Томас Харди
Две сини очи (23)

XXI

На твоите студени сиви скали, о море!^[1]

Стивън пишеше, че ще пътува през Бристол и оттам с параход до Касъл Ботеръл, за да избегне дългия път през хълмовете от Сейнт Ланс. Той не знаеше, че железопътната линия сега стига до Камелтън.

Следобед на Елфрайд й хрумна, че параходът ще може да се види от всяка скала по брега няколко часа преди да пристигне.

Беше събрала достатъчно духовна сила, за да извърши нещо повече от необходимото. А то беше да отиде някъде на брега и да чака кораба, който щеше да доведе у дома бъдещия й съпруг.

Беше облачно. Мрачното небе често отклоняваше Елфрайд от целта й; и макар да си казваше, че от другата страна на облаците времето е възможно най-хубаво, на практика не предприемаше нищо. Сега настроението й беше в унисон с влажното небе.

Като изкачи един хълм и се спусна от другата му страна зад къщата, Елфрайд се озова пред малък поток. Той й служеше за пътепоказател към брега. Беше по-малък от потока в тяхната долина и минаваше през по-висок терен. Плиткото му корито беше опасано от двете страни с храсти, но дъното, където течеше водата, представляваше мек зелен килим, една ивица, широка два-три метра.

През зимата водата преливаше на тревата; през лятото, както сега, течеше едва-едва в улей по средата на коритото.

Елфрайд усети, че нечии очи я наблюдават отнякъде. Обърна се и видя мистър Найт. Беше се спуснал в долината по хълма. Прониза я тръпка на удоволствие и настроена бунтарски, тя не побърза да се отърси от нея.

— На какво безлюдно място ви намирам!

— Отивам на брега, като следвам течението на потока. Мисля, че се влива някъде наблизо като сребърна струя вода, която пада от водопад на голяма височина.

— Защо сте се натоварили с този тежък телескоп?

— За да гледам през него морето — каза тихо тя.

— Аз ще го пренеса дотам, където отивате. — И той взе телескопа от ръцете й, които не оказаха никаква съпротива. — Няма как да е по-далеч от осемстотин метра. Вижте, ето го морето. — Той посочи един калносив отрязък, врязал се в небето.

Елфрайд вече бе огледала малката видима част от океана, но не беше видяла никакъв кораб.

Крачеха редом, понякога потокът се озоваваше между тях — той не беше по-широк от един разкрач, — понякога вървяха плътно един до друг. Зеленият килим беше прогизнал и те трябваше да се изкачват на сухо.

Левият бряг постепенно се смали и се загуби. Десният оставаше по-висок, докато те вървяха нагоре, и свършваше с ясно оформен ръб на фона на светлината, сякаш беше грубо отсечен. Малко по-нататък коритото на потока прекъсваше по същия начин.

Бяха стигнали до един насип, висок до гърдите, и през него долината не се виждаше. Изцяло се беше оттеглила. Вместо нея имаше безкрайност от небе и простор, а право надолу под тях — малък и далечен — беше Атлантическият океан с вълнистата си повърхност.

Тук свършваше пътят на малкия поток. На ръба на пропастта той се разпръсна като дъжд, преди да стигне долу, и падайки върху издадени скалисти ръбове, създаваше мънички туфи зелена трева. На дъното водните капки се просмукваха в отломките на скалата. Това беше безславният край на потока.

— Какво търсите? — попита Найт, следвайки посоката на погледа й.

Тя се взираше в нещо черно — по-близо до брега, отколкото до хоризонта, — от чийто връх се стелеше като прозрачна мрежа над морето мъглява омара.

— „Пафин“, малък параход от Бристол до Касъл Ботеръл — отговори тя. — Мисля, че е той. Ще ми дадете ли телескопа?

Найт извади старомодния, но мощен телескоп и го подаде на Елфрайд, която гледаше с тъжни очи.

— Не мога да го вдигна сега — каза тя.

— Подпрете го на рамото ми.

— Много е високо.

— Под мишницата.

— Много е ниско. Ако искате, вие погледнете — прошепна едва чуто тя.

Найт вдигна телескопа и огледа морето, докато „Пафин“ влезе в полезрението му.

— Да, „Пафин“ е, малко параходче. Виждам ясно какво е изобразено на носа — птица с клюн, голям колкото главата й.

— Виждате ли палубата?

