Томас Харди
Две сини очи (29)

XXVII

Как трябва да те поздравя?^[1]

Любовта често умира с времето — но много по-често умира, защото идва някой друг. При Елфрайд Суонкорт главната причина за отхвърлянето на любимия беше, че новодошлият се държеше по-мъжествено от предишния. В сравнение с назидателните и злостни подигравки, които й отправяше Найт, цялата благосклонност на Стивън изглеждаше безвкусна; в сравнение с емоционалната сдържаност на Найт постоянните изблици на Стивън изглеждаха превзети. Тя беше започнала да мечтае за някой по-мъжествен. Стивън едва ли можеше да бъде наречен мъж.

Може би имаше склонност към непостоянство в природата й — природа, която в очите на съзерцателите й, неизпитали това непостоянство, оставаше неповторимо изтънчена в своята гъвкавост и отзивчивост. Провалът на Стивън да спечели завинаги сърцето й се дължеше отчасти на свързания с неговата стеснителност навик да се подценява пред нея — ако тази странност се демонстрира пред разумни мъже, тя поражда бащинска привързаност, каквато откритото себеизтъкване не може да постигне, но непременно ще накара и най-разумната жена на света да подцени онзи, който я проявява. Мъжкото превъзходство изчезва, женските подигравки започват; баналният, но не по-малко печален факт е, че жената, която е по-нежното създание, рядко притежава способността да оцени равноправното отношение на този, когото тя следва да допълва. Неизменното отношение на родителите на Стивън, разбира се, не беше свързано с отхвърлянето на сина им от Елфрайд. За момичета като нея бедността може и да не е, както е за повечето хора на този свят, грях сама по себе си, но тя е грях, защото благоприличието и изисканите маниери рядко се срещат при бедните. Малко са онези жени от стари семейства, които приемат, че една жена може да носи селски дрехи и да е с добра душа, а един безспорно прост селянин не е нищожество. Грубите ръце и дрехи на Джон Смит, необразованата му съпруга, неизбежно ограничените им виждания, които Елфрайд постоянно наблюдаваше, все пак не може да не са оказали отрицателно влияние.

Като се прибра след опасното приключение край морския бряг, Найт се почувства зле и почти веднага се оттегли. Младата дама, която му бе оказала такава съществена помощ, беше направила същото, само че се появи отново, официално облечена, към пет часа. Тя обикаляше къщата и беше неспокойна, но не поради разминаването на косъм със смъртта. Бурята, която беше съборила дървото, бе повалила и тръстиката и със спасението на Найт всички тежки мисли около злополуката я бяха напуснали. Взаимните им признания, до които тя доведе, занимаваха ума й много по-дълго.

Безпокойството на Елфрайд беше заради злощастното обещание да се срещне със Стивън, което я застигаше като призрак отново и отново. Усещането й за неговата незначителност в сравнение с Найт нарастваше тревожно. Сега тя си мислеше колко добър беше съветът на баща й да се откаже от него и съжаляваше, че не го е послушала, също както тогава се възмущаваше от думите му. Може би нищо не променя младите умове така силно, както откритието, че техните най-скъпи и силни желания постепенно зазвучават цинично в хода на времето и влизат в хармония с най-егоистичните възгледи, които в младостта си са презирали.

Часът на срещата дойде и тя изпадна в криза, а след нея последва срив.

„Господ да ми прости, но не мога да се срещна със Стивън! — помисли си тя. — Не че го обичам по-малко, но обичам повече мистър Найт!“

Да: тя щеше да спаси себе си от един мъж, който не е подходящ за нея, въпреки клетвите за вярност. Щеше да послуша баща си и повече нямаше да има нищо общо със Стивън Смит. Така решението да наруши обещанието придоби добродетелна окраска.

