Томас Харди
Две сини очи (21)

XIX

И идва ред на любовта…^[1]

Найт не умееше да си служи с онова пустословно фамилиарничене, което чрез закачливо ласкателство заличава спомените на жената за изразени преди това от мъжа абстрактни мнения. Така че никой не каза нищо повече по въпроса за косата, очите или развитието. Умът на Елфрайд беше пропит от чувство за собствената й незначителност, ясно очертана до степен на неудобство, и този дискомфорт беше изписан на лицето й. Насоката на разговора към края беше нейното омаловажаване, тихо, но сигурно; и тя беше склонна да възвърне благоразположението си към Стивън като самоотбрана. „Той нямаше да се държи толкова нетактично — каза си тя — само защото му допадат женски черти, различни от моите.“ Вярно, Стивън бе заявил, че я обича, а мистър Найт не беше направил нищо подобно. Това обаче не оправяше нещата и чувството за нейната незначителност в очите на Найт оставаше. Ако положението беше точно обратното — ако Стивън я обичаше въпреки различните си предпочитания и ако Найт беше безразличен, въпреки нейната прилика с неговия идеал, това би породило далеч по-щастливи мисли. Но положението беше такова, че възхищението на Стивън може би се коренеше в слепота, причинена от страст. Може би преценката за нея на всеки чувствителен мъж беше неодобрителна.

През остатъка от деня те бяха, малко или повече, в компанията на възрастните и не можаха да водят разговор насаме. Тази вечер, когато Елфрайд вече си беше легнала, мислите й се върнаха към същата тема. В един момент тя настояваше, че не е хубаво от негова страна да се изказва толкова критично; на другия ден призоваваше за пълна откровеност.

„Ах, аз съм просто никой! — каза си тя с въздишка. — Хора като него, които обикалят широкия свят, не се интересуват ни най-малко каква съм аз като настроение или външност.“

Може би един мъж, който е опознал изцяло ума на една жена, е на половината път до сърцето й; все пак разстоянието между двете е пословично кратко.

— Наистина ли заминавате тази седмица? — обърна се мисис Суонкорт към Найт на следващата вечер, в неделя.

Всички крачеха спокойно по хълма към църквата, където щеше да има служба вечерта вместо следобед за последен път, преди да бъдат съборени разрушените части.

— Смятам от Бристол да отида в Корк — отвърна Найт — и след това в Дъблин.

— Върнете се по същия маршрут и останете тук още малко — каза викарият. — Една седмица е нищо. Не можахме да усетим присъствието ви тук. Спомням си една история, която…

Викарият внезапно замълча. Беше забравил, че е неделя, и вероятно щеше да продължи мисълта си в този дух, ако не беше видял как лек ветрец развява полите на дрехата му и му напомня за нещо. Той веднага смени посоката на разказа си, ловко, както изискваше случаят.

— Историята за левита, който отивал в градчето Витлеем, която използвах миналата неделя, е съвсем по темата — продължи той с тон на човек, на когото изобщо не му е минавало през ума да разказва смешна случка, защото от няколко седмици мисли само за неделни проповеди. — Какво печели в края на краищата този човек от това неспокойство? Ако беше останал в града на джебуситите и не беше толкова нетърпелив да отиде на хълма, нямаше да му се случат никакви неприятности.

— Но той вече бил загубил пет дни — възрази Найт, сякаш не бе забелязал успешното пренасочване на вниманието. — Грешката му е, че започва да се бави в самото начало.

— Вярно, вярно, примерът ми не струва.

— Но не и гостоприемството, което даде повод за историята.

— Но, така или иначе, ще дойдете пак — каза настоятелно мисис Суонкорт, защото беше видяла как лицето на заварената й дъщеря почти незабележимо се изопна при думите на Найт.

Найт обеща половинчато да им гостува на връщане, но несигурността, с която говореше, беше достатъчна да породи у Елфрайд преливащ от съжаление интерес към всичко, което той правеше през няколкото оставащи часа. Този ден помощникът на мистър Суонкорт беше извършил богослужение и в двете църкви, мистър Суонкорт бе поел изцяло вечерната служба, а Найт — ангажимента да чете откъсите от Библията. Слънцето струеше през разнебитения западен прозорец и осветяваше всички събрали се богомолци със златист блясък; Найт, докато четеше, беше озарен от същото сияние. Елфрайд на органа го гледаше с трепетна тъга и това настроение се поддържаше от усещането, че е твърде отдалечена от неговата орбита. Като напредваше бавно с избраната глава — част от историята на пророк Илия, — той се изкачи до великолепната кулминация с вятъра, земетресението, огъня и тихия нежен глас, а неговият дълбок глас отекваше с толкова явно незачитане на съществуването й, че присъствието му породи у нея безнадеждно чувство на недостижимост, което отсъствието му едва ли би причинило.

