Томас Харди
Две сини очи (18)

XVI

И фантазията се развихря — както само тя умее…^[1]

Един ден, около три седмици по-късно, семейното трио Суонкорт седеше тихо в гостната на „Канарите“, къщата на мисис Суонкорт в Ендълстоу, приказваха си и спокойно правеха равносметка на предишните един-два месеца, прекарани в Лондон — действително изтощителни дори за хора, чиито познати се броят на пръсти.

Само един сезон в Лондон с нейната многознаеща втора майка така бе изострил възприятията на Елфрайд, че ухажването на Стивън й се струваше емоционално оскъдно и я връщаше няколко години назад в едно наивно минало. От гледна точка на интелектуалния ни опит, както и при обикновено наблюдение, нашето собствено развитие се възприема като отлитане на онова, от което сме започнали да се развиваме.

Тя седеше на един нисък стол и гледаше любовния си роман с меланхоличен интерес за първи път, откакто се беше запознала с рецензията в Настояще.

— Още ли мислиш за онзи рецензент, Елфи?

— Не точно за него, а за мнението му. Всъщност като гледам книгата, след като е минало толкова време, струва ми се, че той е оценил част от нея доста справедливо.

— Не, не, точно сега не бих развяла бяло знаме! Представи си само как сред всички хора в света не друг, а писателката отива при врага. Как ще се бият хората на Монмът^[2], след като Монмът бяга?

— Не правя това. Но мисля, че някои от аргументите му са основателни, а други не са. И тъй като той има известни съмнения за моята почтеност, съжалявам още повече че тълкува толкова погрешно мотивите ми за някои неща. По-неприятно е да те разберат неправилно, отколкото да те представят неправилно. А той ме разбира неправилно. Не мога да съм спокойна, докато някой всяка вечер си ляга, приписвайки ми намерения, каквито никога не съм имала.

— Той дори не знае името ти, нищо не знае за теб. И няма съмнение, че вече е забравил за съществуването на тази книга.

— Много ми се иска някой да му даде да се разбере, че не е прав по един-два въпроса — каза викарият, който досега беше мълчал. — Разбирате ли, критиците продължават да си пишат и никой никога не ги поправя, нито спори с тях, затова те не си вземат бележка.

— Папа — зарадва се Елфрайд, — напиши му!

— Мога и да му напиша, мога и да му говоря — заяви мистър Суонкорт.

— Направи го! И кажи, че младата дама, която е написала книгата, е приела мъжко име за псевдоним не от суета или самонадеяност, а защото се е страхувала да не прояви арогантност, ако използва името си. Кажи му, че този роман не е предназначен за такива като него, а е замислен като подсладител на историята за млади хора, които биха могли да развият интерес към случилото се в собствената им страна преди стотици години и да се изкушат да се заровят по-дълбоко в тази тема. О, има толкова много за обясняване. Бих искала аз да му пиша!

— Виж какво, Елфи, ще ти кажа какво ще направим — отвърна мистър Суонкорт, който с някакво пасторално чувство за хумор се забавляваше с идеята критикът да бъде критикуван. — Ти ще напишеш точен списък къде греши, а аз ще го подпиша и ще го изпратя от мое име.

— Да, сега, веднага. — Елфрайд скочи от стола. — Кога ще го изпратиш, папа?

— О, предполагам, че след ден-два — отговори викарият. Той замълча и леко се прозя, и както се случва с повечето възрастни хора, ентусиазмът му започна да спада веднага щом трябваше да се пристъпи към действие. — Но, наистина, едва ли си струва — добави той.

— О, папа! — извика Елфрайд, силно разочарована. — Каза, че ще го напишеш, а сега не искаш. Не е честно.

— Но как ще го изпратим, като не знаем за кого е?

— Ако наистина искаш да го изпратиш, лесно може да стане — обади се мисис Суонкорт, притичвайки се на помощ на заварената си дъщеря. — Ако на плика се напише „За рецензента на Кралския двор в замъка Келиън, на вниманието на редактора на Настояще“, ще стигне до него.

— Да, сигурно.

— Защо ти не напишеш писмото, Елфрайд? — попита мисис Суонкорт.

— Може — каза тя колебливо, — ще го изпратя анонимно: както той постъпва с мен, така и аз с него.

— Няма никакъв смисъл от това!

— Но аз не искам той да знае името ми. Ами ако напиша само инициалите си? Колкото по-малко знаят за теб, толкова повече мислят за теб.

— Да, може.

Елфрайд тутакси се захвана да пише. Единственото й желание през последните две седмици, изглежда, беше на път да се сбъдне. Както става с чувствителните и самотни умове, продължителните размишления по въпроса бяха отворили необятно пространството, което тя си представяше, че заема или е заемала в непонятния ум на рецензента. По обедно и вечерно време се терзаеше в усилията си да разбере по-ясно как я възприемаше той като жена, което е различно от това като автор: наистина ли я презираше; по-хубави или по-лоши неща мислеше за нея, отколкото за обикновените млади жени, които никога не се осмеляват да застанат срещу огъня на критиката. Сега щеше да има удоволствието да почувства, че във всеки случай той знае истинското й намерение да пресече неговата пътека и да го ядоса с изпълнението си, а може би също така да се научи да го презира по-малко.

