Томас Харди
Две сини очи (32)

XXX

Слуга на любовта^[1]

Елфрайд не се отделяше от Найт нито за ден. Каквото и да се говореше за нея, нямаше съмнение, че верността й към него ангажираше изцяло сърцето и битието й. Беше се появил мъж по-прекрасен от Стивън и тя беше захвърлила всичко, за да го следва.

Тя беше непосредствено момиче и никога не се притесняваше, че любимият й ще узнае колко много му се възхищава. Нито веднъж не изказа идея, различна от неговите идеи, не оспори негово твърдение, не прояви някаква независимост, не показа, че държи на своето за каквото и да е. Уважаваше и най-мимолетния му каприз, подчиняваше му се, като че ли е закон, и ако изказвайки мнение по някой въпрос, той се включеше с различно становище, тя веднага се отказваше от думите си като погрешни и несъстоятелни. Дори двусмислиците и espieglerie, лудориите й, бяха израз на същото поведение; игри на отгатване, олицетворяващи думите на нейния прототип — нежната и чувствителна снаха на Наоми: „И тя рече: Да придобия твоето благоволение, господарю мой; понеже ти ме утеши и понеже говори благосклонно на слугинята си, ако и да не съм като някоя от твоите слугини“ (Книги от Стария завет, Рут).

Един дъждовен ден тя пръскаше с вода растенията в оранжерията. Найт седеше под голяма пасифлора и наблюдаваше сцената. Поглеждаше дъжда навън, който се силеше от небето, след това дъжда на Елфрайд вътре, на по-големи капки, които падаха от дървета и храсти, след като бяха висели на клонките като малки сребърни плодове.

— Трябва да ти дам нещо, което да те накара да мислиш за мен в твоята квартира — каза тя. — Какво ли да е то? Портретите са по-скоро вредни, отколкото полезни, защото запечатват най-некрасивия израз на лицето ти. Кичур коса носи лош късмет. Бижута не обичаш.

— Нещо, което ще ми припомня многобройните сцени, които сме разигравали в тази оранжерия. Знам на какво ще се зарадвам най-много. На това миниатюрно дръвче в саксия, тази мирта, за която ти се грижиш толкова внимателно.

Елфрайд погледна замислено растението.

— Мога спокойно да я пренеса в моята кутия за шапки — продължи Найт. — Ще я сложа на прозореца, за да е винаги пред очите ми и така ще мисля постоянно за теб.

По една случайност миртата, която Найт бе избрал, имаше странна история. Първоначално това беше клонче, което Стивън Смит носеше в бутониерата си и оттам го премести в саксията, като й каза, че ако от клончето стане дръвче, тя трябва да се грижи за него, да го пази за спомен, та да не го забравя, когато той е надалеч.

Тя погледна натъжено дръвчето и обзета от чувство за справедливост, породено от спомена за Смит, изпита дълбоко съжаление, че Найт поиска точно него. Изглеждаше прекалено, повече от обикновена жестокост да го изхвърли.

— Няма ли нещо друго, което да ти харесва повече? — попита тъжно тя. — То е просто една обикновена мирта.

— Харесвам я. — Като видя, че тази идея не й допада, той я попита: — Защо не искаш да я взема?

— О, не… не че не искам… почувствах… Ах, ето и друг калем, пуснал е корен, и тя е също толкова малка, тази е по-хубава и листата й са по-красиви — миртус мирофила.

— Нека да е тази. Да я занесат в моята стая, за да не я забравя. А другата с какъв романс е свързана?

— Подарък ми е.

Тази тема беше приключена. Найт забрави за нея, докато не влезе в стаята си вечерта и не видя втората мирта на тоалетката, както беше поискал. Спря за миг, възхитен колко свежи са листата на светлината на свещта, и тогава се замисли за компромиса, който бяха постигнали този ден.

Любимите мъже, както и любимите жени може да се разглезят от прекалено много доброта. Неизменното покорство на Елфрайд беше научило Найт да реагира строго педантично, колкото и привързан да беше към нея. „Защо отказа да ми даде първото цвете, което поисках?“, запита се той. Макар и да се противопостави съвсем плахо, това бе толкова необичайно за нея, че веднага направи впечатление. Той ни най-малко не й се сърдеше: просто държанието й днес, толкова различно от всеки друг път, го накара да се замисли по въпроса, защото беше озадачен. „Подарък ми е“ — това бяха думите й.