— Чакайте малко, да, много ясно. Виждам черните фигури на пътниците на белия фон на палубата. Единият от тях взима нещо от друг пътник — мисля, че е телескоп, — да, така е, мисля, че го насочва към нас. Ще ни види, ако изпъкваме достатъчно добре на фона на небето. Сега изглежда, че при тях заваля, защото си обличат връхни дрехи и отварят дъждобрани. Изчезват, слизат долу, всички, с изключение на този, който помоли да му услужат с телескопа. Строен младеж… и продължава да ни гледа.

Елфрайд пребледня и пристъпи смутено.

Найт свали телескопа.

— По-добре да се връщаме — каза той. — Онзи облак над тях може скоро да ни настигне. Но вие изглеждате като болна. Защо?

— Има нещо във въздуха, което лицето ми не понася.

— Много чувствителни са тези прекрасни бузи, така ми се струва — каза нежно Найт. — От този въздух трябваше да поруменеят, нали, но понеже са на едно разглезено дете на природата…

Елфрайд възвърна цвета на лицето си.

— Зад нас има още какво да се види — продължи Найт.

Тя обърна гръб на парахода и на Стивън Смит и съзря извисяващия се по-високо от мястото, на което бяха те, отвесен склон на скалистия хълм отдясно — той не се вдаваше толкова навътре в морето, колкото основата на долината, но оформяше задната част на малка пещера и се виждаше като ниша в стена, извита наляво от мястото, на което те стояха.

В този край с пукнатини се разбираше съвсем ясно от какво е изграден огромният хълм чак до самата му сърцевина. Той представляваше внушително напластяване на черно-сиви шисти, едноцветен в целия си ръст без нито един различен нюанс.

Скалите и планините са като хората — имат, както се казва, присъствие, което не е задължително да съответства на действителните им размери. Една малка скала може да направи силно впечатление; една голяма — да не впечатли никого. Това зависи, както и при човека, от челото на скалата.

— Не мога да я гледам тази скала — заяви Елфрайд. — Противна личност, от която изтръпвам. Да тръгваме.

— Можете ли да се катерите? — попита Найт. — Ако можете, ще се качим по тази пътека над смръщеното чело на този приятел.

— Проверете — каза пренебрежително Елфрайд. — Изкачвала съм много по-големи стръмнини.

Там, където бяха поспрели, една обрасла с трева пътека се извиваше от вътрешната страна на насип, издигнат да предпазва невнимателни пешеходци, до върха на пропастта и по нея покрай хълма се тръгваше навътре към сушата.

— Хванете ме под ръка, мис Суонкорт — предложи Найт.

— Така ми е по-добре, благодаря.

Когато изкачиха една четвърт от пътя, Елфрайд спря задъхана. Найт протегна ръка.

Тя я пое и двамата заедно изкатериха стръмнината. Като стигнаха горе, седнаха да починат по взаимно съгласие.

— Божичко, каква височина! — възкликна Найт, поемайки си дъх, загледан далеч в морето. От мястото, където се намираха сега, водопадът в основата на склона изглеждаше висок не повече от една педя.

Елфрайд гледаше наляво. Параходът пак се виждаше от всички страни, а поради морската безкрайност и откритото отвсякъде място, на което бяха стъпили, изглеждаше съвсем близо до брега.

— Зад онзи край — каза Найт, — където, изглежда, няма нищо, освен празно пространство, е разположена една движеща се компактна маса. Вятърът удря в челото на скалата, издига се нагоре, извисява се като фонтан много над главите ни, извива се над нас като арка и се разсейва назад. Всъщност се получава един преобърнат водопад — идеален като Ниагарския, — но вместо да пада, се издига и вместо вода има въздух. Ето какво става.

Найт хвърли един камък над насипа, прицелвайки се над скалата. Достигайки предела си, камъкът се извиси във въздуха, обърна се като птица и падна на земята зад тях. Те наблюдаваха в пълна тишина.

— Една лодка пресича Ниагарския водопад точно в подножието на водопада, където водата е съвсем спокойна, отдолу под нея се е свила падналата водна маса. Ние заемаме съвършено същото място по отношение на нашия въздушен водопад тук. Ако човек изтича на петдесет метра от скалата, ще почувства свеж вятър. Предполагам, че от другата страна на насипа има обратно течение.

Найт се изправи и се облегна на насипа. В мига, в който главата му се показа над насипа, шапката му сякаш се отлепи и се плъзна по челото в посока на океана.

— Това е обратното течение, както ви казах — извика той и изчезна зад малкия насип за шапката си.

