Томас Харди
Две сини очи (3)

I

… ранна теменужка,

поникнала сред пролетния мъх

на младостта му — чар и дъх за миг,

и толкоз.^[1]

… дивната весталка, царуваща

над запада обширен…^[2]

Елфрайд Суонкорт беше момиче, чиито емоции прозираха на повърхността. Но тяхната конкретна природа се променяше с кретащото време и беше известна само на онези, които следяха какво се случва в нейния живот.

Външно тя съчетаваше много интересни, рядко срещани черти, което обаче се дължеше не толкова на самото съчетание, а по-скоро на отделните елементи. Всъщност човек не виждаше формата и плътността на чертите й, когато разговаряше с нея; тази обаятелна способност да не позволява на събеседника си да изучава видимо лицето й не се дължеше на прикриващия ефект от едно добре овладяно поведение (тъй като поведението й беше детинско и едва ли овладяно), а на привлекателния й, недостатъчно изискан език. Живяла цял живот в уединение, monstrari gigito, сочена с пръст от празноглави мъже, тя не се беше възгордяла и на деветнайсет или двайсет години социалният й опит не беше по-голям от опита на една градска млада дама на петнайсет.

Една нейна черта обаче се забелязваше: очите й. Те я отразяваха цялата; не беше нужно да се гледа по-надалече: тя живееше там.

Тези очи бяха сини, сини като есенна далечина — сини като синьото, което виждаме между чезнещите, сякаш моделирани хълмове и гористи склонове в слънчева септемврийска утрин. Мъгляво и сенчесто синьо, безначално или бездънно, такова, в което не се поглежда, а се прониква.

Колкото до присъствието й, то не беше силно; беше слабо. Някои жени могат да наложат личността си така, че тя да проникне в атмосферата на цяла банкетна зала; присъствието на Елфрайд не беше по-осезаемо, отколкото на едно коте.

У Елфрайд имаше замечтаност, каквато е завладяла лицето на Мадона на стола^[3], но лишено от екстаз: тя излъчваше топлотата и духа на онзи тип женско лице, което се среща най-често при красавиците — простосмъртни или божествени — на Рубенс^[4], но без да е подчертано чувствено. Характерният израз на женските лица на Кореджо^[5] — изпълнените с копнеж мисли, които са твърде дълбоко, за да насълзят очите — се появяваше и на нейното лице понякога, но рядко при обикновени обстоятелства.

Онзи момент в живота на Елфрайд Суонкорт, в който дълбоко жегване като че ли остана завинаги загнездено в нея, настъпи през един зимен следобед, когато тя, застанала права, се озова в ролята на домакиня, лице в лице с някакъв мъж, когото не бе виждала никога преди — нещо повече, тя го загледа с наивното любопитство и интерес на Миранда^[6], с каквито никога досега не бе дарявала простосмъртен.

Точно този ден баща й, викарий на една енория в заливаните от морето подножия на Лоуър Уесекс, и вдовец, беше получил пристъп от подагра. След като провери дали прислугата е изпълнила домакинските си задължения, Елфрайд стана неспокойна, няколко пъти излезе от стаята, качи се по стълбите и почука на вратата на бащината си стая.

— Влез! — както винаги се чу отвътре енергичен, силен глас.

— Папа — каза тя по едно време на хубавия, червендалест мъж на четирийсет години, пухтящ и свистящ като бутилка, която всеки момент ще се пръсне. Беше легнал на леглото, загърнат с халат, като от време на време издаваше, без да иска, по някой и друг звук от една или няколко букви, които се чуваха почти като псувни. — Папа, няма ли да слезеш долу тази вечер? — Тя говореше отчетливо; той беше доста глух.

— Страхувам се, че няма — ех-х-х! — много се страхувам, че няма, Елфрайд, Пф-ф-ф! Не мога да търпя дори носна кърпа да се докосне до този мой проклет крак, да не говорим за чорап или пантоф — пф-ф-ф! Ето, пак! Не, няма да ставам до утре.

— Надявам се само онзи лондончанин да не дойде, защото не знам какво да правя, папа.

— Ами сигурно няма да е много приятно.

— Мисля, че едва ли ще дойде днес.

— Защо?

— Защото вятърът е много силен.

— Вятърът! Как може да ти хрумне такова нещо, Елфрайд! Къде се е чуло и видяло вятър да попречи на един мъж да си върши работата! Как можа този мой пръст така изведнъж… Ако дойде, предполагам, че трябва да го пратиш при мен, а после да му дадеш нещо да яде и да го сложил да спи някак си. Боже мой, ама че неприятна работа!

— Трябва ли да му се предложи вечеря?

— Вечерята е много тежко ядене за уморен човек след досадно пътуване.

— Тогава следобеден чай?

— Не е достатъчно да се нахрани.

— Тогава ранна вечеря с чай? Има студено пиле, пай със заешко, печено месо в тесто и други подобни.

— Да, ранна вечеря с чай.

— Трябва ли аз да му наливам чая, папа?

— Разбира се, ти си господарката на къщата.

— Какво! Да седя там през цялото време с някакъв чужд човек? Нито го познавам, нито има кой да ни запознае.

— Това за запознаването са глупости, дете, знаеш го много добре. Един практичен човек с професия, пътувал, откакто се е съмнало тази сутрин, едва ли ще бъде склонен да говори и да разменя любезности довечера. Той иска храна и подслон и ти трябва да се увериш, че ги е получил, просто защото аз съм на легло и не мога да го сторя. Надявам се, че в това няма нищо страшно, нали? С какво ли не си тъпчеш главата, като четеш толкова много от онези романи.

— О, не, няма нищо страшно, когато очевидно става дума да се направи нещо по необходимост, както е в случая. Но нали разбираш, ти винаги присъстваш, когато идват хора на вечеря, дори когато ги познаваме; а сега този непознат, този светски човек от Лондон може би ще си помисли, че всичко това е странно.

— Добре, не се занимавай с него.

— Партньор ли е на мистър Хюби?

— Едва ли, но може и да е.

— Кой знае на колко години е?

— Не мога да кажа. На масата в кабинета са копието от моето писмо до мистър Хюби и неговият отговор. Можеш да ги прочетеш и тогава ще знаеш, колкото знам и аз за нашия гост.

— Прочела съм ги.

— Има ли смисъл тогава да задаваш въпроси? Всичко, което знам, е там. Уф-ф-ф!… Чумата да те… калпазанка такава! Аз и една муха не мога да изтърпя, толкова ми е тежко.

— О, извинявай, папа. Забравих, помислих, че може да ти е студено — каза тя, като издърпа припряно одеялото, с което беше покрила краката на страдалеца; изчака, докато следите от прегрешението й изчезнаха от лицето му, за да се оттегли от стаята и се върна на долния етаж.