Щом признава, че е подарък, мислеше той, едва ли държи повече на един приятел, отколкото на своя любим, затова няма никакво значение дали ще повери растението на мен. „Освен ако е подарък от любим“ — измърмори той. — „Чудя се дали Елфрайд е имала любим преди мен?“, каза високо, сякаш беше направил откритие. Тази мисъл и други, свързани с нея, завладяха изцяло вниманието му, докато заспа — доста по-късно от обикновено.

На другия ден, когато останаха пак насаме, той някак внезапно попита:

— Повече или по-малко ме обичаш, Елфи, след онова, което ти казах на парахода?

— Ти ми каза толкова много неща — отговори тя, като вдигна очи към него и се усмихна.

— Имам предвид признанието, което ме примами да направя, че никога досега не съм бил в ролята на любовник.

— Толкова е приятно, че съм първата в сърцето ти — рече тя, опитвайки се да задържи усмивката си.

— Искам да ти задам един въпрос сега — продължи Найт някак неловко. — Задавам го от каприз, нали разбираш, а не сериозно, Елфрайд. Може да ти се стори странен.

Елфрайд се опита отчаяно да не се изчерви. Макар и измъчена, дори не й хрумна, че пребледняването, а не обикновеното изчервяване, показва по-дълбоката вина, която човек изпитва.

— О, не, няма да ми се стори — каза тя, защото почувства, че трябва да отговори нещо, за да запълни паузата, последвала думите на питащия.

— Ето какъв е въпросът: имала ли си някога любим? Почти съм сигурен, че не си имала, но все пак, така ли е?

— Не точно любим, с две думи, не си струва да се говори за това, Хари — каза неуверено тя.

Найт си даде сметка, че е пренапрегнат от чувства, и усети болезнено пробождане в сърцето.

— Но е бил любим?

— Ами предполагам, че е бил нещо такова — бавно отговори тя.

— Искам да кажа мъж, нали разбираш?

— Да, но просто един човек и…

— Но наистина ти е бил любим?

— Да, разбира се — такъв беше. Да, би могло да се каже, че беше мой любим.

Повече от минута Найт не отрони нито дума и продължи мълчаливо да отмерва времето, почуквайки с пръст в такт със стария часовник в библиотеката, където се водеше този разговор.

— Но ти нямаш нищо против, нали, Хари? — попита тя тревожно, като се притисна към него и загледа лицето му.

— Разбира се, че нямам нищо против. Разумът диктува, че един мъж не може да има нищо против такава дреболия. Просто си мислех, че не си имала — това е всичко.

Но един лъч от ореола на нейния блясък беше угаснал. По-късно обаче, когато Найт бродеше сам сред голите и ветровити хълмове и размишляваше по въпроса, лъчът внезапно се появи. Може и да е имала любим, но изобщо да не е държала на него. Може и да е използвала неправилно думата, като през цялото време е имала предвид „обожател“. Разбира се, че е била обожавана; разбира се, че един мъж може да е изразил обожанието си по-настоятелно от останалите — това е нещо съвсем естествено.

Двамата седяха на една от градинските пейки, когато му се удаде случай да провери дали предположението му е вярно.

— Обичаше ли го този твой любим или обожател поне малко, Елфи?

— Мисля, че да — промърмори неохотно тя.

Найт усети как го наляга същата онази мъка.

— Но малко? — попита той.

— Не съм сигурна колко.

— Но си сигурна, скъпа, че го обичаше малко?

— Мисля, че го обичах малко.

— Но не много, Елфи?

— Обичта ми не се подхранваше от преклонението ми пред неговите способности.

— Но обичаше ли го силно, Елфрайд? — попита Найт тревожно.

— Не знам какво точно разбираш под „силно“.

— Това са глупости.

— Разбираш ме погрешно и ми пусни ръката! — извика тя и очите й плувнаха в сълзи. — Хари, не бъди жесток с мен и не ме разпитвай. Не го обичах така, както обичам теб. А как може да съм го обичала силно, след като не мислех, че е по-умен от мен. Защото наистина не мислех. Не можеш да си представиш колко много ме наскърбяваш.

— Няма да кажа нито дума повече по този въпрос.

