Томас Харди
Две сини очи (28)

XXVI

До това последно нищо под земята…^[1]

При тези думи на Стивън всички очи се обърнаха към входа и участниците в този конклав, същински кардинали на таен съвет в Древния Рим, го изгледаха въпросително.

— Ама това е нашият Стивън — каза баща му, като се надигна от мястото си, стиснал чашата с бира в лявата си ръка и размахвайки дясната. — Майка ти те чака, мислеше, че ще се върнеш преди да се стъмни. Ако изчакаш малко, ще тръгнем заедно. Аз съм свършил за днес и направо се прибирам.

— Да, това е господарят Стиви, точно така е. Радвам се, че толкова скоро пак те виждам, господарю Смит — каза Мартин Канистър, сдържайки радостта, изразена с думи, като придаде на лицето си строг неутрален израз, за да покаже, че чувствата му са в съзвучие, доколкото е възможно, с тържествената атмосфера на една семейна гробница.

— И аз теб, Мартин, и теб, Уилям. — Стивън кимна на останалите, които, дъвчейки хляб и сирене, бяха принудени да отвърнат на поздрава, приятелски присвивайки очи, оградени с безброй бръчки и бръчици.

— Та кой, значи, е умрял? — повтори Стивън.

— Лейди Лаксилиан, горката господарка, както ще стане с всички нас — отвърна зидарят, помощник на майстора. — Ще разширим гробницата да направим място и за нея.

— Кога е умряла?

— Рано тази сутрин — отговори баща му и думите му прозвучаха така, сякаш постоянно се връщаше към тази мисъл. — Да, тази сутрин. Мартин блъска тук почти оттогава. Ама то се очакваше. Беше много слаба.

— Да, горката, тази сутрин — продължи помощникът на майстора зидар, един прекрасно остарял човек, чиято кожа изглеждаше твърде голяма за тялото му, та не можеше да остане на едно място. — Сигурно вече е узнала дали ще отиде горе, или долу, горката жена.

— На колко години беше?

— Не повече от двайсет и седем-осем на светлината на свещ, но през деня, господи, изглеждаше най-малко на четирийсет.

— Ами да, вечер и денем богатите жени изглеждат с двайсет години по-различно — отбеляза Мартин.

— Всъщност беше на трийсет и една — намеси се Джон Смит. — Казаха ми го хора, които знаят.

— Само толкова?

— Изглеждаше много зле, горката. С ръка на сърцето може да се каже, че беше умряла още преди години.

— Както казваше баща ми, „хем умрял, хем прав стои“.

— Аз я видях, горката — намеси се един от работниците иззад няколко разместени ковчега — тази година точно на Свети Валентин, представяте ли си? Вървеше под ръка с господаря. Тогава си казах: „Тази благородна дама се е запътила към гробището, но още не знае това“.

— Предполагам, че господарят ще напише на всички други лордове, миропомазани в страната, че нея вече я няма?

— Това отдавна вече е сторено. Видях цял куп писма да потеглят един час след смъртта й. Какви прекрасни черни кантове имаха тия писма, широки почти сантиметър и половина.

— Прекалено широко е — отбеляза Мартин. — С две думи, много е съмнително човек да тъгува по сантиметър и половина. Сигурен съм, че хората не изпитват повече от един много тесен кант, когато изобщо изпитват нещо.

— Има и две момиченца, нали? — попита Стивън.

— С хубави чисти личица, останали без майка сега.

— Идваха у свещеника Суонкорт да си играят с мис Елфрайд, когато аз бях там — каза Уилям Уърм. — Да, идваха! — Последното изречение беше изречено, за да добави необходимата доза меланхолия към вече казаното, което само по себе си не съдържаше нужната за случая тъга. — Да — продължи Уърм, — тичаха нагоре по стълбите, тичаха надолу, следваха я навсякъде. Много привързани бяха към нея, много. Ех!

— По-привързани, отколкото към майка си, така разправят — добави един работник.

— Ами то си е естествено, нали така. Лейди Лаксилиан стоеше настрана от тях, все на сън я караше и децата не виждаха в нейно лице веселата компания, заради която харесват възрастните. Миналата зима видях мис Елфрайд да говори с господарката и двете деца и тогава мис Елфрайд им избърза носовете толкова внимателно, но на господарката и през ум не й беше минало, че това трябва да се прави, а децата, естествено, се привързват към онези, които са им най-добри приятели.