През следващите дни от устата на Найт не се чу никакво ясно признание. Самотни разходки и сцени, на една от които в беседката свидетел беше станал Смит, имаше често, но Найт я ухажваше толкова незабележимо, че никой, освен Елфрайд с нейната деликатна чувствителност не би помислил, че е ухажване. Сега тя наистина започна да се наслаждава на времето. Отхвърли чувството, че е извършила грях с предишни постъпки, и без да мисли, се отдаде на опиянението от момента. Фактът, че Найт не казваше нищо конкретно, не представляваше неудобство. Понеже знаеше, че макар и да беше предала нечии чувства, за нея любовта съществува, тя я предпочиташе в сегашния й вид на духовна същност и искаше да избегне за известно време по-вулгарния й език — думите. След като бяха тласнати да демонстрират преждевременно чувствата си, и двамата се отдадоха на това.

Но скоро след като се отърва от гузната си съвест по въпроса за измяната, тя отново се разтревожи. Ами ако Найт случайно срещне Стивън в енорията и тя стане тема на разговора им?

Колкото повече опознаваше Найт, толкова повече Елфрайд осъзнаваше, че той не само не знае за присъствието на Стивън в живота й преди него, но не допуска, че някой може да я е ухажвал преди. Обикновено тя говореше толкова откровено, че всичките й чувства се разкриваха, а те със своята прямота издаваха какво таи дълбоко в сърцето си. Но беше настъпил моментът за промяна. Тя нито веднъж не намекна, че знае за приятеля на Найт. Когато жените решат да пазят тайна, стават наистина потайни; много често това започва да се случва с появата на втори любим.

Бягството й от дома сега я преследваше като призрак, по-лош от всеки друг, и като призрака от Гленфинлас на сър Уолтър Скот освирепяваше при всеки опит да бъде прогонен. Природната й почтеност я подтикваше да сподели с Найт и да се довери на великодушието му да прощава; знаеше също, че стратегически е по-добре да му каже по-рано, ако изобщо смята да му казва. Колкото по-дълго криеше, толкова по-трудно щеше да го разкрие. Но тя отлагаше. Слепият страх, който съпътства сляпата любов при младите жени, е твърде силен, за да позволи да бъде изпълнено едно само по себе си противоречиво изискване на морала:

 

 

„Как аз ви любя, чувствате го вий — такваз любов страха си как да скрий?

Той с нея расне, с него тя расте, едно от друго се пораждат те!“^[2]

 

 

За сватовници бяха сочени баща й и майка й. Викарият помнеше обещанието й да обясни от кого е телеграмата, която беше получила дни след сцената в беседката, и я попита направо. Този път тя си призна.

— Поддържах писмена връзка със Стивън Смит, откакто той замина, до неотдавна — каза спокойно тя.

— Какво — извика викарият ужасен, — пред очите на мистър Найт?

— Не, когато разбрах, че държа повече на мистър Найт, се вслушах в съвета ти.

— Много любезно от твоя страна. Кога започна да харесваш мистър Найт?

— Мисля, че този въпрос не е уместен, папа; телеграмата беше от пътническия агент, но не беше изпратена по моя молба. Съобщаваше кога пристига параходът, с който Стивън се връща у дома.

— У дома! Той тук ли е?

— Да, мисля, че е в селото.

— Иска ли да те види?

— Само предложи с най-добри намерения. Но не ме разпитвай така, папа! Това е цяло мъчение.

— Ще кажа само още едно нещо — отвърна той. — Срещнахте ли се?

— Не сме. Уверявам те, че в този момент между мен и младежа, към когото изпитваш такава антипатия, няма никаква уговорка, както няма между него и теб. Ти ми каза да го забравя и аз го забравих.

— О, хубаво, макар че не ме послуша отначало, ти си добро момиче, Елфрайд, защото ме послуша най-накрая.

— Не ме наричай „добро момиче“, папа — каза тя рязко, — нямаш представа… но колкото по-малко се говори за някои неща, толкова по-добре. Не забравяй само, че мистър Найт не знае нищо за него. О, всичко е толкова объркано! Не знам какво ще правя.