Елфрайд почака минута; той не се върна. Почака още една минута, но от него нямаше и следа.

Паднаха няколко капки дъжд и внезапно заваля порой.

Тя стана и погледна през насипа. От другата страна имаше два-три метра равен терен, следваше стръмен наклон и след него — ръбът на пропастта. Найт беше на стръмнината с шапката на главата. С ръце и колене се опитваше да изпълзи на равното. Дъждът беше намокрил глинестата повърхност на наклона. Тук при леко намокряне на горния слой на почвата беше трудно да стоиш прав, защото ставаше много по-хлъзгаво, отколкото ако пръстта беше изцяло прогизнала. Отдолу земята беше твърда, а отгоре — хлъзгава от влажния повърхностен слой.

— Трудно ми е да се върна — каза Найт.

На Елфрайд й се сви сърцето.

— Но нали ще можете? — попита отчаяно тя.

Найт напрегна всички сили в продължение на две-три минути и на челото му избиха капки пот.

— Не, няма да мога — отговори той.

С болезнено усилие Елфрайд успя да изтласка от ума си предчувствието, че Найт е в смъртна опасност. Но трябваше да опита да му помогне. Пристъпи към коварния наклон, подпря се на затворения телескоп и протегна ръка, преди той да види какво прави тя.

— О, Елфрайд, защо? — каза той. — Страхувам се, че така само се излагаш на опасност.

И сякаш в потвърждение на думите му, правейки усилие с нейна помощ, и двамата се подхлъзнаха, но след това той отново се изправи. Подпря крака си на една издадена кварцова скала и се закрепи на ръба на пропастта. Пазейки равновесие, той понамести и закрепи Елфрайд — главата й беше с трийсетина сантиметра по-ниско от горния край на стръмнината. Тя беше изпуснала телескопа, който се изтърколи до края и изчезна в ада.

— Дръж се здраво за мен — каза той.

Тя обви ръце около шията му толкова здраво, че докато той се държеше прав, за нея бе невъзможно да падне.

— Не се тревожи — продължи Найт. — Докато се задържаме над тази скала, сме в пълна безопасност. Чакай малко да реша какво трябва да направим.

Той обърна очи към шеметните дълбини под тях и се опита да прецени положението.

Един поглед му беше достатъчен, за да види всичко ужасяващо ясно. Нещата стояха така — ако не извършеха подвиг да изкачат стръмнината с непогрешимостта на машина, щяха да полетят и да се завъртят вихрено във въздуха.

За целта той трябваше да възстанови дишането си и да събере сили, които предишните му усилия бяха изчерпили. Затова изчакваше и гледаше врага в лицето.

Местните хора твърдяха, че връхната точка на тази ужасна, създадена от природата стена се издига на двеста и тринайсет метра над водната шир, над която бе надвиснала. Последните измервания показаха, че височината й е точно сто деветдесет и осем метра.

Това значи, че е почти три пъти по-висока от Фламбъро, на половината на Саут Форланд, трийсет метра над Бийчи Хед — най-внушителният нос на източната или южната страна на този остров, — два пъти надвишава Сейнт Алдхелм, а три пъти — Лизард и е точно два пъти по-висока от Сейнт Бий. За едно място на западната крайбрежна ивица се знае, че е над скалата, но само с един-два метра. Това е Грейт Ормс Хед в Карнарвъншир. И не бива да се забравя, че тази скала се отличава с устременост, каквато другите скали нямат — тя се издига право нагоре от нивото на водата при прилив.

Но този забележителен защитен вал не е вдаден в морето: той по-скоро го огражда като стена на заливче, двата края на която са много по-ниски. Така, без да е издадена, хоризонталната й част е вдлъбната. Океанските вълни, които прииждат директно от бреговете на Северна Америка, са издълбали пропаст в средата на един хълм и гигантът, приютен в залива и притихнал, стои отзад, стъпил върху две подпорки. Нито хълмът, нито пропастта, нито скалата имат име. Затова ще наричам скалата Безименната. (Вижте Предговора от автора.)

Това, което засилваше ужаса от нейната височина, беше черният й цвят. Неспирните западни ветрове, които брулеха тъмното й чело, сякаш я бяха лъснали с прозрачен слой восък като тъмносиньо грозде. Нещо повече, тя сякаш се носеше във въздуха и това внушаваше ужас, от който дъхът секваше.