— Било каквото било, жената е умряла и трябва да й намерим място — каза Джон. — Хайде, момчета, допийте си бирата и ще освободим този ъгъл, та утре веднага щом съмне, като почнем при стената, всичко да бъде разчистено.

Стивън попита къде ще бъде положена лейди Лаксилиан.

— Тук — обясни баща му. — Ще изместим малко назад тази стена и ще направим ниша, това е достатъчно преди погребението. Помня как веднъж майката на господаря ми рече: „Джон, това място трябва да се разшири, за да може да се настани и някой друг“. Но не очакваше, че толкова скоро ще дойде нейният ред. Струва ми се, че е по-добре да преместиш първо лорд Джордж, не е ли така, Симиън?

Той посочи с крак един тежък ковчег, покрит с нещо, което първоначално е било червено кадифе, но сега цветът едва се разпознаваше.

— Както кажеш, майсторе — отговори сбръчканият помощник. — Горкият лорд Джордж — продължи той, гледайки замислено огромния ковчег, — едно време с него бяхме смъртни врагове, каквито могат да бъдат само един лорд и един простосмъртен. Горкият! Потупваше ме по рамото и започваше да ме ругае, като че ли сме от едно семейство или сме съседи, а той — човек от простолюдието. Ругаеше ме където и когато му падне, после отново побесняваше и златото, с което бяха покрити хубавите му нови зъби, блестеше като жълти клещи, а пък аз, нали съм дребен и беден, трябваше само да си мълча. Какъв неуморен, прекрасен благородник! Много го харесвах понякога. Но от време на време, като се заглеждах в страшния му ръст, си мислех: „Ама един ден колко ще ни тежиш на ръцете, господарю, докато те свалим в гробницата под църквата в Ендълстоу!“.

— Тежеше ли? — попита един млад работник.

— Тежеше. Двеста и петдесет килограма и нито грам по-малко. Това олово, този дъб, дръжките, той самият и кой знае какво още — тук старият човек плесна с ръка капака на ковчега с такава сила, че костите вътре задрънчаха, — този човек за малко да ми счупи гърба, когато хванах краката му да ги наведа, докато слизахме по стъпалата. „Ах — викам на Джон тогава, нали така беше, Джон, — никога славата на един човек не е тежала толкова много на друг човек.“ Но пак ви повтарям, понякога харесвах лорд Джордж.

— Странно нещо — каза друг, — макар и да са тук под един покрив, удобно разположили се, сплотени, всички от семейство Лаксилиан, те са толкова различни един от друг, колкото са кротката овца и развратният козел, не е ли така?

— Вярно е, заслужава си да се помисли за това.

— И още нещо — ако той е горе на небето, не знае какво прави жена му, също като някой на луната, дето жена му е долу в ада. Или някой нещастник, когото пращат в пъкъла, крещи на някой щастливец горе в облаците, съвсем забравил, че през цялото време телата им остават положени едно до друго.

— Да, трябва да се помисли и за това, че аз мога да извикам силно в ухото на сприхавия лорд Джордж, ама той не може да ме чуе.

— А аз мога да ям лук под носа на изисканата лейди Джейн и тя не може да ме надуши.

— Защо на всички главите им са обърнати нататък? — попита един млад мъж.

— Защото такива са законите на църквата, глупако. За живите законът е да гледат право нагоре и право надолу, а за мъртвите — на изток и на запад. Всяко общество си има закони.

— Ще трябва обаче да го нарушим този закон с няколко клети души. Хайде, запретвайте ръкави — подкани ги майсторът зидар.

И те отново се заловиха за работа.

Ритуалът при погребенията можеше да бъде лесно проследен по външния вид на струпаните наоколо ковчези. Парадните символи на тези, които бяха тук отпреди едно-две поколения, все още бяха запазени. При по-старите се виждаше само голо дърво с по няколко веещи се дрипи. При още по-старите парчета от дървото лежаха на пода на нишата и от ковчега беше останало само оловото, а при най-стария ковчег дори оловото се беше издуло и натрошило на парчета, разкриващо на любопитното око купчина прах вътре. Щитовете върху много от тях бяха станали доста халтави и се сваляха с ръка, а матовите им повърхности все още показваха не много ясно името и титлата на покойника.

