Томас Харди
Две сини очи (14)

XII

„Прощавай!“, каза тя и махна

с бяла като лилия ръка…^[1]

Два-три разкъсани облака, останали от сутринта, нараснаха и се съединиха, слънцето се оттегли зад тях и повече не се показа този ден, а вечерта отиваше към края си, съпроводена от силен дъжд. Дъждовните капки удряха като сачми за лов на патици по прозореца на купето, в което се намираха Стивън и Елфрайд.

Пътуването от Плимут до Падингтън дори с най-бързия влак осигуряваше достатъчно време за охлаждането на всяка една страст. Възбудата на Елфрайд беше преминала и тя седеше като вцепенена през втората половина на пътуването. Съживи се от издрънчаването на пресичащите се релси, по които влакът намираше пътя до входа на гарата.

— Това Лондон ли е? — попита тя.

— Да, скъпа — отвърна Стивън с тон, изпълнен с увереност, каквато изобщо не чувстваше. За него, не по-малко, отколкото за Елфрайд, реалността беше много по-различна от предварителната представа за нея.

Тя надничаше през прозореца, целия в капки дъжд, докъдето беше възможно, но зърна само току-що запалените лампи. Докато примигваше на влажния въздух, в погледа й се набиха редиците грозни поцинковани комини, които изпъкваха мрачно на фона на небето. Вътрешно не можеше да си намери място от притеснение, защото в ума й се бе загнездила мисъл, която само с изричането щеше да причини огромно страдание. Елфрайд не беше подготвена за ужилването на злобните думи, също както местните диви птици — за ефекта от първия изстрел на Крузо. Сега тя започна по малко да си дава сметка за това.

Влакът спря. Стивън пусна меката ръка, която беше държал цял ден, и понечи да й помогне да слезе на перона.

Озоваването на непознато място, изглежда, затвърди окончателно решението й.

Елфрайд погледна годеника си с отчаяни очи.

— О, Стивън! — възкликна тя. — Толкова съм нещастна! Трябва да се върна у дома — трябва… трябва! Прости ми за жалкото непостоянство. Не ми харесва тук — не харесвам себе си… нито теб!

Стивън изглеждаше объркан и не каза нищо.

— Ще ми позволиш ли да се върна у дома? — попита умолително тя. — Няма да искам от теб да идваш с мен. Няма да съм ти в тежест, кажи само, че си съгласен да се върна — че няма да ме намразиш за това, Стивън! По-добре е да се върна, наистина е по-добре, Стивън.

— Но сега не можем да се върнем — рече умолително той.

— Трябва! Ще се върна!

— Как? Кога искаш да тръгнеш?

— Сега? Може ли да тръгнем веднага?

Младежът огледа безпомощно перона.

— Щом трябва да се върнеш, щом мислиш, че не е добре да останеш тук, скъпа — каза тъжно той, — ще се върнеш. Ще направиш каквото искаш, моя Елфрайд. Но наистина ли искаш да се върнеш сега, вместо да останеш до утре и да се върнеш като моя жена?

— Да, да, много — само и само да се върна сега. Трябва, трябва! — извика тя.

— Трябваше да направим едно от двете неща — отвърна мрачно той. — Да не тръгваме или да не се връщаме, преди да сме се оженили. Не ми е приятно да го кажа, Елфрайд, наистина, но искам да знаеш, че ако се върнеш, без да си се омъжила, ще компрометираш доброто си име в очите на хората, които може да чуят за това.

— Няма да чуят, а аз трябва да се върна.

— О, Елфрайд! Аз съм виновен, че те доведох тук.

— Нищо подобно. Аз съм по-голямата.

— С един месец — и какво от това? Но сега няма значение. — Огледа се. — Има ли влак за Плимут тази вечер? — попита той един кондуктор. Кондукторът отмина, без да отговори нищо.

— Има ли влак за Плимут тази вечер? — попита Елфрайд друг кондуктор.

— Да, мис, в осем и десет — тръгва след десет минути. Но не е на този перон, а от другата страна. Прекачване в Бристол на вечерния пощенски влак. Надолу по стълбите и под линията.