— При това положение аз бих бил склонен да му кажа, във всеки случай обаче не бих се притеснявал, ако научи. Съвсем скоро разбра, че бащата на младия Смит живее в тази енория — ти защо си се разтревожила толкова?

— Не мога да ти кажа, но трябва да ми обещаеш — умолявам те, мълчи по тоя въпрос пред него! Това ще ме погуби!

— Горката. Найт е добър човек, умен мъж, но в същото време усещането ми е, че не е кой знае колко добра партия за теб. Мъже с такава нагласа на ума като неговата не са от най-прекрасните съпрузи. Ако решиш да изчакаш, може да срещнеш и някой много по-богат. Но уверявам те, че ни най-малко не съм против избора ти, ако го харесваш. Шарлот, както ти е известно, много се радва.

— Добре, папа — каза тя — усмихвайки се обнадеждено, докато въздишаше, — хубаво е, че съм зарадвала семейството си, като съм харесала мистър Найт. Но не съм добро момиче, о, не, много далеч съм от това!

— За съжаление, никой от нас не е добър — заяви кротко баща й, — но момичетата имат привилегията да променят мнението си, нали разбираш. Още през древността поетите са знаели това. Катул казва — Mulier cupido quod dicit amanti, in vento! Каква памет имам само! Във всеки случай смисълът е, че както си му е редът, думите на една жена към любимия й са празни приказки. Недей да се тревожиш за това, Елфрайд.

— Ах, какво ли знаеш ти!

Те стояха на моравата и видяха Найт, който вървеше бавно надолу по една виеща се пътека. Когато застана пред него, на Елфрайд й беше олекнало много; сега нещата изглеждаха по-ясни. Отговорността за нейното непостоянство изглеждаше частично прехвърлена от раменете й върху плещите на баща й. И все пак нещо продължаваше да я тревожи.

„Ах, ако знаеше само колко далеч съм стигнала със Стивън и кажеше пак същото, щях да съм много по-щастлива!“ Това беше мисълта, която я занимаваше.

Следобед влюбените излязоха да пояздят час-два; и макар че не искаха никой да ги вижда заради смъртта на лейди Лаксилиан, чието погребение се беше състояло предния ден в много тесен кръг, все пак минаха покрай църквата на Ийст Ендълстоу.

Стъпалата към семейната гробница, както вече беше казано, бяха от външната страна на сградата непосредствено под страничния кораб. Тъй като не бяха слезли от конете, и двамата можеха да видят отвисоко храстите, които ограждаха гробището.

— Виж, гробницата, изглежда, още е отворена — каза Найт.

— Да, отворена е — потвърди тя.

— Кой е този човек там? Сигурно е каменоделецът?

— Да.

— Дали не е Джон Смит, бащата на Стивън?

— Мисля, че е той — каза Елфрайд със страх.

— А, така ли? Искам да го попитам как е синът му, моето избягало протеже. А както баща ти описваше гробницата, излиза, че вътре е интересно. Какво ще кажеш да влезем?

— Мислиш ли, че е редно? Може би лорд Лаксилиан е там?

— Малко вероятно е.

Елфрайд се съгласи, тъй като не можеше да направи нищо друго. Сърцето й се бе свило от ужас, но се поуспокои, когато се замисли какъв човек е Джон Смит. Тих, скромен мъж, той сигурно щеше да се държи с нея, както преди любовните епизоди със сина му, които биха могли неволно да му дадат основание за някакви претенции. Така че, без да се тревожи, тя хвана Найт под ръка, след като слезе от коня, и двамата тръгнаха между гробовете. Каменоделецът я позна, щом тя се приближи, и както обикновено почтително свали шапка.

— Знам, че сте мистър Смит, баща на моя някогашен приятел Стивън — започна Найт, който открито беше разгледал загорялото до ръждиво лице на Джон.

— Да, сър, аз съм.

— Как е синът ви? Чух за него само веднъж, откакто замина за Индия: Надявам се, че ви е говорил за мен — мистър Найт, запознах се с него преди няколко години в Ексънбери.