Четири дни по-късно един плик, адресиран до мис Суонкорт с непознат почерк, беше изваден от чантата на пощальона.

— О! — възкликна Елфрайд и сърцето й се сви. — Може ли да е от онзи човек — лекция за наглостта ми? И още едно за мисис Суонкорт със същия почерк! — Страх я беше да отвори писмото си. — Но как може да знае името ми? Не, това е някой друг.

— Глупости! — каза мрачно баща й. — Ти си изпрати инициалите, а той е разполагал с указател. Макар че едва ли би си направил труда да се рови там, освен ако не е бил безмилостен към теб. Мисля, че си писала доста по-рязко, отколкото се очаква за една проста литературна дискусия. — Това навременно уточнение целеше преценката на викария да остане вярна, както и да се развият нещата.

— Ето, престраших се! — каза Елфрайд, разкъсвайки отчаяно плика.

— Ама, разбира се — възкликна мисис Суонкорт и вдигна поглед от писмото. — Кристофър, когато споменах, че съм видяла моя далечен роднина Хари Найт, съвсем забравих да ти кажа, че го поканих да прекара тук колкото време иска, и сега той пише, че може да дойде когато и да е през август.

— Кажи му да дойде на първо число от месеца — отговори обърканият викарий.

Тя продължи да чете.

— Мили боже, но това не е всичко. Той всъщност е рецензентът на книгата на Елфрайд. Какъв абсурд, наистина! Нямах представа, че рецензира романи, нито че е свързан с Настояще. Той е адвокат и аз мислех, че пише само за тримесечните списания. Елфрайд, виж сега в какво странно объркано положение ни постави! На теб какво ти пише?

Елфрайд беше оставила писмото с поруменяло от недоволство лице.

Уважаема госпожо,

Макар и да съжалявам, че забележките ми са Ви прозвучали рязко, за мен е удоволствие, че те са предизвикали такъв прям аргументиран отговор. За жалост, мина много време, откакто писах рецензията, и паметта ми вече не е толкова услужлива, та да мога да кажа една-единствена дума в своя защита, дори и да е останала такава дума, което е съмнително. Ще разберете от писмото, което съм написал на мисис Суонкорт, че ние не сме толкова непознати, колкото сме си представяли. Може би ще имам удоволствието да Ви видя скоро, когато всеки аргумент, който решите да изложите, ще получи цялото внимание, което заслужава.

— Това е завоалиран сарказъм, знам, че е така.

— О, не, Елфрайд.

— А и забележките му не звучаха рязко, искам да кажа, че това не съм му го писала.

— Той смята, че си в ужасно настроение — каза мистър Суонкорт, подсмихвайки се.

— Като дойде тук, ще ме види и ще разбере, че авторката, чийто език е достоен за презрение, има и нагло поведение. От все сърце съжалявам, че изобщо му писах!

— Не се тревожи — каза мисис Суонкорт, която също се смееше тихичко на пресекулки, — това ще направи срещата много комична и ще осигури на баща ти и на мен едно великолепно забавление. Като си помисля само как през цялото време си блъскаме главите, а той бил Хари Найт! Просто не мога да повярвам.

Викарият веднага си бе спомнил, че това е наставникът и приятелят на Стивън Смит, но след като вече тази история не го занимаваше, не каза нищо. Упорито се въздържаше да споменава каквото и да е, което би могло да върне спомена за неприятната (за него) грешка по отношение на потеклото и мястото в обществото на горкия Стивън. Елфрайд, разбира се, също се беше досетила и това усложни още повече отношенията, оплитайки ги в мрежа, за която втората й майка нищо не знаеше.

Установяването на самоличността не направи Найт по-привлекателен сега, макар че преди една година тя щеше да иска да го види, защото проявяваше интерес към него като приятел на Стивън. За късмет на Найт тази причина да приветства появата му беше започнала да става неудобна за нея, когато интересът към него заради самия него я направи ненужна.

 

 

Тези съвпадения наред с всичко останало, свързано с Найт, държаха ума на Елфрайд в напрежение по отношение на него. Вярна на навика си, когато беше изправена пред дилема, така и сега тя тръгна между лавровите храсти и там, застанала безшумно, разкъсвайки едно листо, без да го отстранява от стъблото, си припомни честите похвали на Стивън за приятеля му и съжали, че не е слушала по-внимателно. После все така дърпайки листото, тя се изчерви, представяйки си на какво унижение ще я подложат думите му, когато се срещнат, заради натрапването й, както го преценяваше сега, да му пише.

Другият момент от размишленията й беше каква би могла да бъде външността на този човек — висок ли е, или нисък, тъмнокос или рус, весел или мрачен? Можеше да попита мисис Суонкорт, но рискуваше да си навлече някоя подигравателна забележка. Накрая Елфрайд щеше да каже: „О, каква досада само с този рецензент!“, да обърне лице натам, където си представяше, че е Индия, и да пошепне на себе си: „Ах, мили мой съпруже, какво правиш сега? Нека да видя къде си — на юг, на изток, къде? Зад онзи хълм, толкова далеч!“.