В същото време, обръщайки лице да улови за миг великолепието на залязващото слънце, което се спускаше върху неговия силует, погледът й бе прикован от външността на една жена в западната галерия. Това беше мрачното, безизразно лице на вдовицата Джетуей, която Елфрайд почти не беше виждала от онази сутрин, когато се връщаше със Стивън Смит. Тъй като имаше само най-незначителни умения, тази нещастна жена, изглежда, прекарваше живота си, пътувайки между гробището на Ендълстоу и едно друго гробище близо до Саутхамптън, където бяха погребани баща й и майка й.

От доста време не беше идвала на църква тук и сега, изглежда, внимателно бе избрала къде да седне. От прозореца на галерията ясно се виждаше гробът на сина й — най-близкият елемент от един пейзаж, преграден отвън от непроменливия хоризонт на морето.

Струящите лъчи обливаха и нейното лице, наклонено сега към Елфрайд. Беше се загледала в нея с безмилостно и жестоко изражение, на което това тържествено място придаваше трагично достойнство, каквото то само по себе си не притежаваше. Момичето зае обичайната си поза още по-разтревожено.

Емоциите на Елфрайд се трупаха и след известно време щяха внезапно да се отприщят. Едно леко докосване беше достатъчно да ги освободи — стихотворение, залез, затрогващ музикален акорд, мъглява, представа обикновено ставаха причина за външната им изява. Силното желание да спечели уважението на Найт, което водеше до зараждащ се копнеж за неговата любов, правеха положението критично. Докато коленичеше, преди да си тръгне, когато слънчевите лъчи се бяха насочили към покрива и ниската част на църквата беше в мека сянка, тя не можа да отблъсне мисълта за болезненото стихотворение на Колридж „Трите гроба“ и треперейки, докато се чудеше дали мисис Джетуей я проклина, се разплака, сякаш сърцето й се късаше.

Излязоха от църквата точно когато слънцето залязваше, изоставяйки пейзажа, сякаш той бе трибуна, от която красноречивият оратор се беше оттеглил и на публиката не й оставаше нищо друго, освен да стане и да си отиде у дома. Мистър и мисис Суонкорт си тръгнаха с каретата, а Найт и Елфрайд предпочетоха да вървят пеша, както бе предвидила опитната стара сватовница. Двамата се спуснаха по хълма.

— Хареса ми как четете, мистър Найт — каза Елфрайд. — Четете по-добре от папа.

— Отвръщам с похвала на всеки, който ме хвали. Вие свирите отлично, мис Суонкорт, и съвсем вярно.

— Вярно — да.

— Сигурно е голямо удоволствие за вас да участвате толкова активно в църковната служба.

— Бих искала да свиря с повече чувство. Но нямам добре подбрана музика, нито религиозна, нито светска. Само ако имах една малка хубава музикална библиотека — с избрани по достойнство неща, особено нови произведения…

— Радвам се да чуя, че имате такова желание. Невероятно е колко много жени всъщност не обичат музиката сама по себе си, а като средство за постигане на някаква цел, да не говорим за онези, които нямат нищо в себе си и я харесват само заради аксесоарите й. Не познавам жена, която обича музика така, както я обичат десетина мъже, които познавам.

— Къде теглите границата между жени, които имат нещо, и жени, които нямат нищо в себе си?

— Ами — започна Найт, замисляйки се за момент — искам да кажа, че жени, които нямат нищо в себе си, са онези, които не се интересуват от нищо сериозно. Ще ви дам пример: познавах един човек, той имаше млада приятелка и беше много увлечен в нея, всъщност те щяха да се женят. Тя даваше вид, че се интересува от поезия, и той й предложи да си избере една от две стихосбирки на британски поети, които уж много искала. Той я попита: „Коя от тях ти харесва повече, за да ти я изпратя?“. Тя отговори: „Изпрати ми най-красивите обеци, които се продават на Бонд стрийт, ако нямаш нищо против, по-добре тях вместо книга“. За мен това момиче няма друго, освен суета; осмелявам се да допусна, че и вие мислите така.

— О, да — отвърна Елфрайд с усилие.

Зърнал случайно лицето й, докато говореше, и забелязал, че опитът й да прояви искреност е жалък провал, той бе обзет от съмнения.

— Вие, мис Суонкорт, при тези обстоятелства нали нямаше да предпочетете някакви дрънкулки?

— Не, наистина нямаше — запъна се тя.

— Приемам, че е така — каза непреклонният Найт. — Кое от тези две неща с приблизително еднаква стойност — внимателно подбрана малка библиотека с най-хубавата музика, за която говорехте, орехова кутия, подплатена с марокен, под ключ или чифт от най-красивите обеци на витрините на Бонд стрийт?

