад гърба си. Много хора, загубили някаква дреболия, неволно обхождат с поглед мястото, където е станало, колкото и отдавна да е било. Често те не намират нищо. Елфрайд, извръщайки глава, видя нещо да проблясва слабо от един процеп в скалистото място за сядане. Само за няколко минути през деня слънцето осветяваше тази ниша до най-вътрешните й пукнатини и тези минути течаха точно сега, а хоризонталните слънчеви лъчи, за добро или за зло, показаха на Елфрайд загубеното украшение. Мислите й мигновено се насочиха към неволно изпуснатите думи за случилото се, когато обицата се беше изгубила. И веднага я обзе лошо предчувствие, че като я види, Найт ще си припомни какво беше казала. Затова инстинктивно понечи да я вземе, без някой да я види.

Тя беше толкова дълбоко в пукнатината, че Елфрайд не можа да я измъкне с ръка, макар че направи няколко прикрити опита.

— Какво правиш, Елфи? — попита Найт, като забеляза, че тя се мъчи да направи нещо, и също се обърна назад.

Тя се беше отказала от усилието, но твърде късно.

Найт се вгледа в цепнатината, от която Елфрайд беше измъкнала ръката си, и видя онова, което и тя бе видяла. Веднага извади ножче от джоба си и с местене и побутване извади обицата на земята.

— Нали не е твоя? — попита той.

— Моя е — отговори тихо тя.

— Ами невероятно е, че я намираме по този начин. — И тогава Найт си спомни още нещо. — Да не би да е същата, за която ми каза?

— Да.

Ако очите казват истината, в ума на Найт изплуваха злощастните думи, които тя бе изрекла, когато за първи път се целунаха. Сега той се опита да възпре собствените си думи, които все пак изговори, по-скоро за да получи уверение, че нещата не са такива, каквито изглеждат, а не от желание да се рови в миналото.

— Наистина ли беше сгодена за онзи твой любим? — попита той, загледан отново в морето.

— Да… но не точно. Все пак мисля, че бях.

— О, Елфрайд, сгодена! — промълви той.

— Мисля, че щеше да бъде таен годеж. Но не гледай толкова разочаровано, не ме обвинявай.

— Не, не.

— Защо казваш „Не, не“ по този начин? Успокояващо, но с половин уста.

Найт не отговори веднага на този въпрос.

— Казах ти веднъж, Елфрайд — продължи той, следвайки собствените си мисли, — че ти си първата жена, която съм целунал влюбено. Предполагам, че целувката не е кой знае какво и някои млади хора успяват да избегнат всички ласкателства и любезности, освен тези на човека, за когото след това се женят. Но аз имам особени слабости, Елфрайд, и защото съм водил особен живот, сега, предполагам, трябва да плащам за това. Надявах се — без да имам право да се надявам по отношение на теб. Ти, естествено, си предоставила на бившия си възлюбен привилегиите, които сега предоставяш на мен.

Едно „Да“ се отрони от устните й като последен тъжен шепот на лек ветрец.

— И той те е целувал, разбира се.

— Да.

— А ти може би си му позволила да се държи по-свободно, отколкото се държа аз.

— Не, не съм — отговори тя този път отривисто.

— Но той се държеше така, без да му е позволено?

— Да.

— Как само те обожавах, Елфрайд, а колко сдържан бях! — възкликна Найт мрачно с разтреперан глас. — Толкова много дни и часове надеждата ми беше в теб и колко много се страхувах да те целуна, не само онези два пъти. А той не е имал никакви задръжки да…

Тя се приближи към него, трепереща като от студ. Ужасена, че цялата тази история, допълнително украсена, ще стигне до него, така се бе развълнувала, че Найт млъкна, разтревожен и озадачен. Нейната невинност, която я караше да се страхува толкова много от нещо само по себе си маловажно за света, й вменяваше още по-голяма вина. За Найт това би могло да означава, че една жена, която се безпокои до такава степен от предварителни разговори, сигурно крие ужасен епизод от живота си.

— Знам — продължи Найт с неописуемо забавени движения и интонация, — знам, че съм абсурдно педантичен към теб, че искам да си изцяло и само моя. Исках да мисля, че си била моя в миналото, още преди да се запознаеш с мен — от люлката. Исках насила да бъдеш моя, Елфрайд — продължи разпалено той, — не мога да преодолея ревността си към теб! Такъв съм по природа и такъв трябва да бъда, и мразя факта, че друг те е целувал преди мен, да, мразя го!

От гърдите й се отрони дълга, дълбока въздишка като ридание. Лицето на Найт беше строго, той нито веднъж не я погледна, вперил поглед в морето, което слънцето бе предоставило на здрача. По високите места времето от залез до падането на нощта е кратко — затова здрачът не е мярка за време — и макар че там, където седяха, бе вечер, в долините от половин час само се беше смрачило. Сред мрачната необятност на морето едно блещукане постепенно наложи присъствието на плаващ маяк в далечината.

— Къде те целуна за първи път твоят любим — на място като това ли, Елфрайд?

— Да.

— Ти не ми казваш нищо, трябва да ти изтръгвам думите. Защо правиш така? Защо не спомена нищо, след като най-спокойно ти поверих тайните си, което предполагаше, че в замяна ще чуя твоите? Защо на парахода „Джулиет“ беше толкова потайна? Като си помисля, излиза, че си ме правила на глупак, докато съм те уверявал колко е прекрасно, че нямаме тайни един от друг, и ти се съгласяваше на думи, а на дело вършиш точно обратното. Доверието щеше да се отрази толкова благотворно на нашето щастие. Ако ти ми имаше доверие и без да те разпитвам, ми споделяше — аз щях да бъда различен. Но ти премълчаваш всичко, затова ще те разпитвам. В Енделстоу ли живееше тогава?