— Да, така е. Стивън е много добре, благодаря, сър, и е в Англия, всъщност той е у дома. С две думи, сър, сега е долу в гробницата, гледа ковчезите на покойниците.

Сърцето на Елфрайд се разтуптя, сякаш пеперуда запърха с крила. Найт изглеждаше изумен.

— Просто невероятно — измърмори той. — Знае ли, че съм тук?

— Наистина нямам представа, сър — отвърна Джон в желанието си да се измъкне от тази бъркотия, за която подозираше, но не я разбираше.

— Семейството ще има ли нещо против, ако влезем в гробницата?

— О, и таз хубава, сър. Десетки хора вече бяха тук. Всеки може да влезе.

— Слизаме долу, Елфрайд.

— Страх ме е, че ще бъде много задушно — рече умолително тя.

— О, не, мис — каза Джон. — Ние варосахме стените и сводовете в деня, когато гробницата беше отворена, и още веднъж сутринта преди погребението, та затова мястото сега ухае като хамбар.

— Тогава бих искал да ме придружиш, Елфи, нали и ти си от това семейство.

— Не обичам да ходя там, където смъртта присъства толкова категорично. Ще остана при конете, може и да се отвържат.

— Що за глупост! Нямах представа, че чувствата ти са толкова неустойчиви, та тленните останки на няколко души могат да ги смутят. Но остани, разбира се, щом толкова те е страх.

— О, не, не ме е страх, не говори така.

Отчаяна, тя го хвана под ръка и си помисли, че може би изведнъж всичко ще се изясни до десет минути, тъй като Стивън сигурно ще поиска да придружи приятеля си обратно до коня му.

Отначало мракът в гробницата, осветена само от две свещи, беше толкова непроницаем, че не се виждаше нищо; но пристъпвайки по-напред, Найт различи пред черните грамади покрай стените един млад мъж — застанал прав, той пишеше в тефтерче.

Найт изрече една дума:

— Стивън!

Стивън Смит, за когото не можеше да се твърди, че няма абсолютно никаква представа къде се намира Найт, веднага позна приятеля си, също и русата жена, застанала до него, чиито черти знаеше наизуст.

Стивън се обърна и се здрависа с него, без да каже нищо.

— Защо не ми писа, моето момче? — попита Найт, който по никакъв начин не отбеляза присъствието на Елфрайд. За него, автора на есета, Смит все още беше селският момък, когото беше покровителствал и за когото се бе грижил, и ако му представеше официално дамата, в която беше влюбен, на Стивън това щеше да му се стори нелепо и глупаво.

— А ти защо не ми писа? — попита Стивън.

— А, да. Защо не съм ти писал? Защо не сме си писали? Винаги това е въпросът, на който не можем да отговорим ясно, без да изпитаме неудовлетворение от несъответствията между нас. Аз обаче не съм те забравил, Смит. Сега се виждаме и трябва пак да се видим, за да говорим по-дълго и на по-удобно място. Искам да знам всичко за теб. Разбрах, че добре си се справил, и трябва да ме научиш как се постига това.

Елфрайд стоеше настрани. Стивън проумя от пръв поглед какво означава това и веднага се досети, че тя изобщо не е споменала името му пред Найт. Умението му да избягва сътресения беше главното качество, с което умът му будеше уважение, и благодарение на него той далеч превъзхождаше Найт. В този случай реши, че трябва да се постарае срещата да приключи спокойно, без да се накърняват чувствата на Найт или Елфрайд. Усещането, че е задължен на Найт, никога не го беше напускало, а любовта му към Елфрайд сега преливаше от великодушие.

Доколкото се осмеляваше да проследи държанието й, Стивън разбра, че нейното поведение ще имитира неговото и ако той се държи като непознат, тя ще направи същото, за да се избави от това положение. За да улесни постигането на целта си, трябваше да бъде сдържан към Найт и да съкрати срещата, доколкото е възможно.