— Разбира се, че музиката — отговори Елфрайд с пресилена убеденост.

— Сигурна ли сте? — попита настоятелно той.

— Напълно — отвърна тя неуверено, — ако съм сигурна, че ще купя обеците след това.

Найт, някак укорително, се забавляваше искрено да се наддумва с това неспокойно, непостоянно създание, чиято емоционална природа превръщаше подобно нещо в някакъв вид жестокост.

Той я погледна доста странно и извика:

— Фай!

— Простете — каза тя, леко засмяна, леко уплашена, силно поруменяла.

— О, мис Елфи, защо не казахте отначало, както би направила всяка истинска жена, че и вие сте такава и ще изберете същото?

— Не знам — отвърна печално Елфрайд с измъчена усмивка.

— Аз мислех, че сте изключително музикална.

— Струва ми се, че съм. Но изпитанието е толкова тежко, много е болезнено.

— Не разбирам.

— Музиката не води до нищо хубаво или по-скоро…

— Това ли измислихте да кажете, мис Суонкорт! Но защо, какво…

— Вие не разбирате, не разбирате!

— Но възможно ли е да има някаква полза от безсмислени украшения?

— Не, не, не, не! — извика тя раздразнено. — Не исках да кажа това, което си мислите. Харесвам музиката най-много, само че харесвам…

— … повече обеци — признавам си! — довърши той с шеговит тон. — Мисля, че трябваше да проявя морален кураж и да си призная веднага, без да претендирам за благородство, което не мога да постигна.

Точно като френските войници, и Елфрайд не проявяваше храброст, когато се окажеше в отбранителна позиция. Със сълзи в очите тя отчаяно започна:

— Искам да кажа, че харесвам най-много обеци точно сега, защото миналата година си загубих най-красивите и папа каза, че няма да ми купува други, нито ще позволи аз да си купя, понеже съм небрежна, пък ми се ще да имам — това искам да кажа, наистина, мистър Найт.

— Страхувам се, че бях много рязък и груб — каза Найт със съжаление, като видя колко е разстроена. — Но съвсем сериозно, ако жените знаеха как ги загрозяват такива принадлежности, сигурен съм, че никога нямаше да си ги сложат.

— Бяха прекрасни и толкова ми отиваха!

— Не и ако са били най-обикновени отвратителни неща; с които сега жените си кичат ушите — като парен клапан, везни или златна бесилка и вериги, палитри на художници, махало и господ знае какво още.

— Не, не бяха нищо такова. Толкова красиви — ето такива — каза тя нетърпелива и оживена. И нарисува с върха на слънчобрана си уголемен модел на непрежалимите любими обеци в мащаб, подходящ за жена гигант, висока осемстотин метра.

— Да, много са красиви, много — каза сдържано Найт. — Как можахте да загубите тези безценни артикули?

— Загубих само едната — никой не губи двете едновременно.

Докато обясняваше това, тя се смути и пръстите на ръцете й нервно заиграха. Тъй като загубата бе станала, докато Стивън Смит се опитваше да я целуне за първи път на скалата, нямаше нищо чудно в смущението й. Въпросът беше неудобен и не получи конкретен отговор.

Найт, изглежда, не забеляза държанието й.

— О, никой не губи двете, ясно. И естествено, фактът, че става дума за нещо изгубено, заличава всякакви следи от суета във вашия избор.

— Както всеки път, така и сега не знам дали сте сериозен — каза тя, гледайки въпросително брадатото лице на оракула. И спасявайки галантно сама себе си. — Ако изглеждам наистина суетна, то е, защото поведението ми е суетно, но не и сърцето ми. Най-лошите жени са онези, които имат суетни сърца, а не суетно поведение.

— Много фина разлика. Но те, разбира се, са по-неприятните — отвърна Найт.

— Суетата смъртен или простим грях е? Вие познавате живота, кажете ми.

— Много съм далеч от това да познавам живота. Една вярна представа за живота е нещо твърде голямо, за да го проумеем за краткото време, докато преминаваме през него.

— Фактът, че една жена обича бижута, ще провали ли живота й в духовен смисъл?

— Ничий живот не се проваля напълно.

— Но нали разбирате какво искам да кажа, макар че думите ми са зле подбрани и банални — каза нетърпеливо тя. — Не бива да смятате, че щом използвам банални думи, значи мисля банално. Оскъдният ми запас от думи наподобява определен брой груби калъпи за отливки на всичките ми материали, хубави и лоши; така самобитността или изяществото на съдържанието често се губи в грубата изтъркана форма.

