Томас Харди
Две сини очи (17)

XV

… един залутан глас…^[1]

Макар че истинските и разбираеми тревоги не изчезват, когато са доверени просто на познати, това разсейва някои мрачни настроения. Сред тях е и неясната раздразнителност — един вид безпокойство, което като поток става по-плитко, ако се разлее нашироко.

Същата вечер след срещата в Хайд Парк Елфрайд и мисис Суонкорт разговаряха в стаята за преобличане на възрастната дама. Ето какъв беше случаят, който се обсъждаше тук.

Елфрайд точно беше получила любящо писмо от Стивън Смит в Бомбай, което й беше препратено от Ендълстоу. Но тъй като не този е случаят, за който споменахме, не си струва да любопитстваме повече за съдържанието на писмото, освен да добавим, че с необмислена, макар и простима увереност в бъдещето той в приповдигнато настроение се обръщаше към нея като към негова скъпа бъдеща съпруга. Вероятно не може да се посочи по-кратко и по-ясно правило, наложило се от опит, за проверка на темперамента на един мъж — избухлив или сдържан, от отговора на следния въпрос: използвал ли е, или използва ли с по-ранна дата думата „съпруга“ за любимата си, която истински обича.

Тя беше взела въпросното писание в стаята си, беше прочела малко от него, а останалото бе запазила за утрешния ден, защото не искаше да проявява екстравагантност, като изпита цялото удоволствие еднократно. Все пак не можа да устои на желанието да се наслади още малко, така че писмото отново бе извадено и въпреки опасенията от разточителство бе изчетено докрай. Вече препрочетено, то се озова в джоба й.

А това какво е? Един вестник за Елфрайд, който тя не бе забелязала в бързината си да отвори писмото. Това беше старият брой на Настояще с рецензията за нейната книга, препратена тук, както беше поискано.

След като я прочете набързо, Елфрайд се сви, беше се смалила осезаемо и с вестника в ръка отиде при мисис Суонкорт в нейната стая за преобличане, за да успокои или поне да смекчи раздразнението си, чувайки от доведената си майка една разумна преценка.

Сега тя гледаше безутешно през прозореца.

— Няма нищо, моето дете — каза мисис Суонкорт след внимателен прочит на посочения материал. — Мисля, че рецензията не е чак толкова ужасна в крайна сметка. Освен това всички вече са забравили за нея. Сигурна съм, че началото е достатъчно хубаво за която и да е книга. Чуй сега — звучи по-добре, когато се чете на глас, отколкото когато се задълбочиш мълчаливо: „Кралският двор в замъка Келиън. Средновековен любовен роман. От Ърнест Фийлд. С надеждата, че за известно време ще се спасим от монотонното повторение на досадни подробности от пейзажа на съвременното общество, от анализиране на някой неинтересен герой или от неестественото развитие на някой сензационен сюжет, разтворихме тази книга с удоволствие. Склонни бяхме да се залъгваме, представяйки си, че може да бъде оповестена появата на нещо ново сред затвори в средновековни замъци, окови, ризници от метални брънки, лица с дълбоки белези, нежни девици, преоблечени като пажове, които отдавна не сме чували“. Ами това е много хубаво начало според мен, при това дава повод за гордост, защото е написано от мъж, който никога не те е виждал.

— Е, да — промълви печално Елфрайд, — но виж по-нататък.

— Да, по-нататък не е много ласкаво, признавам — съгласи се мисис Суонкорт и продължи да чете: „Вместо това установяваме, че сме в ръцете на някаква млада дама, едва ли стигнала възрастта, когато човек вече смята, че е отговорен за делата си, ако съдим по глупавата измислица, която се мъдри на заглавната страница, с цел да скрие пола си“.

— Не съм глупава! — каза възмутено Елфрайд. — Всякак може да ме нарече, но не и така.

— Не си глупава, наистина. Значи: „Ръцете на една млада дама… чиито глави са просто посветени на невъзможни турнири, кули и приключения, които се четат като скучни имитации на подобни сцени от историите на мистър Г. П. Р. Джеймс и на най-неубедителните моменти в Айвънхоу. Стръвта е толкова осезаемо изкуствена, че и най-лековерната кротушка няма да се улови на въдицата“. Тук, мила моя, не виждам от какво толкова се оплакваш. Доказваш, че си достатъчно умна да го накараш да си мисли за сър Уолтър Скот, а това вече е много.

— О, да, макар че самата аз не мога да пиша романи, защо поне да не му напомням за онези, които могат! — Елфрайд възнамеряваше да подхвърли тези думи саркастично на невидимия си враг, но тъй като сарказмът й беше толкова присъщ, колкото и на един гълъб, те просто се отрониха като нежен шепот от нацупените й устни.

— Разбира се — и това е нещо. Книгата ти е достатъчно добра, за да мине за лоша в обичайния литературен смисъл, и не е поставена в тъжна изолация, защото е прекалено лоша, та да бъде критикувана. „За да се поддържа в наши дни интерес към историческия роман, задължително е читателят да бъде напътстван от представител на някой почти изчезнал вид, който се занимава с легенди и който, в допълнение на порива да изучава старини и неотслабващата вяра в ореола на Средновековието, трябва да притежава творческа способност, при която деликатността на чувствата е отхвърлена със силата на спойката между вълнуваща случка и първични одухотворени страсти.“ Е, това задъхано излияние не се отнася за теб, Елфрайд, то е просто нещо за запълване. Чакай да видя кога пак се захваща с теб… всъщност чак на самия край. Тук вече те представя в добра светлина. „Но да се върнем към малката книга, която използвахме в тази статия. Далеч сме от мисълта да омаловажаваме способностите на авторката. Тя притежава определена гъвкавост, която й позволява да използва ефективно един типичен стил на разказване. Той може да се опише като шепнене на нежни емоционални баналности, особена дарба на онези, за които социалната хармония на едно мирно съществуване е всекидневна храна. Затова въпроси, свързани с бита и естествените черти, които правят хората истински, може да бъдат въведени без поразителни анахронизми и тогава тя е на мястото си; като цяло смятаме, че сме в правото си да кажем: книгата си струва да бъде прочетена заради онези моменти, които нямат нищо общо с историята.“ Предполагам, че намерението е било да звучи иронично, но ти не мисли повече за това, мила моя. Седем часът е. — И мисис Суонкорт извика прислужницата.

Нападките са по-възбуждащи от съгласието. В писмото си Стивън се вълнуваше единствено от това, че той и тя са едно цяло; рецензията беше точно обратното. Някакъв непознат без име, форма, възраст или външност, но с мощен глас, представлява, естествено, нещо ново и доста интересно за една дама, към която е избрал да се обърне. Тази вечер докато заспиваше, Елфрайд обичаше автора на писмото, но мислеше за автора на рецензията.