— И няма да мислиш повече по този въпрос, нали? Знам, че когато не съм пред очите ти, се замисляш за моите слабости, но аз не мога да се боря с тях, като не знам какви са. Как ми се иска да не беше толкова съвършен по природа, Хари, наистина ми се иска! Ако можеше поне да се възползвам от преимуществата, които тази твоя природа би ми предоставила, и в същото време да те имам такъв, какъвто си…

— Какви са тези преимущества?

— По-малко тревожност, повече сигурност. Обикновените мъже не са толкова деликатни във вкусовете си като теб; и ако любимият или съпругът не е толкова придирчив, изтънчен и чувствителен по душа, нещата вървят по-добре, така си представям, доколкото съм имала възможност да наблюдавам света.

— Да, навярно е така. Плиткоумието има това преимущество, че в него не можеш да се удавиш.

— Но аз мисля, че ще те имам такъв, какъвто си, да, ще те имам — каза чаровно тя. — На практика онези съпрузи и съпруги, които възприемат нещата философски, са много скучни, не е ли така? Такова нещо направо ме убива. Тебе те харесвам най-много такъв, какъвто си.

— Макар да не ми е приятно, че си харесвала някого преди мен?

— Да. И не бива да се терзаеш. Недей!

— Ще се опитам, Елфрайд.

Тя остана с тази надежда, но сърцето й не се успокои. След като той преживяваше толкова тежко този момент, какво ли щеше да каже, ако знаеше цялата история и я възприемеше също като мисис Джетуей? Никога нямаше да я направи най-щастливото момиче на света, като поиска да бъде завинаги негова. Тази мисъл я притискаше като надгробна плоча всеки път, когато се появеше в разтревожения й ум. Тя се опита да повярва, че мисис Джетуей никога няма да прояви жестокостта със злонамерени намеци да представи в още по-лоша светлина безразсъдната й постъпка; и стигна до заключението, че след като досега е опазила тайната си, трябва да продължи все така, ако е възможно. Защото за него неприятен можеше да е не единствено самият факт, а и умишленото му укриване.

Но Елфрайд знаеше, че мисис Джетуей е неин враг и я мрази. Възможно беше да направи и най-лошото. А направеше ли го, край на всичко.

Щеше ли тази жена да се вслуша в разума и да се убеди да не погубва някой, който никога съзнателно не й е причинявал нищо лошо?

 

 

Беше вечер в долината между скалите на Ендълстоу и крайбрежието. Рекичката, която едва-едва течеше по пътя си към морето, се чуваше ясно как ромоли, а над нея започна да се оформя бяла панделка мъгла. В левия край на долината на небесния фон можеше да се види черният силует на църквата. На отсрещния край имаше няколко лешникови дръвчета, а там, където нямаше такива — храсти прещип, колкото човешки бой, със стъбла яки като дървета. От време на време се чуваше крясък на някоя птица, която излиташе ужасена оттам, където беше заспала, да търси ново място за сън и да изкара необезпокоявана нощта.

Във вечерния полумрак по-надолу в долината, под редица невзрачни дъбове все още се виждаше една селска къща. Беше съвсем самотна. Изглеждаше доста голяма, прозорците на някои стаи бяха заковани отвън с дъски и това създаваше впечатлението, че цялата постройка е напълно изоставена. От предната врата няколко несиметрично разположени груби и безформени каменни стъпала, вкопани в скалата, водеха до потока, който в края им беше издълбал корито и в него се събираше вода. Очевидно обитателят или обитателите на къщата се снабдяваха с вода по този начин.

Откъм по-високата част на склона се чуха леки стъпки. На пътеката се появи неясна женска фигура, която се приближи до вратата и плахо почука. Тъй като отговор не се чу, чукането се повтори отново без резултат и затова се потрети. Пак безуспешно.

На долния етаж имаше само два прозореца, единият от които не беше закован с дъски и през него проникваше светлина, тъй като нито капаци, нито пердета закриваха стаята от очите на някой минувач отвън. Толкова малко хора минаваха тук по тъмно, че всякакви подобни мерки за прикриване, изглежда, бяха ненужни.

Съдейки по светлината, която падаше върху дърветата, нейният източник беше само един блещукащ огън. След третото почукване посетителката пристъпи малко вляво, за да погледне през прозореца вътре, и откри лицето си. Танцуващият жълт отблясък освети хубавото и напрегнато лице на Елфрайд.