— Много добре, ще повярвам на това остроумно обяснение. А колкото до въпроса, който обсъждаме — проваленият живот, — няма защо да се тревожите. Животът на всеки може да бъде романтичен, необикновен, интересен — както ако човек се провали, така и ако успее. Цялата разлика е, че последната глава в историята липсва. Ако един човек с власт се опита да извърши велико дело и не успее по една случайност и не по негова вина, направеното от него до този момент заема място редом с постигнатото от всеки велик човек, успял да довърши своето велико дело. По силата на случайно хрумване светът ще реши дали да се задълбочи в подробностите от училищния живот на едно момче като в интересна любовна история, или ще реши, че тази история не означава нищо — решението зависи изцяло от славата, която това момче печели.

Двамата вървяха между залязващото слънце и изгряващата луна. Слънцето се бе спуснало ниско, но една пълна луна беше започнала да се издига. Техните сенки, затъмнени от блясъка от запад, започваха да се разпадат за сметка на една състезаваща се с тях двойка в обратната посока, която луната ясно очертаваше.

— Смятам, че до известна степен животът ми е провал — заяви Найт след пауза, в която беше забелязал двойните сенки.

— Вашият живот? Как така?

— Не знам точно. Но в известен смисъл не съм постигнал целта си.

— Наистина ли? Ако не сте постигнали целта си, нямате голямо основание да се отчайвате, но ако чувствате, че не сте я постигнали, това сигурно е основание да се натъжавате. Права ли съм?

— Отчасти, но не напълно. Защото усещането за натрупан дълбокомислен опит служи като един вид утеха на онези, които не си дават сметка, че са поели по грешния път. Колкото и противоречиво да изглежда, истината е, че хората, които винаги са постъпвали правилно, нямат представа от същността и по какъв начин са го постигнали, за разлика от другите, които постъпват неправилно. Но все едно, не е желателно да ви провалям лятото с тези приказки.

— Още не сте ми казали дали наистина съм суетна.

— Ако кажа „да“, ще ви обидя, ако кажа „не“, ще си помислите, че не съм искрен — отговори той, гледайки я любопитно в лицето.

— Е, добре. — Тя въздъхна леко наскърбена. — „Онова, което е, е много далеч и твърде дълбоко; Кой може да го намери?“^[2] Струва ми се, че трябва да ви приема, както приемам Библията — откривам и разбирам всичко, което мога, и на това основание поглъщам останалото наведнъж, приемам го на доверие. Смятайте ме за суетна, ако желаете. Светската тежест се нуждае от толкова много незначителност, за да порасне, че един недостатък повече или по-малко не е нещо, за което да се съжалява.

— По отношение на жените не мога да кажа — отговори Найт неразумно, — но няма съмнение, че за един мъж е цяла мъка да си изкарва прехраната, ако е роден с истински благородна душа. Възвишеността ще докара човек до просяшка тояга, така че вие може и да сте права, като браните суетата.

— Не, не, не правя това — възрази тя разкаяно. — Мистър Найт, след като заминете, ще ми изпратите ли нещо, което сте написали? Иска ми се да видя дали пишете така, както казахте, или когато сте в по-добро настроение. Коя е истинската ви същност — циникът от тази вечер или симпатичният философ до тази вечер?

— Ах, коя? Знаете, колкото знам и аз.

Разговорът им ги задържа на ливадата и в галерията, докато звездите не започнаха да премигват. Елфрайд отметна назад глава и заяви без определена цел:

— Има една ярка звезда точно над мен.

— Всяка ярка звезда е над нещо някъде.

— Така ли? О, да, разбира се. Тази къде е? — посочи тя с пръст.

— Тази е застанала като бял ястреб над един от островите Кабо Верде.

— А тази?

— Гледа надолу в извора на Нил.

— А онази там — самотна и тиха?

— Наблюдава Северния полюс и разполага с целия екватор за хоризонт. А онази, която нищо не прави ниско долу над земята, от която се отдалечихме, е в Индия — над главата на един мой млад приятел, който най-вероятно я гледа сега, тъй като тя виси ниско на неговия хоризонт, и си мисли, че показва къде се намира истинската му любов.

Елфрайд погледна Найт, предчувствайки нещо лошо. Нея ли имаше предвид? Тя не му виждаше лицето, но по държането му съдеше, че не знае нищо.

— Тази звезда е над моята глава — каза тя колебливо.

— Или над всяка друга глава в Англия.

— О, да, разбирам — пое тя дъх с облекчение.

— Мисля, че родителите му са местни хора, от това графство. Не ги познавам, макар че до неотдавна водихме дългогодишна кореспонденция. За негово щастие или нещастие той се влюби и замина за Бомбай. Оттогава почти не съм го чувал.

Найт спря до тук с доброволния си разказ и Елфрайд, макар че в един момент беше склонна да се възползва от уроците по честност, които той току-що й бе преподал, не можа да го направи и намерението й угасна в мълчание. От думите на Найт, казани слепешком, сякаш струеше укор, но тя не беше в състояние да посочи ясно някакво предателство, за което да е виновна.