— Страхувам се, че краткото време, с което разполагам, няма да позволи дори едно такова удоволствие — каза той. — Тръгвам утре. А докато замина за Европа и после за Индия, което ще бъде след две седмици, едва ли ще мога да отделя и минута.

Разочарованието на Найт и възмутеният му поглед при този отговор причини на Стивън такава пронизваща болка, каквато беше изпитвал само при появата на Елфрайд. Думите за краткото време бяха съвсем верни, но тонът, с който бяха изречени, съвсем не беше такъв. Щеше да се чувства поласкан да поговори с Найт както едно време и преживяваше тази невъзможност като фатална загуба за себе си — отблъскваше съзнателно приятеля си, за да спаси една жена, която изобщо не се интересуваше от него.

— О, съжалявам — каза Найт с променен глас. — Но разбира се, ако имаш да уреждаш важни дела, не бива да ги отлагаш. И ако това се окаже първата ни и последна среща, нека от все сърце да ти пожелая успех. — Доброто у Найт надделя, тържествената атмосфера на това място прогони от душата му всички моментни огорчения от изречени думи, които за него вече бяха просто детинщини. — Странно е това място, на което се срещаме — продължи той, оглеждайки гробницата.

Стивън побърза да се съгласи, след което настъпи мълчание. Почернелите ковчези сега се виждаха по-ясно, отколкото отначало, изпъкнали на фона на варосаните стени и арки. Тази сцена се запечата и у тримата като неизличим момент от тяхната история. Найт, замислен, стоеше между двамата си събеседници, но малко по-напред, Елфрайд беше от дясната му страна, а Стивън Смит — от лявата. Бледата дневна светлина отдясно хвърляше слаби отблясъци, които се оцветяваха в синьо и контрастираха с жълтия пламък на свещта от стената. Елфрайд, свенливо отдръпнала се назад и застанала най-близо до входа, беше най-добре осветена, докато Стивън бе попаднал изцяло под пламъчето на свещта и за него късчето небе, което се виждаше над стъпалата, бе само едно стоманеносиньо петно и нищо повече.

— Откакто гробницата е отворена, съм бил тук два или три пъти — отбеляза Стивън. — Баща ми беше поел работата тук, нали разбираш.

— Да. А ти какво правиш? — попита Найт, гледайки бележника и молива, които Стивън държеше.

— Скицирах детайли от църквата, а сега преписвам някои имена от ковчезите тук. Преди да замина от Англия, доста се занимавах с такива неща.

— Да, разбира се. Ах, това сигурно е горката лейди Лаксилиан. — Найт посочи един ковчег от златистожълто дърво, поставен на каменни трупчета в новата ниша. — А останалите от семейството са от тази страна. Кои са тези двамата, толкова плътно един до друг?

Гласът на Стивън леко трепна, като понечи да отговори:

— Това е лейди Елфрайд Кингсмор, по баща Лаксилиан, а това е Артър, съпругът й. От баща ми знам, че те… че той избягал с нея и двамата се оженили против желанието на нейните родители.

— Значи това е обяснението за малкото ви име, мис Суонкорт? — обърна се Найт към Елфрайд — Нали ми казахте, че семейството ви е от рода Лаксилиан?

— Това е баба ми — уточни тя, опитвайки се напразно да навлажни сухите си устни, преди да заговори. В този момент изглеждаше обзета от угризения на съвестта като Магдалена на Гуидо^[3], но лицето й беше по-детско. Беше извърнала леко глава от Найт и Стивън, отправила поглед към небето, което се виждаше отвън, сякаш спасението й зависеше от това бързо да отиде там. Беше хванала Найт под ръка, но отдръпна ръката си, защото се засрами, че се държи интимно с него в присъствието на предишния си любим, но в същото време не искаше да се отдалечава, затова ръкавицата й просто леко докосваше ръкава му. „Ако ти простят, значи ли, че грях не си извършил?“^[4], нашепваше сега сърцето на Елфрайд.

Разговорът не вървеше от само себе си и се поддържаше от отделни изказвания.

