Томас Харди
Две сини очи (30)

XXVIII

И тревожен аз мечтата си приспивам^[1].

— Мис Суонкорт, единайсет часът е.

Тя гледаше през прозореца на дрешника си на първия етаж, а Найт я наблюдаваше от перилата на терасата, където от известно време седеше, без да прави нищо — само отместваше поглед от страниците на книгата в едната си ръка към ярките цветове на мушкатото и чехълчетата, а след това към споменатия отворен прозорец.

— Да, знам. Идвам.

Той се приближи и застана под прозореца.

— Как си тази сутрин, Елфрайд? Не изглеждаш по-добре, въпреки дългата нощна почивка.

След малко тя се появи на вратата, хвана го под ръка и двамата тръгнаха бавно надолу по чакълестата алея, която излизаше на реката и се отдалечаваше под дърветата.

Решението, взето отпреди петнайсет часа, беше да му каже цялата истина и сега моментът бе дошъл.

Крачка след крачка те продължаваха напред, а тя все още не беше проговорила. Бяха стигнали почти до края на алеята, когато Найт наруши тишината:

— А сега признанието, Елфрайд?

Тя спря за момент, пое дълбоко дъх и ето какво му каза:

— Веднъж ти споменах — по-точно те накарах да повярваш — нещо, което не е истина. И ти сигурно си помислил, че догодина ще бъда на деветнайсет години, но всъщност аз станах на деветнайсет на последния си рожден ден.

Беше й дошло прекалено много. Сега, когато чашата беше преляла, никакви угризения, никакви съображения за честност, никакво желание да направи признание и да получи опрощение с целувка не можеха да подтикнат Елфрайд да рискува. Ужасът, че той няма да й прости, се засилваше при мисълта за вчерашната измама, която можеше не само да го разочарова, но и да го отврати. Осигуреното с мълчание негово благоразположение за още един ден си струваше повече от надеждата за цял живот със страх всеки ден.

От вълнението, предизвикано при мисълта какво е възнамерявала да каже, гласът й се разтрепери толкова естествено, та Найт нито за миг не заподозря, че думите се явяват в последния момент да заместят нещо. Той се усмихна и топло стисна ръката й.

— Мила моя, Елфи, колко си очарователна — такава си сега и не възразявай, — как може да имаш такива смешни скрупули за някаква си дреболия. Наистина никога не съм се замислял дали деветнайсетият ти рожден ден е минал, или предстои. И, боже мой, добре че е така, защото никак не приляга на един педантичен дядка, десетина години по-стар от теб, да се занимава с подобни маловажни неща.

— Не ме ласкай — недей! Макар че ценя високо казаното от теб, не го заслужавам.

Но Найт, който беше в изключително добро настроение, прие многострадалното възклицание като израз на скромност.

— Виж какво — добави след малко той, — още повече те харесвам заради тази високоморална взискателност, макар че я нарекох смешна. — И продължи с нежна загриженост: — Едно нещо харесвам у една жена, Елфрайд, и то е да има душа честна и прозрачна като небесна светлина. Мога да приема всичко, ако притежава това, но не мога да простя нищо, ако го няма. Елфрайд, ако съществува жена с такава душа, това си ти и след като я имаш, пази я и не се увличай по модни теории за привилегиите на жените и за естественото им право да се отклоняват от правия път. Повярвай ми, мило момиче: благородната жена трябва да бъде почтена като благородния мъж. Като казвам почтеност, имам предвид честност не само в бизнеса и в социалния живот, а във всички любовни занимания, в които жените проявяват особено голяма волност.

Елфрайд загледа разтревожено дърветата.

— Хайде сега да отидем на реката, Елфи.

— Бих дошла, ако имах шапка — каза тя, сякаш сподавяше някаква тъга.

— Ще ти я донеса — отвърна Найт, доволен, че срещу такава дребна услуга ще си осигури компанията й. — Седни за малко тук. — Обърна се и бързо се запъти към къщата за въпросната шапка.

Елфрайд седна на една от грубо скованите пейки, които красяха тази част от парка, вперила поглед в тревата. Вдигна очи, когато съвсем наблизо чу леки и неравномерни стъпки. На пътеката, която пресичаше алеята и продължаваше покрай живия плет, Елфрайд видя вдовицата на фермера, мисис Джетуей. Преди да забележи момичето, тя спря и загледа къщата, части от която се виждаха между храстите. Надявайки се, че противната жена ще продължи по пътя си, без да я види, Елфрайд се приведе и отстъпи назад. Но мисис Джетуей, повела безмълвен разговор с къщата, съпроводен от жестове, които обърканият й ум, изглежда, й диктуваше, забеляза девойката, веднага тръгна и застана пред нея.