— Това парче кварц, на което съм опрял краката си, е на самия нос на скалата — каза Найт, нарушавайки тишината, след като, без да мръдне, стоически бе размишлявал. — Сега ето какво ще направиш. Ще се изкатериш по мен, докато стъпиш на раменете ми, мисля, че стъпиш ли на тях, ще можеш да се качиш на равното.

— Ти какво ще правиш?

— Ще чакам да извикаш някого на помощ.

— Трябваше точно това да направя от самото начало, нали?

— Аз вече се бях подхлъзнал и по всяка вероятност нямаше да мога да се задържа, ако не беше ти. Но нека да не говорим сега. Бъди смела, Елфрайд, хайде.

Тя се подготви за изкачването и рече:

— Очаквах този момент, когато бяхме на кулата. Знаех, че ще се случи!

— Сега не е време за суеверия — възрази Найт. — Откажи се от това.

— Добре — каза послушно тя.

— Сега стъпи с единия крак на ръката ми, после с другия. Добре, много добре. Дръж се за рамото ми.

Елфрайд стъпи с двата крака на ръката му, свита като стреме, и се озова достатъчно високо, за да огледа хълма.

— Сега можеш ли да се прехвърлиш на земята?

— Страхувам се, че не мога. Ще се опитам.

— Какво виждаш?

— Наклонена земя.

— Какво има на нея?

— Пурпурен пирен и малко трева.

— Нищо друго — човек, някакво човешко същество?

— Нищо.

— Сега опитай да се издигнеш още малко. Нали виждаш онази туфа гърлица над теб? Хвани я здраво, но не разчитай много на нея. Стъпи на рамото ми, мисля, че ще излезеш горе.

С треперещи крака тя направи каквото й беше казано. Свръхестественото му спокойствие и сериозност се предадоха и на нея и й вдъхнаха кураж, какъвто тя нямаше. Скочи от рамото му и стъпи на земята.

После се обърна и го погледна.

За зла участ нейното засилване при отскока се отрази на неговото тегло и го тласна надолу, а това се оказа прекалено тежко за кварцовата скала, на която той бе стъпил. В действителност тя представляваше вулканична издатина в огромната черна маса, която се беше изронила през вековете, изложена на скреж и дъжд. Сега кварцовата скала се беше оголила и останала без солидна опора.

Тя се разклати. Найт сграбчи и с двете ръце по една туфа гърлица.

Кварцовата скала — неговото спасение — сега беше негодна за нищо. Тя се изтърколи и изчезна в ада, който бе погълнал и телескопа.

Едната туфа, за която се държеше, започна да се отскубва от корена си и Найт потегли след скалата. Това беше ужасяващ миг. Елфрайд издаде хриплив вопъл на отчаяние, наведе глава и закри с ръце лицето си.

Между покрития с туфи склон и гигантската отвесна скала стърчаха разядени назъбени ръбове, оформящи повърхност още по-стръмна от склона над тях. Свличайки се сантиметър по сантиметър, Найт направи последен отчаян опит да улучи най-ниско разположената туфа — едно сухо коренище, под което скалата оставаше напълно оголена. То възпря по-нататъшното му свличане. Сега Найт увисна на ръцете си, но тъй като наклонът на издадения горен ръб на скалата беше голям, той поемаше донякъде тежестта на тялото му, ала не можеше да му бъде опора.

Въпреки това страшно напрежение на тялото и ума Найт намери време за благодарност. Елфрайд беше в безопасност.

Тя лежеше на една страна над него, сплела пръсти. Като видя, че се е закрепил, скочи на крака.

— Сега, за да те спася, трябва да тичам за помощ — извика тя. — Ох, предпочитам аз да бях умряла! Защо се опита да ме спасиш? — Обърна се като обезумяла и хукна.

— Елфрайд, колко време ще ти трябва да стигнеш до Ендълстоу и да се върнеш?

— Четирийсет и пет минути.

— Няма да стане, ръцете ми ще издържат не повече от десет минути. Няма ли някой по-близо?

— Не, освен ако не срещна случаен минувач.

— Той няма да носи нищо, което би могло да ме спаси. Наоколо няма ли някакъв прът или пръчка?

Тя се огледа. Само пирен и трева, нищо друго.

Измина минута — може би малко повече, — през която и двамата не казаха нищо. Внезапно безпаметният и безпомощен ужас се изпари от лицето на Елфрайд. Тя изчезна от погледа му.

Найт усети присъствието на човешката самота.