— Какви ли не мисли започват да се въртят в главата на човек, докато стои тук толкова тържествено — каза Найт с подобаващо тих глас. — Колко много се говори за смъртта понякога! Колко много самите ние мислим за нея! За всеки, който лежи тук, можем да кажем: „… защото колкото е високо небето над земята, толкова е велика милостта (на Господа) към тия, дето се боят от Него…“. Как е по-нататък, Елфрайд? Това е Псалм сто и втори.

— Да, знам — пошепна тя и продължи още по-тихо, страхувайки се някои думи да не предадат нейното вълнение на Стивън: „Дните на човек са като трева; като полски цвят — тъй цъфти той: понесе се над него вятърът, и няма го, и мястото му вече го не познава“.

— Е, да ги оставим сега — рече замислено Найт. — Случаи като този, изглежда, ни заставят да странстваме вън от себе си, далеч от уязвимото тяло, в което живеем, и да се развихряме, докато възприятията ни нарастват толкова много, че излизат извън границите на физическия свят и стават непропорционални на него. Поглеждаме назад към слабото миниатюрно стъбълце, от което избуява тази необятна пищност, и питаме: как е възможно такъв капацитет да се разгърне от такова малко нещо? Трябва ли да се върна към всекидневната си разходка в тази тясна килийка, в човешкото тяло, където ме терзаят мисли за света? Нали така?

— Да — съгласиха се Стивън и Елфрайд.

— Чувстваме, че не е редно такава достойна за похвала всеобхватност, каквато притежава едно чувствително същество, да стои затворена в слабото си тяло като в ковчег. Кое друго разколебава намеренията ни за бъдещето, освен подобна мисъл? Както и да е, нека да се настроим по-радостно, защото има много неща за вършене от всички нас.

Докато Найт говореше унесено на двамата млади, без да знае нищо за измамата, в която по различни причини участваха двете разделени сърца, и за местата, които са ги свързвали преди, и той, и тя смятаха, че няма да спечелят, ако решат да мерят сили с потъналия в мисли ментор. Външно не толкова хубав, колкото младият архитект или дъщерята на викария, задълбоченото мислене и интегритетът на Найт придаваха достойнство на лицето му, от което нямаше и следа по лицата на другите двама. Трудно е да измислиш правила, отнасящи се и за двата пола, а Елфрайд, момиче, което все още не беше пораснало, едва ли трябваше да бъде товарена със задължения от морален характер, възлагани при такива обстоятелства на мъжа. Чарът на жената отчасти е в това колко веща е в любовта. Но ако почтеността е сама по себе си добродетел, а Елфрайд изобщо не притежаваше тази добродетел сега и съществуваше заради самото съществуване, това едва ли беше добре за Найт. Стивън, макар че си служеше с измама, воден от благородни подбуди, все пак мамеше; и макар че такава стратегия може да се похвали с добри резултати, ако успее, тя рядко се радва на одобрение, особено ако се провали.

При друг случай, дори да беше сам със Стивън, Найт едва ли би намекнал за евентуалната си връзка с Елфрайд. Но сега някои обстоятелства го подтикваха да сподели.

— Стивън — каза той, — това е мис Суонкорт. Отседнал съм в дома на баща й, което сигурно знаеш. — Той пристъпи няколко крачки към Стивън и продължи още по-тихо: — Да ти кажа също, че ние сме сгодени и ще се оженим. — Колкото и тихо да бяха изречени думите, Елфрайд ги чу и зачака отговора на Стивън, притаила дъх, в пълна тишина, ако можеше да се нарече тишина звукът, който издаваше роклята й при всеки удар на сърцето — тя се разлюляваше като че ли в такт с пулса й, шумолеше, докосвайки стената в отговор на същото пулсиране. Дневната светлина, която стигна до лицето й, му придаде синкава бледност, за разлика от лицата на другите двама.