Хукнаха по стълбите — Елфрайд напред — към касата и оттам в един вагон, пред чиято врата стоеше служител. „Покажете си билетите, моля.“ Затваряха се врати — хората на перона се движеха все по-бързо и по-бързо — нагоре и надолу като совалки на тъкачен стан — свирка — развято флагче — човешки вик — свистене на пара — обратно към Плимут и отдалечавайки се, доловиха следните думи: „Тези младоци го хванаха в последния момент, няма лъжа!“.

Елфрайд си пое дъх.

— И ти ли идваш, Стивън? Защо?

— Няма да те оставя, докато не видя, че си на сигурно място в Сейнт Ланс. Не си мисли, че съм по-лош, отколкото съм, Елфрайд.

И продължиха с тракане през нощта обратно по същия път, по който бяха дошли. Времето се проясни и звездите грейнаха. Техните двама или трима спътници през повечето време седяха със затворени очи. Стивън заспиваше понякога; само Елфрайд остана будна и с разтуптяно сърце часове наред.

Започна да просветлява и разбули морето, край което минаваха. Червени скали се надвесваха над тях и смалявайки се в далечината, посиняваха на сиво-синкавия въздух. Слънцето се издигна и изпрати пронизващи снопове светлина върху уморените им лица. След час светът се раздвижи. Мина още малко време и влакът намали скорост, преди да навлезе в гарата на Сейнт Ланс.

Елфрайд потрепери и се унесе в тъжни мисли.

— Не предвидих всички последствия — каза тя. — Погледнати отвън, нещата са безнадеждно против мен. Ако някой ме види, значи съм опозорена, така мисля.

— Това няма да е истина, а и какво значение има, дори да е така? Аз със сигурност ще бъда твой съпруг, рано или късно, и така ще докажа твоята невинност.

— Стивън, след като вече бях стигнала в Лондон, трябваше да се омъжа за теб — отвърна тя убедено. — Това беше единствената ми сигурна защита. Сега виждам повече неща, отколкото вчера. Единственият ми шанс е никой да не ме разпознае и трябва на всяка цена да го постигна.

Слязоха от влака. Елфрайд скри лицето си зад плътна воалетка.

Една жена със зачервени клепачи, с кожа, която се лющеше, и с лъщящи очи седеше на пейка точно до служебния вход. Тя така се втренчи в Елфрайд, че тежкият й поглед не подлежеше на съмнение, но оставаше неясно какво означава; после загледа влака, от който бяха слезли. Изглежда, виждаше нещо злокобно в тази сцена.

Елфрайд отстъпи назад и се обърна на другата страна.

— Коя е тази жена? — попита Стивън. — Гледаше те много свирепо.

— Мисис Джетуей — вдовица и майка на онзи млад човек, на чийто гроб седяхме онази вечер. Стивън, тя ми е враг. Ако Господ имаше поне малко милост към мен, щеше да ме скрие точно от нея!

— Недей да говориш толкова отчаяно — възрази той. — Мисля, че тя не ни позна.

— Дай боже да е така.

Той си наложи да бъде по-оживен.

— Сега ще отидем да закусим.

— Не, не! — възпротиви се тя. — Не мога да ям. Трябва да се върна в Ендълстоу.

Елфрайд сякаш бе пораснала с години сега в сравнение със Стивън.

— Не си яла нищо от снощи, изпи само чаша чай в Бристол.

— Не мога да ям, Стивън.

— Малко вино с една бисквита?

— Не.

— А чай или кафе?

— Не.

— Чаша вода?

— Не. Искам нещо, от което хората стават издръжливи и енергични в момента, нещо, което взема назаем сила от утрешния ден, за да я използва в днешния и така лишава изцяло от нея утрешния ден; нещо, което ще вземе и живота ми утре, стига да се върна у дома сега. Бренди искам. Очите на тази жена ме промушиха право в сърцето!

— Ти не си на себе си и ми се сърдиш, скъпа. Трябва ли непременно да е бренди?

— Да, ако обичаш.

— Колко?

— Не знам. Никога не съм изпивала повече от една чаена лъжичка наведнъж. Знам само, че го искам. Не го купувай от „Фолкън“.

Той я остави насред полето и тръгна към най-близката кръчма в тази посока. Скоро се върна с почти пълна малка плоска бутилка и няколко тънки като вафла филийки хляб с масло в книжна торбичка. Елфрайд отпи една-две глътки.