— Ах, мис Суонкорт! Защо ме тормозите? Не може ли да минавам през вашето владение?

— Може да минавате, ако искате, мисис Джетуей. Не ви тормозя.

— Тормозите ума ми, а умът ми е целият ми живот, защото моето момче е още там, не е в тялото ми.

— Да, горкият той. Беше ми много мъчно, когато умря.

— Знаете ли от какво умря?

— Туберкулоза.

— О, не, не — каза вдовицата. — Думата „туберкулоза“ има много значения. Умря, защото с ваше съгласие станахте негова любима, а после го измамихте — и това го уби. Да, мис Суонкорт — прошепна възбудено тя, — вие убихте моя син!

— Как може да сте толкова зла и глупава! — отвърна възмутено Елфрайд и се изправи. Но възмущението не беше нещо обичайно за нея и тъй като бе крайно изтерзана и измъчена от последните събития, тя загуби всички съпротивителни сили, които би имала, ако настроението й не беше такова. — Не можех да му попреча да ме обича, мисис Джетуей!

— Точно на това можехте да попречите. Знаете как започна всичко, мис Елфрайд. Да, казахте, че името Феликс е по-хубаво от всяко друго име в енорията, знаехте, че е неговото име и че онези, на които сте го казали, ще му го предадат.

— Знаех името му — разбира се, че го знаех, но никога не съм искала някой да му предаде думите ми.

— Но знаехте, че ще му ги кажат.

— Не, не знаех.

— А след това, когато на Еньовден минахте покрай нашата къща, където се бяха събрали момчетата, и искахте да слезете от коня, Джим Дрейк и Джордж Ъпуей, и още трима-четирима хукнаха да държат понито, а Феликс стоеше срамежливо отзад, вие защо го повикахте и настояхте, че искате той да го държи?

— О, мисис Джетуей, мислите толкова погрешно! Просто го харесвах — затова поисках той да държи коня. Беше внимателен и мил — винаги беше такъв — и аз го харесвах.

— Защо тогава му позволихте да ви целуне?

— Това е лъжа, о, да, така е, така е — извика Елфрайд, докарана до сълзи от отчаяние. — Той застана зад мен и се опита да ме целуне, и затова му казах, че не искам никога повече да го виждам.

— Но не сте се оплакали на баща си или на някой друг, а щяхте да го направите, ако това ви е оскърбило, както се преструвате сега, че така е било.

— Той ме помоли да не казвам на никого и аз — толкова глупаво — го послушах. По-добре да бях казала. Не съм очаквала, че ще бъда тормозена заради добрината си. Моля ви, оставете ме, мисис Джетуей. — Елфрайд вече само я умоляваше.

— Вие грубо го пропъдихте и той умря. И преди да е изстинал, обикнахте друг. После безгрижно го отпратихте да си гледа работата и си намерихте трети. И ако смятате, че това е нищо, мис Суонкорт — продължи тя, пристъпвайки още по-близо, — трябва да знаете, че всъщност е много сериозно. Забравихте ли как хукнахте да се жените? А пътуването до Лондон и връщането на другия ден неомъжена — такъв позор може да съсипе доброто име на всяка жена, прегрешила далеч по-малко от вас. Ако сте забравили, аз не съм. Да не си вярна на любимия, е лошо, но да не си му вярна, след като си му станала съпруга, е разврат.

— Каква злобна, жестока лъжа! Не я повтаряйте, о, недейте!

— Новият ви любим знае ли? Мисля, че не, защото, ако знаеше, нямаше да бъде с вас! Тази история, колкото и малко да е известна, и досега се предава от човек на човек, но аз знам повече от всички, затова се чудя защо трябва да щадя любовта ви?

— Добре тогава, давайте, щом е така! — извика разпалено Елфрайд. — Направете и кажете всичко, което може да ме съсипе; опитайте, дайте воля на езика си; направете го. Хайде де! Само злословите! Ето го той идва. — Гласът й затрепери, като видя между листата любимия Найт да прекрачва вратата с шапката й в ръка. — Веднага му кажете, и това ще изтърпя.