— Моите поздравления — пошепна Стивън и каза на висок глас: — Аз познавам мис Суонкорт… малко. Сигурно помниш, че баща ми е от енорията на мистър Суонкорт.

— Мислех, че не си живял у дома, откакто те са тук.

— Точно така, оттогава не съм живял у дома.

— Виждала съм мистър Смит — намеси се със запъване Елфрайд.

— Е, нямам извинение. Ако не се познавахте, трябваше да ви представя един на друг; щом се познавате, не трябваше толкова ревниво да заставам между двама ви. Но обяснението ми, Смит, е, че за мен и сега ти си все същото момче.

В този момент Стивън, изглежда, осъзна много по-остро отпреди колко жестока е съдбата му. Не можа да преглътне думите, които изрече с мрачна горчивина:

— Трябваше да кажеш, че все още изглеждам като сина на селския майстор, какъвто съм, и затова не съм подходящ за церемонията по представянето ни един на друг.

— О, не, не! Няма такова нещо. — В ушите на Елфрайд това прозвуча като опит на Найт да отговори шеговито, а в ушите на Стивън — да отговори сериозно; и в двата случая обаче той претърпя неуспех и произнесе една реч, която прозвуча изкуствено и беше неприятна и на двамата. — Е, хайде да излезем навън. Мис Суонкорт, много сте мълчалива. Не му обръщайте внимание на Смит. Аз го познавам от години, както ви казах.

— Да, казахте.

— Като си помисля само, че изобщо не е споменала за мен! — измърмори Смит и си помисли с известно угризение колко много приличаше нейното поведение на неговото, когато за първи път, непознат, отиде в дома й.

Излязоха на светло. Найт не обърна повече внимание на поведението на Елфрайд, обяснявайки си го с естествената свенливост на една млада жена, която хората са видели с него и са разбрали веднага какви са отношенията им; Елфрайд тръгна напред и закрачи през гробището.

— Много си се променил, Смит — каза Найт, — но предполагам, че не повече, отколкото се очакваше. Въпреки това не си мисли, че ще се интересувам по-малко от теб и от успехите ти, когато решиш да ми ги споделиш. Не съм забравил за твоята връзка, която се явява причина да заминеш за Индия. Млада дама от Лондон, нали така? Надявам се, че нещата се развиват благоприятно.

— Не, годежът е разтрогнат.

Тъй като никога не се знае дали при такива обстоятелства е по-добре да изразиш съжаление или радост — всичко зависи от това какъв е годежът, — Найт излезе от затруднението с неутралния коментар:

— Надявам се, че е за добро.

— И аз се надявам. Но те моля да не ме разпитваш повече — не, не си настоявал, не искам да кажа това, само че предпочитам да не говорим по този въпрос. — Стивън изрече забързано тези думи.

Найт не каза нищо повече и двамата последваха Елфрайд, която продължаваше да върви няколко крачки пред тях и не беше чула несъзнателно направения от Найт намек за нея. Стивън се сбогува на входа на гробището, не излезе навън, а остана загледан в Найт и любимата му, които се готвеха да се качат на конете си.

— Мили боже, Елфрайд — възкликна Найт, — колко си бледа! Изглежда, не трябваше да те водя в тази гробница. Какво има?

— Нищо — каза едва-едва Елфрайд. — След малко ще дойда на себе си. Всичко беше толкова странно и неочаквано там долу, че се почувствах зле.

— Ти почти не се обади. Да ти донеса ли малко вода?

— Не, не.

— Мислиш ли, че е безопасно да яздиш?

— Напълно, наистина е безопасно — изрече тя и го погледна умолително.

— Добре тогава, хайде горе! — пошепна Найт и внимателно й помогна да се намести на седлото.