— Отива в очите ми — каза тя уморено. — Не мога повече. Да, мога, ще си затворя очите. Ах, отива в тях по някакъв вътрешен път. Не го искам, изхвърли го.

Можеше обаче да яде и наистина яде. Вниманието й беше насочено главно към това как да изведе коня от конюшнята на „Фолкън“, без да събуди нечие подозрение. Не позволи на Стивън да я придружи до града. В действията си сега тя следваше решения, до които беше стигнала без негова помощ: той, изглежда, нямаше вече власт над нея.

— По-добре да не те виждат с мен дори тук, където не ме познават. Започнахме скришом като крадци и трябва да приключим скришом като крадци, каквото и да стане. Папа трябва да научи от мен, защото ще бъде ужасно, ако го открие по друг начин.

Докато крачеха така и разговаряха мрачно, изчакаха да стане почти девет часът, когато Елфрайд смяташе, че може да отиде във „Фолкън“, без да предизвика изненада с появата си. Зад гарата беше реката, над която минаваше стар мост в готически стил. Оттам пътят се разклоняваше в две посоки — едното разклонение заобикаляше предградията на града и после извиваше, за да се влее отново в шосето за Ендълстоу. Стивън седна край шосето и зачака тя да се върне от „Фолкън“.

Той седеше като човек, който позира за портрет, неподвижен, загледан в пъстрите светлини и сенки върху стволовете на дърветата, в децата, които играеха пред училището, преди да влязат в него да учат. Сигурността, която човек получава, когато притежава нещо, я нямаше и нищо не можеше да разведри мрачното настроение на младежа, засилващо се при мисълта за наближаващата раздяла.

Най-сетне Елфрайд се зададе в тръс и спря при него; външно тя изглеждаше както в онази романтична сутрин на скалата, но сега липсваше лъчезарността, която тогава струеше от нея. Все пак устойчивостта й на опасности и неприятности я беше успокоила значително. Способността на Елфрайд да се чувства наранена отстъпваше единствено на способността й да се възстановява, което, правилно или не, някои смятат, че е показател за непостоянство на чувствата като цяло.

— Елфрайд, какво казаха във „Фолкън“?

— Нищо. Никой не прояви любопитство. Те знаят, че съм била в Плимут, където понякога оставах да нощувам при мис Бикнъл. Аз на това и разчитах.

Сега раздялата се надвеси като смъртта пред тези две деца, защото се налагаше тя да тръгне веднага. Стивън извървя почти километър с нея. Докато крачеше, той каза натъжено:

— Двайсет и четири часа изминаха, Елфрайд, и не го направихме.

— Но ти гарантирам, че ще го направим.

— Как?

— О, Стивън, и питаш как! Мислиш ли, че мога да се омъжа за друг мъж в света, след като съм стигнала толкова далеч с теб? Не съм ли показала извън всякакво съмнение, че не мога да принадлежа другиму? Не съм ли се обвързала необратимо? Гордостта не означава нищо пред моята голяма любов. Не разбираш защо се върнах, а аз не мога да обясня. Изобщо не трябваше да тръгвам с теб и макар че щеше да бъде по-лошо, ако бях отишла по-далеч, може би щеше да бъде по-разумно. Бъди сигурен, че когато разполагаш с дом за мен — колкото и да е беден и скромен — и дойдеш да ме поискаш, аз ще бъда готова. — И добави горчиво: — Когато баща ми научи за днешния ден, може би с радост ще ме пусне.

— Може би тогава ще поиска веднага да се оженим! — каза Стивън, който видя лъч надежда в смисъла на нейното разкаяние. — Надявам се така да стане, дори и ако се наложи да се разделим, докато бъда готов за теб — точно както смятахме да направим.

Елфрайд не отговори.

— Сякаш не си същата жена, която беше вчера, Елфи.

— Не съм. Довиждане. Връщай се сега. — Тя остави коня да върви сам, за да се сбогуват, и извика: — О, Стивън, чувствам се толкова безпомощна! Не знам как ще го погледна. Не можеш ли все пак да дойдеш с мен?

— Да дойда ли?

Елфрайд спря да помисли.

— Не, това няма да помогне. Тези думи са плод на абсолютната ми глупост. Но той ще те повика.