— Не сега — отвърна жената и изчезна надолу по пътеката.

Вълнението от последните й думи беше възвърнало руменината на бузите й и като избърса набързо очите си, тя закрачи по алеята и докато любимият й я настигна, следите от емоциите бяха почти изчезнали от лицето й. Найт й сложи шапката на главата, придърпа я към себе си и я хвана под ръка.

Беше последният ден, преди да заминат за Сейнт Ленардс и Найт, изглежда, възнамеряваше да го прекара в нейната компания. Разхождаха се из долината. Есента беше навлязла в онзи период, когато и най-обикновените дървета са толкова богати на багри, че не могат да бъдат пресъздадени с цветовите комбинации на художническата палитра. Най-лъскави от всички са буковете, които се променят постепенно от ярко ръждивочервено в края на клоните до яркожълто по-навътре; младите дъбове са все още неопределено зелени; белите борове и бодливата зеленика са почти сини, докато отделни представители на други разновидности демонстрират кестеняви и пурпурни цветове във всички оттенъци.

Реката — такава, каквато беше — тук следваше пътя си сред камъни, гладки като плочи за настилка, но прорязани от неравномерно широки цепнатини. От лятната суша водният поток толкова беше намалял, че сега представляваше кристално ясна нишка, виеща се по средата на скалистото корито, издълбано от зимния поток. Найт излази от храстите, които на това място почти скриваха реката от погледа, и скочи върху сухата част на речното дъно.

— Елфрайд, никога не съм виждал такова нещо! — възкликна той. — Леските образуват над реката идеална арка, а дъното е прекрасно павирано. Сякаш води към портата на манастир. Нека да ти помогна да слезеш.

Той я преведе през храсталаците и долу по камъните. Продължиха до мъничък водопад, трийсетина сантиметра широк и висок, и седнаха край него на плочите, които девет месеца в годината буйният поток заливаше. От краката им се процеждаше изтънялата водна нишка, която единствена оставаше да им каже какво е предназначението и основанието за съществуването на този покрит с листа проход и да продължи зигзагообразния си път, докато се изгуби в сенките.

След като беше размишлявал над всичко това, Найт, подпирайки се на лакът, загледа критично Елфрайд.

— Такава разкошна коса не се ли изтощава и изтънява с годините, когато човек не е на осемнайсет, а на двайсет и осем? — попита той най-сетне.

— О, не — отвърна бързо тя с видима неохота да се замисля за подобно нещо, толкова неприятно, че за мъжете би било трудно да разберат това. После продължи със затаено безпокойство: — Наистина ли мислиш, че пищната коса е по-податлива на изтъняване, отколкото не толкова буйната?

— Да, наистина. Смятам, всъщност почти съм сигурен, че ако по този въпрос имаше статистика, щеше да видиш, че оплешивяващите хора първоначално са имали буйна коса, а онези, които като млади са имали по-рядка коса, с годините я запазват без особени промени.

Тревогата на Елфрайд не само се изписа на лицето й, но притисна сърцето й. Може би за една жена мисълта, че ще загуби хубостта си е почти толкова ужасяваща, колкото и мисълта, че ще загуби репутацията си. Във всеки случай тя изглеждаше все така мрачна, каквато беше през целия този ден.

— Не бива да се тревожиш за нещо, което е само украса на външността ти — каза Найт с онази строгост в гласа си, която беше обичайна за него, преди тя да го омае и разнежи.

— Мисля, че е дълг на всяка жена да бъде красива колкото може. Ако бях учена, щях да кажа в коя глава и в кой стих го е написал един от твоите латински автори. Знам, че е писано по този въпрос, защото папа го е споменавал.

— Munditiae, et ornatus, et cultus, „за бижутата и другите накити“ — това ли е? Цитат от Ливий^[2], който изобщо не е оправдание.

— Не, не е това.

— Няма значение тогава, имам причина да не размахвам пръст срещу теб, Елфи. Можеш ли да я отгатнеш?

— Не, но ще се радвам да я чуя — каза тя признателно. — Защото е страшно, когато говориш така. Каквото и страшно име да заслужава слабостта, трябва откровено да призная, че се ужасявам, като си помисля, че косата ми може да не остане същата.

— Разбира се, че една разумна жена ще предпочете да загуби ума си вместо хубостта си.