Предишният й любим продължаваше да наблюдава това представление, облегнат на портата, от десетина метра разстояние. Вече на седлото, стиснала здраво юздите, тя обърна глава, сякаш не можеше да устои на нещо, което силно я привличаше, и за първи път от онази паметна раздяла насред пущинака, недалеч от Сейнт Лонс, след безразсъдното обещание да се омъжи за него, Елфрайд погледна в лицето младия мъж, първия, когото беше обичала. Младежът, който толкова пъти я беше наричал „неразделната ми съпруга“, а тя го бе назовавала „свой съпруг“. Погледите им се срещнаха. Животът трябва да се оценява по силата на преживяванията, а не по действителната му продължителност. Техният поглед, мимолетен в хронологията на събитията, продължи колкото цял сезон в тяхната история. За Елфрайд силната болка от укоризнените очи на Стивън прободе като гвоздей сърцето й с ужасяващо безразличие, неописуемо с думи. С болезнено усилие тя извърна очи, подкани коня и зашеметена от смущаващи спомени, стана сляпа и глуха за всяко присъствие около себе си. Измамата беше пълна.

Като изкачи едно хълмче, Найт се озова там, където паркът се превръщаше в дървета и шубраци, застана съвсем близо до нея и я попита:

— По-добре ли си сега, мила?

— О, да. — Тя притисна с ръка очите си, сякаш да заличи образа на Стивън. На бузите й пламтеше по едно неестествено ярко алено петно, но иначе лицето й си оставаше все така бледо.

— Елфрайд — започна Найт с менторския си тон, — знаеш, че и през ум не ми минава да те поучавам, но не е ли проява на недостойна слабост една жена да се покруси от някаква гледка, която в края на краищата не представлява нищо ново? Аз мисля, че всяка, която е достойна да бъде наречена жена, трябва да гледа смъртта спокойно. Сигурен съм, че и ти мислиш така.

— Да, така мисля.

Неговата недосетливост за това какво я измъчва, свидетелство за липса на всякакви подозрения, че нещо се върши зад кулисите, показваше колко неспособен да мами е Найт, а не че поначало е лишен от чувствителност към човешката природа. Това, ясно доловено от Елфрайд, изостри още повече угризенията й и тя обожестви Найт заради тази разлика между тях. И макар че лицето и гласът на Стивън, когото бе видяла преди малко, съживиха старите й симпатии, те не можаха да възпрат преклонението й пред Найт сега, когато Стивън пак не беше пред очите й.

Тя беше отговорила на въпроса на Найт набързо, след което премина на безопасни теми. Върнаха се у дома и се разделиха, докато дойде време за вечеря. След вечеря гледаха от гостната как се здрачава и Найт излезе на терасата. Елфрайд решително го последва, водена от добродетелни намерения.

— Мистър Найт, искам да ти кажа нещо — заяви тя тихо, но твърдо.

— И какво е то? — попита развеселен любимият й. — Нещо, свързано с щастието, надявам се. Не позволявай нищо да те натъжава както днес.

— Не мога да ти отговоря, докато не ти разкажа всичко — каза тя. — И ще го сторя утре. Днес си го припомних. Става дума за нещо, което някога направих, а смятам, че не трябваше да го правя.

Налага се да отбележим, че това беше доста меко казано, докато всъщност тя имаше предвид една безумна страст и едно бягство, независимо какво точно, на което единствено случайността беше попречила да се превърне в обществен скандал.

Найт си помисли, че става дума за някаква дреболия, и спокойно отговори:

— Значи няма да чуя ужасното признание сега?

— Не, не сега. Не тази вечер — рече Елфрайд с глас, който беше загубил малко от твърдостта си. — Не е нещо дребно, както си мислиш, и много ме тревожи. — Уплашена какъв ефект може да има настойчивостта й, тя добави строго: — Макар че на теб може и да ти се стори дребно.

— Но не уточни кога ще ми кажеш.

— Утре сутринта. Кажи часа, моля те, за да знам, че съм се уговорила. Искам да определиш един час, защото съм безволева и може да опитам да се измъкна. — Тя се разсмя малко изкуствено, което показа колко несигурно е решението й.

— Ами след закуска — в единайсет часа.

— Да, в единайсет часа. Обещавам. Трябва да настояваш да си спазя думата.