— Кажи му — продължи Стивън, — че сме постъпили така в състояние на пълно отчаяние. Кажи му, че не искаме благодеяния от него, а само да постъпи справедливо с нас. Ако каже, оженете се сега, още по-добре. Ако не, увери го, че всичко ще бъде наред, стига да обещае, че ще се съгласи да се оженим, когато бъда готов за теб, а това може и да стане скоро. Предай му, че не мога да му предложа нищо в замяна на неговото съкровище, за което мога само да съжалявам, но цялата любов, целият живот и труд на един честен мъж ще бъдат твои. А кога ще бъде най-добре да му кажеш това, оставям на теб да прецениш.

Думите му я ободриха и тя се пошегува с положението, в което бе изпаднала.

— Лошото, Стивън — усмихвайки се, рече тя, — е, че ще трябва да ме спасява някое омагьосано дърво като онова, което е спасявало девиците по времето на Сейнт Джордж от отровния дъх на ламята. Прости ми, че съм толкова пряма. Аз тръгвам.

Младежът и девойката се престориха, че се разделят само временно.

— Моята съпруга, бог да те благослови до следващата ни среща!

— До следващата ни среща, довиждане!

Конят потегли и тя не каза нищо повече на Стивън. Той видя как фигурата й се смалява, а синият воал посивява — видя го като мъчително усещане за бавна смърт.

След като се раздели с мъжа, когото все още не бе опознала, Елфрайд препусна бързо напред, от време на време по някоя сълза се отронваше от очите й и падаше на пътя. Онова, което вчера изглеждаше толкова желано, толкова обещаващо, дори несериозно, сега беше придобило характер на трагедия.

Елфрайд видя скалите и морето в околностите на Ендълстоу и въздъхна дълбоко от облекчение.

Когато прекоси поляната зад къщата на викария, чу гласовете на Юнити и Уилям Уърм. Те провесваха един килим на въжето. Юнити казваше нещо и завърши с думите „когато мис Елфрайд се върне“.

— Кога я очакваш?

— Тази вечер. На сигурно място е при мис Бикнъл, да е жива и здрава.

Елфрайд заобиколи къщата и спря пред вратата. Нито почука, нито извика и като видя, че няма кой да поеме коня, го заведе в двора, свали юздата и седлото и го вкара в малката заградена ливада. После се промъкна вътре и провери всички стаи на приземния етаж. Баща й го нямаше там.

На камината в гостната видя писмо, адресирано до нея с неговия почерк. Взе го и го прочете, докато се качваше на горния етаж да се преоблече.

Стратли, четвъртък

Мила Елфрайд,

Като се размислих, реших, че няма да се върна днес, а ще спра в Уодкомб. Вкъщи ще бъда утре следобед и ще доведа един приятел. Твой, К. С.

След като, без да се бави, приключи с тоалета, тя дойде на себе си, макар че главоболието й не я напускаше. Щом прекрачи прага, се озова срещу Юнити, която бе застанала на горното стъпало

— О, мис Елфрайд! Рекох си: това е нейният призрак! Не знаехме, че няма да се върнете снощи. Не казахте, че ще пренощувате там.

— Смятах да се върна същата вечер, но промених плана си. По-късно съжалих за това. Папа сигурно ще се ядоса.

— По-добре не му казвайте, мис — отвърна Юнити.

— Страх ме е — прошепна тя. — Юнити, ще му кажеш ли, щом се върне?

— Какво? И да ви създам неприятности?

— Аз ги заслужавам.

— Не, наистина няма — увери я Юнити. — Не е чак толкова важно това, мис Елфрайд. Аз си помислих, че господарят си взима свободен ден и понеже напоследък не се държи мило с мис Елфрайд, тя…

— … прави същото като него. Ами постъпи, както искаш. А ще ми донесеш ли нещо за обяд?

След като задоволи апетита си, за който бе отговорен свежият морски въздух, постигнал надмощие над тревожния й ум, Елфрайд си сложи шапката и отиде в градината с беседката. Седна и подпря глава в ъгъла. И заспа.