— Не ме интересува, че ми се подиграваш и ме съдиш жестоко. Знам, че косата ми е красива, и всички го потвърждават.

— Но, мила моя мис Суонкорт — започна нежно той, — не съм казал нищо по-различно. Но нали знаеш, че има разлика да имаш красива външност и красива душа.

— Горката красавица по душа е жалка фигура пред другата — красавицата по външност — в очите на всеки мъж, без да изключвам и теб, мистър Найт, макар че с удоволствие го отричаш — заяви дръзко Елфрайд и продължи по-тихо: — Не трябваше да си правиш труда да ме спасяваш да не падна от скалата, щом смяташ, че животът ми очевидно не си струва тези усилия.

— Може би ти смяташ, че моят живот не струва колкото твоя.

— Струва колкото всеки друг живот!

Ръката й разплискваше водата на мъничкия водопад, без да отмества очи от нея.

— Упрекваш ме, че съм строг с теб, Елфрайд. Но знаеш ли, че ти се държиш лошо с мене?

— Как така? — попита тя и отмести поглед от безсмисленото си занимание.

— Като ти подарих бижу, за да те зарадвам, което ти не прие.

— Може би сега ще го приема, може би сега го искам.

— Добре! — каза Найт.

Пакетчето беше извадено от джоба му и поднесено за трети път. Елфрайд го пое с радост. Недоразумението между двамата беше отстранено и важният подарък беше неин.

— Веднага ще сваля тези грозните — възкликна тя — и ще сложа твоите, какво ще кажеш?

— Че ще бъда поласкан.

Колкото и невероятно да изглеждаше, като се има предвид как общуваха помежду си, Найт все още не се беше осмелил да целуне Елфрайд. В това отношение беше далеч по-бавен от Стивън Смит. Най-голямата проявена от него свобода, на която Стивън се оказа свидетел, Найт беше демонстрирал в беседката. И понеже бузата на Елфрайд все още беше забранен плод за него, той каза, без да се замисли:

— Елфи, бих искал да докосна това твое прелъстително ухо. Обиците са мой подарък, нека да ти ги сложа.

Тя се подвоуми, но колебанието й изглеждаше насърчително.

— Нека да сложа само едната, а?

Лицето й поруменя още повече.

— Мисля, че това не е нещо обичайно или редно да се прави — каза тя, като изведнъж се обърна и продължи да разплисква водата на мъничкия водопад.

Тишината бе нарушена от птица, дошла на поточето да пие. След като проследи как потапя човката си, как се пръска с вода и отлита на едно дърво, Найт отговори с онази любезна безцеремонност, която на нея й беше толкова приятна да слуша:

— Виж сега, Елфрайд, може и да си искрена, но мисля, че възразяваш съвсем малко, затова позволи ми, хайде.

— Искрена съм, така е — каза тя доверително, гледайки го право в лицето. За нея беше особено удоволствие, че може да прояви малко искреност, без да изпитва страх. — Не възразявам — харесва ми такова внимание. Но си мисля дали е редно да ти позволя?

— Тогава ще го направя! — отвърна той с онази особена настойчивост, до която се прибягва за дреболии — в очите на женкаря това е едно нищожно, незначително препятствие в хода на флирта или задявката, но за сериозните хора, понеже не си играят с жените, е нещо необичайно, само по себе си най-ценното, което може да бъде предоставено, и най-цененото, което може да бъде получено.

— Да, ще го направиш — прошепна тя без задръжки, отказала се от ролята на церемониалмайстор. Наведе се към него, тръсна назад коса и наклони глава настрани. При това движение ръката и рамото й неизбежно се опряха на гърдите му. От допира сетивата и на двамата се съсредоточиха в точката на контакта. През цялото време, докато предприемаше деликатната маневра, Найт трепереше като млад хирург пред първа операция.

— А сега другата — помоли Найт шепнешком.

— Не, не.

— Защо не?

— Не знам точно.

— Трябва да знаеш.

— Докосването ти ме възбужда. Да се връщаме у дома.

— Не говори така, Елфрайд. В края на краищата какво толкова? Просто нищо. Обърни се, скъпа.

Тя беше безсилна да се противопостави и веднага се обърна; и тогава без никакво предварително решение на единия или другия лицата им се доближиха, той я привлече и я целуна.