— Да — отговори тихо тя.

— Къде беше, когато той те целуна за пръв път?

— Седях на това място.

— Така си и мислех — каза Найт, като се обърна към нея. — И това обяснява всичко: думите, които извика, и как ме излъга за тях, и всичко останало! Прости ми, че говоря толкова рязко, Елфрайд, прости ми. — Той бегло се усмихна и продължи. — Аз съм един жалък простосмъртен, щом всеки път свиря втора цигулка и всеки път ме мамят на дребно!

— О, недей да говориш така, Хари, недей!

— Къде другаде те целуна, освен тук?

— Седяхме на един гроб… в гробището… и на други места — каза тя бавно и безразсъдно.

— Няма значение, няма значение! — възкликна той, като видя сълзите и смущението й. — Не искам да те наскърбявам. Не ме интересува.

Но всъщност го интересуваше.

— Няма разлика, разбираш ли — продължи Найт, давайки си сметка, че тя не отговаря.

— Студено ми е — каза Елфрайд. — Да се връщаме.

— Да, толкова късно в годината не бива да стоиш дълго навън: трябва да слезем от тази скала, преди съвсем да се е стъмнило, че да не виждаме къде стъпваме. Мисля, че конят става нетърпелив.

Сега Найт й говореше само баналности. Надяваше се до последния момент, че тя доброволно ще му разкаже цялата история на първото си влюбване. Все по-неприятно му ставаше, че тя крие тайна от такъв характер. Това ли беше пълното доверие, което си представяше, че ще съществува между него и невинната му млада съпруга, непознала друга любов, освен неговата? Той я вдигна да седне на коня, после тръгнаха сковано. Отровата на подозрението действаше.

По пътя към дома се случи един инцидент, който и двамата добре запомниха, защото хвърли още по-голяма сянка в мрака. Найт не можеше да прогони от ума си думите на Адам, който укоряваше Ева в Изгубеният рай, и най-накрая ги изрече шепнешком:

Сама обаче от змията излъгана — от нея ти, а пък от тебе аз!…^[2]

— Какво е това? — попита плахо Елфрайд.

— Цитат.

Бяха се спуснали в една котловина и кулата на църквата се очертаваше на бледото вечерно небе, а по-ниската част оставаше скрита от няколко дървета. Като не получи отговор, Елфрайд загледа кулата и се опита да си спомни друг, съвсем различен цитат, с който би могла да върне нежността му. След като помисли малко, тя каза с подкупващ глас:

— „Само Той е моя твърдина, мое спасение, мое прибежище: няма да се поколебая повече“^[3].

Продължиха. Няколко минути по-късно видяха три или четири птици да излитат от кулата.

— Здравата й част се движи — изненада се Найт.

Един ъгъл от квадратната грамада се олюля напред, потъна и изчезна. Последва силен грохот и облак прах се издигна там, където преди малко всичко беше толкова ясно.

— Това са реставраторите на църквата, тяхно дело е! — каза Елфрайд.

В този момент видяха, че мистър Суонкорт се приближава към тях. Беше оживен и очевидно погълнат от нещо в момента.

— Съборихме кулата! — възкликна той. — Стана по-бързо, отколкото смятахме. Първоначалната идея беше да сваляме камък по камък, нали разбирате. Но по този начин се отвори много широк процеп и стана опасно за мъжете да стоят върху стената. Тогава решихме да я сринем и следобед трима мъже се захванаха с единия ъгъл, който поддавате най-много. Тръгнаха си, като се стъмни, и смятаха утре сутринта да довършат, но половин час след като си отидоха, тя се срути. Много успешна работа, наистина прекрасна. Ама тя си беше държелива стара кула въпреки пукнатината. — Мистър Суонкорт избърса лицето си, изпотило се от вълнение.

— Горката стара кула! — каза Елфрайд.

— Жал ми е за нея — включи се Найт. — Беше интересна антика — исторически паметник на местното изкуство.

— О, но ние ще издигнем нова, уважаеми господине — възрази мистър Суонкорт, — прекрасна кула, проектирана от първокласен лондонски архитект в най-новия стил на готиката, в духа на християнството.

— Така ли? — възкликна Найт.

— О, да. Няма да бъде във варварския тромав архитектурен стил на този район, толкова груб и езически, какъвто няма никъде другаде в Англия. Съветвам ви, когато мъжете си отидат, да разгледате църквата, преди да предприемат нещо друго. Сега може да седите в задната част с олтара, да гледате надолу към нефа през западния свод и оттам надалеч в морето. Всъщност — добави мистър Суонкорт авторитетно — ако утре сутрин пред олтара се извършва бракосъчетание, то може да се наблюдава с чаша хубаво питие от палубата на кораб, отправил се към Южно море. Както и да е, но след вечеря, когато изгрее луната, отидете двамата и вижте сами.

Найт се съгласи, трескав и нетърпелив. През последните няколко минути беше решил, че не може да изкара още една нощ, без да говори допълнително с Елфрайд по въпроса, който сега ги разделяше: беше решен да узнае всичко и да се разтовари от безпокойството си по някакъв начин. Елфрайд с радост би избягала от по-нататъшен разговор с него насаме тази вечер, но такъв разговор изглеждаше неизбежен.

Щом луната, се показа, излязоха. Възможността да видят лунния пейзаж — благовидната причина за тяхното пребиваване сред природата — нямаше нищо общо с истинските подбуди на Найт да хване под ръка нежната Елфрайд, която не по-зле от него знаеше това.