Полубудна, тя бързо провери колко е часът. Беше прекарала тук три часа. В същия момент чу, че външната порта широко се отваря и пред входа завиват и спират колела; чу и някакъв предшестващ шум от същия източник, който, изглежда, я бе събудил. След това се разнесе гласът на баща й, който викаше Уърм.

Елфрайд закрачи по пътеката към къщата зад пояс от храсти. Чу, че някой говори с баща й, но гласът не беше на никого от прислужниците. Баща й и непознатият се смееха. Чу се шумолене на коприна и мистър Суонкорт и събеседникът или събеседниците му, изглежда, влязоха в къщата и настъпи тишина. Елфрайд се беше обърнала и разсъждаваше кои биха могли да са тези приятели, когато се разнесоха стъпки и баща й възкликна зад гърба й:

— О, Елфрайд, ето те и теб! Надявам се, че си прекарала добре!

Сърцето на Елфрайд заблъска в гърдите и тя не каза нищо.

— Ела за малко в беседката — продължи мистър Суонкорт. — Трябва да ти кажа онова, което ти обещах.

Влязоха в беседката и се облегнаха на грубите дървени перила.

— Хайде сега, познай какво имам да ти съобщя — започна сияещ баща й. Той, изглежда, така се бе вживял в собственото си съществуване, че нито се интересуваше, нито виждаше колко сложно е нейното.

— Не мога, папа — рече тъжно тя.

— Опитай се, мила.

— Предпочитам да не се опитвам, наистина.

— Уморена си. Изглеждаш изтерзана. Ездата ти е дошла в повече. Добре, ще ти кажа защо заминах. Заминах, за да се оженя!

— Да се ожениш! — запъна се тя и за малко да се изпусне да добави „И аз“. Миг по-късно решителността й да направи признание се изпари.

— Да, за кого мислиш? За мисис Тройтън, новата собственичка на имението от другата страна на живия плет и на старата господарска къща. Въпросът беше окончателно уреден между нас, когато отидох в Стратли преди два дни. — Той понижи глас и продължи лукаво развеселен. — Колкото до твоята мащеха, ще видиш, че не е много за гледане, но пък си струва да бъде слушана. Първо на първо, тя е двайсет години по-възрастна от мен.

— Ти забравяш, че аз я познавам. Тя се отби веднъж тук, след като ние й бяхме ходили на гости и я намерихме далеч от дома й.

— Разбира се, разбира се. Както и да изглежда външно, тя е прекрасна жена, дума да не става. Неотдавна е влязла в неограничено владение на собственост, която й носи три хиляди и петстотин годишно, освен завещаното имение, а, между другото, получи и голям наследствен дял на вдовица, както се казва.

— Три хиляди и петстотин годишно!

— И голяма… е, немалка къща в града, и родословие, дълго като бастуна ми, макар че ми се струва доста нагласена работа — семейството се сдобива с родословие, след като забогатява — хората правят такива неща сега, издигат развалини насред новозакупени имения и поръчват да им изработят антики в Бирмингам.

Елфрайд само слушаше и не казваше нищо.

Той продължи по-тихо и по-настоятелно:

— Да, Елфрайд, тя е богата в сравнение с нас, макар че няма много връзки. Въпреки това ще те въведе постепенно в светското общество. Ще сменим нейната къща на Бейкър стрийт с някоя друга на Кенсингтън заради теб. Тя казва, че сега всички натам са се насочили. На Великден ще отиваме в града за обичайните три месеца — аз, разбира се, ще имам помощник по това време. Елфрайд, знаеш, че съм минал възрастта на любовта, и честно признавам, че се ожених заради теб. Един господ знае защо жена с нейното положение избра мен. Но предполагам, че възрастта и външността й са се набивали много в очите на градските мъже. С твоята външност, ако си изиграеш добре картите, можеш да се омъжиш за когото си искаш. Разбира се, ще бъде нужна малко хитрост, но нищо не може да ти попречи да си вземеш съпруг с титла, това е ясно. Лейди Лаксилиан беше просто дъщеря на земевладелец. Виждаш ли сега колко глупави са били някогашните представи? Ела, тя е вътре и чака да те види. Като в пиеса — продължи викарият, докато крачеха към къщата. — Ухажвах я през живия плет, не съвсем, нали разбираш, но се разхождахме там вечер, почти всяка вечер. Но няма нужда да ти разказвам подробности сега — всичко беше ужасно делово, уверявам те. Най-сетне, когато я видях в Стратли, същия този ден решихме да уредим въпроса без предварителна подготовка.