Найт беше едновременно най-пламенният и най-хладнокръвният мъж. Когато емоциите му стихнеха, ставаше почти муден; когато се пробудеха, ставаше повече от страстен. И сега, без да е мислил за ранен брак, той постави направо въпроса. Зададе го с цялата страст, трупана дълги години и прикривана зад естествена сдържаност:

— Елфрайд, кога ще се оженим?

Думите му й прозвучаха сладостно; но в сладостта се примесваше и горчивина. В това негово ново неприкрито поведение, чиято кулминация беше този ясен въпрос, зададен в деня на клеветническите обвинения на мисис Джетуей, тя видя непостоянството си като чудовищно престъпление. Тайната й любов към Найт не изглеждаше като същинска изневяра, както й се стори сега, оповестена и показана пред лицето на заплахи. Нейната разсеяност беше изтълкувана от него като знак, че тя преживява нещо необичайно.

— Не настоявам да получа веднага отговор, скъпа — каза той, като видя, че тя не е в състояние да му отговори ясно. — Не бързай.

Като всеки почтен мъж Найт беше обичан и вкаран в заблуждение от жена. Може да се каже, че неговото заслепение в любовта доказваше това, защото любовният опит обикновено се свързва с безчестие. Завладееше ли го страстта, загубваше си ума. Като любовник Найт беше по-целенасочен и далеч по-искрен от приятеля си Стивън, който в други отношения беше лекомислен в сравнение с него.

Без да казва нищо повече по въпроса за тяхната женитба, Найт я задържа на една ръка разстояние от себе си, сякаш държеше огромен букет, и я загледа нежно, като я преценяваше.

— Добре ли ми стои красивият ти подарък? — попита тя развълнувана до сълзи, които напираха от очите й.

— Без съмнение, прекрасно — каза любимият й по-весело, за да я успокои. — О, трябва да ги видиш, с тях си още по-бляскава. Представяш ли си, аз съм те разхубавил!

— Наистина ли съм толкова хубава? Радвам се за теб. Да можех само да се видя.

— Не можеш. Трябва да изчакаш да се приберем.

— Няма да мога — каза тя през смях. — Но има начин.

— Наистина има. Само на една жена може да й дойде наум.

— Дръж ме здраво.

— О, да.

— Да не ме пуснеш да падна?

— В никакъв случай.

Под тях струйката вода не продължаваше по пътя си, а се разстилаше и образуваше гладко малко езерце. Найт я прихвана, а тя коленичи и се наведе напред.

— Мога да се видя. Колкото и благочестиво да се опитвам, не мога да не се възхищавам как изглеждам с тях.

— Съмнение няма. Как може толкова много да харесваш украшения? Подмамваш ме да развия и аз вкус към тях. Преди да те срещна, мразех всякакви такива неща.

— Харесвам украшенията, защото искам хората да се възхищават на това, което притежаваш, да ти завиждат и да казват „Ако можеше да съм на неговото място“.

— Сигурно не трябва да имам възражения срещу това. Още колко ще се оглеждаш?

— Докато се умориш да ме държиш. О, искам да те питам нещо. — Тя се обърна. — Кажи ми честно. Кой цвят на косата харесваш най-много сега?

Найт не отговори веднага.

— Кажи светла — опита се да го придума тя. — Не казвай кестенява като онзи път.

— Светлокестенява, тогава. Същият цвят като на моята любима.

— Наистина ли? — каза Елфрайд, приемайки думите за истина, макар да знаеше, че е ласкателство.

— Да.

— И сини очи, а не лешникови? Кажи да, кажи да.

— За днес вече беше достатъчно.

— Не, не.

— Добре, сини очи. — Найт се засмя, притегли я към себе си и я целуна втори път, пристъпвайки към тази операция внимателно като лозар, който докосва един грозд така, че да не нарани нито едно зърно.

В първия момент Елфрайд реагира, като отдръпна лицето си и това движение леко изкриви шапката й и разбърка косата. В този трепетен миг, без да мисли, тя възкликна, слагайки ръка на ухото си.

— Ах, трябва да внимаваме! Изгубих другата обица, докато правех същото. — Едва изрекла тези думи, тя осъзна значението им. На лицето й се изписа тревога и тя стисна устни, сякаш от страх да не каже още нещо.

— Какво си правила? — попита объркан Найт.

— Ами седях навън — отвърна бързо тя.