Вътре в стаята светлината от огъня в камината беше достатъчна да я освети и да се види, че мебелите в къщата са по-хубави, отколкото би могло да се очаква от жалкия й външен вид. Елфрайд установи, че в стаята няма никого. Освен трепкането и пукането на огъня нищо друго не се движеше, нито се чуваше.

Тя натисна дръжката на вратата и влезе, отмятайки наметалото, което я обгръщаше — нямаше шапка или боне, беше се облякла, както обикновено се обличат за вечеря хората в провинцията. После застана пред стълбището и извика ясно, но някак уплашено:

— Мисис Джетуей!

Отговор не последва.

Изпитвайки едновременно облекчение и съжаление — успокоение за сърцето, разочарование за ума, Елфрайд спря, сякаш не можеше да прецени какво да направи. Реши да почака и седна на един стол. Минутите се влачеха и след половин час, когато търпението й се изчерпа, тя потърси нещо в джоба си, извади оттам едно писмо и откъсна от него неизписаната страница. След това извади молив и написа:

Уважаема мисис Джетуей,

Дойдох да Ви посетя. Исках много да Ви видя, но не мога да чакам повече. Дойдох да Ви помоля да не изпълнявате заканите си, които отправихте към мен. Недейте, умолявам Ви, мисис Джетуей, да казвате на никого, че съм избягала от вкъщи! Това ще прекрати връзката ми с него и ще ме съсипе. Ще направя всичко за Вас, ако проявите добрина към мен. В името на това, което ни свързва — и двете сме жени, — недейте, моля Ви, да ме опозорявате.

Ваша,

Е. Суонкорт

Тя сгъна писмото по диагонал, адресира го и го остави на масата. Вдигна качулката на главата си, цялата в къдрици, и излезе тихо, както беше дошла.

 

 

Докато се развиваше този епизод в къщата на мисис Джетуей, Найт отиде от трапезарията в гостната, където свари мисис Суонкорт.

— Елфрайд изчезна някъде горе или другаде — рече тя. — А аз точно четях нещо в един стар брой на Настояще, на който попаднах случайно преди малко — една статия, за която ти веднъж ни спомена, че е твоя. С цялото ми уважение към познанията ти по литература, Хари, позволи ми да кажа, че според мен това излияние е пълна глупост.

— За какво е? — попита Найт, като взе списанието и се зачете.

— Не се изчервявай. Дано това те е научило да си по-великодушен. Не съм чела през живота си толкова некавалерско писание — от един мъж, искам да кажа. Но хайде, прощавам ти, било е, преди да срещнеш Елфрайд.

— О, да! — Найт я погледна. — Сега си спомням. Текстът на тази проповед изобщо не е мой, а ми беше предложен от един млад човек на име Смит — същият, за когото ти споменах, че е от вашата енория. Тогава идеята ми се стори доста хитроумна и я доразвих за няколко гвинеи, защото не можех да измисля нищо друго.

— Коя идея не е твоя в този текст? Любопитна съм да разбера.

— Ами… — започна Найт някак неохотно. — Опитът учи, че възлюбената на един мъж, също като шивача му, естествено, прави грешки, когато изпълнява своите задължения, ако този мъж й е първият; и обратното, любимата, която е безупречна при първата целувка, сигурно има някакъв опит в любовта.

— Да разбирам ли, че си написал това, позовавайки се на нечии думи, без да си проверил така ли е наистина?

— Да, така е.

— Мисля, че това е недопустимо и нечестно. Откъде знаеш, че е вярно? Предполагам, че сега съжаляваш.

— Тъй като ме настрои сериозно, ще бъда откровен. Убеден съм, че това е съвсем вярно, и след като съм го написал, ще го отстоявам навсякъде. Но често съжалявам, че съм го написал, наред с други неща от този сорт. Оттогава съм остарял и смятам, че такъв тон в писането само вреди на света. Всеки, който знае нещичко за литературата, става писател, стига да може да скалъпи няколко невзрачни сатири за жените, а самите жени също се хванаха на този номер и аз започнах да се срамувам от моите събратя.

— О, но ти си влюбен сега, Хари, а това променя всичко — каза мисис Суонкорт шеговито.