Над главите им ребрата на кръстовидния свод и вдлъбнатините в арките се извиваха във всички посоки, спускайки се ниско над стените, където беше високо колкото човек да застане прав.

Останките на Джордж, четиринайсети барон, и на още двама или трима други, всички те покойници от по-ново време в сравнение с онези в струпаните ковчези, бяха оставени поради липса на място в дъното на гробницата върху дървени магарета, а не в ниши като останалите. Трябваше да бъдат преместени, за да се оформи мястото, което най-накрая им беше отредено. Стивън, като установи, че мястото и работата, която се вършеше, съответстват на мрачното му настроение, продължи да чака.

— Симиън, помниш ли лейди Елфрайд, дето избяга с един актьор? — каза Джон Смит и след малко добави: — Мисля, че по същото време баща ми беше тук гробар. Я да видим къде може да е?

— Тук някъде — отвърна Симиън и се огледа. — Ами ето я тази благородна жена, как само съм я прегърнал. — Той спусна единия край на ковчега, който беше вдигнал, избърса лице, хвърли парче изгнило дърво върху друго на земята, за да посочи нещо, и продължи: — Това там е съпругът й. Хубава двойка бяха, срещат се тука такива, и добри хора също. Да, помня, макар че бях дете тогава. Тя се влюби в този неин млад мъж и в църквата в Лондон запитали има ли пречка да се извърши бракосъчетанието, но старият лорд, баща й, който всъщност чул трикратното питане, не разбрал, защото името й било изречено бързо и неясно наред с други. Когато сватбата свършила, тя казала на баща си, а той изпаднал в много силен гняв и й заявил, че няма да получи и пукната пара. Лейди Елфрайд казала, че не иска нищо, само го моли да й прости, щяла да се издържа, като играе в пиеси със съпруга си. Старият лорд се уплашил и им дал една къща да живеят в нея и голяма градина, и една-две малки ниви, и една карета, и няколко златни монети. Но тя горката умря при първо раждане, а мъжът й — нямаше мъж с по-нежна душа от неговата — си загуби ума и му се пръсна сърцето, така разправяха. Както и да е, погребаха ги в един ден — бащата и майката, но бебето оживя. Да, семейството на господаря направи тогава много за този човек — погребаха го тук, при жена му, и ето го сега в ъгъла. В неделята след погребението имаше проповед и тя гласеше така: „Преди да се скъса сребърната верижка или да се счупи златната чаша“^[2], и докато траеше, мъжете на няколко пъти вдигаха ръка да си избършат очите, а жените до една плачеха на глас.

— А какво стана с бебето? — попита Стивън, който често беше слушал откъси от тази история.

— Отгледа я баба й и стана хубава девойка. Ама защо й трябваше да бяга със свещеника, искам да кажа, с викария Суонкорт. Баба й умря, а титлата и всичко останало премина в друг клон на семейството. Суонкорт прахоса парите на жена си, а тя му остави мис Елфрайд. Тази работа с бягането се предава от поколение на поколение като лудост или подагра. А тия две жени си приличат като две капки вода.

— Кои две?

— Лейди Елфрайд и младата госпожица, която е жива сега. Същата коса и очи, но майката на мис Елфрайд беше доста по-тъмна.

— Колко измамно нещо е животът, нали — каза замислено Уилям Уърм. — Ако Бог беше миропомазал жените вместо мъжете, мис Елфрайд щеше да бъде лорд Лаксилиан, искам да кажа — лейди. Но кръвта е изтекла и тя не значи нищо за семейство Лаксилиан по човешките закони, каквото и да означава по Божиите закони.

— Все ми се струваше — рече Симиън, — като гледах как мис Елфрайд прегръща малките господарки, че има прилика, но сигурно това е било само в мойта глава, защото годините няма как да не са променили старото семейство.

— Сега да преместим тези двата и да се връщаме вкъщи — намеси се Джон Смит, за да разпали както подобава на един майстор трудовия ентусиазъм, който бе показал ясни признаци, че почти се е изпарил в увлечението по сладките приказки. — Колкото е останало от бирата, ще почака тук до утре, никой от тия нещастни души няма да я докосне.

Така вечерната работа приключи и компанията се оттегли от жилището на тихите мъртви, като затвори старата желязна врата и завъртя шумно бравата, за да влезе езичето й в дупката в рамката на вратата — колко нелепо действие спрямо онези, които дори не мечтаят да избягат.