— Така е, но не това е причината.

— Щом си го открил от собствен опит, нещо като патето се оказало лебед, изглежда глупаво да отричаш, че подобна възможност може да се появи в живота и на други мъже.

— Много болезнено удряш, братовчедке Шарлот — каза Найт. — Като онова момче, което сложило камък в снежната топка, и затова повече няма да играя с теб. Извинявай, отивам на моята вечерна разходка.

Макар че беше говорил с насмешка, тази среща и този разговор внезапно бяха потиснали Найт. Някак странно, точно след откритието му, че Елфрайд е знаела какво значи да обичаш сърдечно, преди да се запознае с него, умът му не спираше да се занимава с този въпрос и познатата лула, която пушеше, докато крачеше нагоре-надолу покрай живия плет, не можа да му донесе утеха. Досети се отново за онези безсмислени думи на Елфрайд — напълно забравени до този момент, — за първата целувка на едно момиче, и разсъжденията му се сториха съвсем разумни. Разбира се сега го измъчваха, защото се отнасяха до Елфрайд.

Когато Найт я целуна, Елфрайд беше много различна от жената, целуната от Стивън. За добро или за лошо, тя се беше научила да играе прекрасно ролята на сгоденото момиче; по очарователен начин беше усъвършенствала държането си в тази втора авантюра и това вероятно се дължеше на откритото й насърчаване на Стивън. Найт с цялата енергия на ревнивата чувствителност я нападаше заради някакви думи, които по невнимание беше оставила да се изплъзнат от устата й, за една обица, думи, които навремето той не беше разбрал добре какво значат. Това беше при онази „първа“ целувка край мъничкия водопад.

„Трябва да внимаваме. Загубих другата веднъж, когато правех това.“

Найт се изчерви колкото от наранена гордост, толкова и от горчиво съжаление, като си спомни колко често й бе казвал с цялата си наивност: „Винаги съм искал да съм първият допуснат до сърцето на една жена, само недокосвани устни за мен, други няма“. Колко наивно сляп е изглеждал на това момиче! Колко ли му се е смяла вътрешно! Направо му призля, като си спомни за признанието, което беше изтръгнала от него на парахода в тъмнината на нощта. Единствено представата за нея, която пазеше достойнството му, когато в този случай излезе от черупката си — чаровното й невежество по всички тези въпроси, — се оказа толкова нелепа!

Този мъж, чието въображение беше подхранвано свръхмерно със самотни обучения и мълчаливи наблюдения на себеподобните му — чиито емоции, станали изтънчени и деликатни от самотата му като растения, затворени в килер, сега бяха ужасно наранени. Нещо повече, няколко години, посветени на изучаване на поезия, и ако трябва да се каже истината, на опити да съчинява поезия, бяха доразвили присъщата му емоционалност за сметка на практическите му умения. За него голямото очарование на Елфрайд се криеше в убеждението му, че ласкателството беше напълно непознато за нея. Той започна да мисли, че е толкова трудно да завладееш пръв сърцето на една жена, колкото е трудно да влезеш пръв в лековитите води на къпалнята Витезда^[2]. Че Найт трябваше да бъде такъв — вторият любим на Елфрайд не биваше да е един от тълпата енергични хора, лишени от задълбоченост, чиято добродушност компенсира липсата им на разбиране, — беше пълна случайност. Че вълнуващото се, объркано, открито сърце на Елфрайд трябваше да брани себе си без ничия помощ от прецизната острота и логическа мощ на Найт, които той щеше да хвърли срещу нея рано или късно, тласкан от пробудилите се у него съмнения — в това беше нейната зла участ. Очевидно беше нещастното разминаване на две обстоятелства — силен ум, упражняващ своята безпогрешна атака срещу сърцето, което притежателят на тоя ум обичаше повече от своето.

Посветеността на Елфрайд на този мъж — толкова смирена и предана — стана враг сама на себе си. Вкопчена в него по толкова безпомощен начин, тя го беше научила да приема нейната вярност за даденост — урок, който мъжете бързо усвояват. Ако се беше бунтувала от време на време, това нямаше да му навреди, а тя щеше да се сдобие с огромни предимства. Но Елфрайд го беше превърнала в свой идол и беше горда да бъде негова крепостна робиня.