— И не ми каза нито дума — отвърна Елфрайд без упрек в гласа и в мислите. Всъщност чувството, което изпитваше, беше точно обратното на упрекване. Тя изпитваше облекчение и дори благодарност. Когато не си се доверил някому, как може да очакваш на теб да ти се доверят?

Баща й възприе погрешно нейната безстрастност като учтивост, зад която се прикриваше обида.

— Вината не е само моя — рече той. — Имаше две или три причини да се пази тайна. Първата беше неотдавнашната смърт на нейния роднина, когото тя наследи, макар че това теб не те засяга. Но не забравяй, Елфрайд — продължи по-строго, — че ти се забърка толкова глупаво с онези хора с много скромен произход, семейство Смит, точно когато с мисис Тройтън бяхме започнали да се разбираме, и тогава реших да не казвам нищо дори на теб. Откъде да знам колко далеч си стигнала с тях и с техния син? Ами ако беше решила всеки ден да пиеш чай с тях, знам ли?

Елфрайд преглътна чувствата си, доколкото можа, и безразлично, макар и решително, зададе един въпрос:

— Целуна ли мисис Тройтън на поляната преди около три седмици? Вечерта, когато влязох в кабинета ти и точно беше запалил свещи?

Мистър Суонкорт се изчерви и засрами, както става с любовници на средна възраст, когато ги хванат, че прилагат номерата на младите.

— Ами да, мисля, че я целунах — запъна се той, — просто за да я зарадвам, нали разбираш. — И след като се успокои, се разсмя от сърце.

— Това ли имаше предвид, когато цитираше поета?

— Да, това, Елфрайд.

Те влязоха в гостната от верандата. В този момент мисис Суонкорт слезе по стълбите и влезе в гостната през вратата.

— Ето, Шарлот, моята малка Елфрайд — каза мистър Суонкорт с подчертано нежен тон, който се използва, когато за първи път се представят роднини.

Горката Елфрайд не знаеше какво да направи, затова не направи нищо, а спря, готова да възприеме всичко, което стигаше до нея с гледане, слушане и докосване.

Мисис Суонкорт пристъпи напред, хвана за ръка доведената си дъщеря и я целуна.

— Ах, скъпа — възкликна тя добронамерено, — не ти беше минало през ум, когато преди месец или два развеждаше една непозната стара жена из оранжерията и толкова хубаво й разказваше за цветята, че тя скоро ще дойде тук в нова роля! Но и на нея не й беше минало през ум, сигурна съм.

Новата майка беше описана много точно от мистър Суонкорт. Физически тя не беше привлекателна. С мургав, много мургав тен, пълна фигура и с рядка коса, чиито остатъци бяха в съотношение шест бели на шест черни, макар че последните бяха наистина черни. Нямаше нужда от повече наблюдения — не беше жена, която хората харесват. Но имаше какво още да се види. И за най-повърхностния критик беше очевидно, че тя не се опитва да скрие възрастта си. На пръв поглед изглеждаше шейсетгодишна, но и когато човек я опознаеше отблизо, се оказваше, че не е по-възрастна.

Друга, още по-печеливша характерна черта бяха ъгълчетата на устата й. Преди да каже нещо, те често леко потрепваха — не назад или напред като израз на нервност, не надолу, смъквайки се към челюстта като израз на решителност, а осезаемо нагоре, съвпадайки точно с извивката, възприета в карикатурите, които показват веселия смях на малки момчета ученици. Само тази черта на лицето й говореше нещо за личността й, и то безпогрешно. Говореше за чувство за хумор, субективен и обективен, който може да отчете особеностите на собствената личност в неочаквана светлина, както и особеностите на другите хора.

Това не е всичко, което може да се каже за мисис Суонкорт. Тя протегна към Елфрайд ръце, чиито пръсти бяха буквално сковани от пръстени, sognis auroque rigentes, като на „Хубавата Елена мантията, натежала от злато и украса“^[2]. Тези редици от пръстени очевидно не се носеха от суета. Повечето от тях бяха много стари и потъмнели, макар че няколко представляваха точно обратното.

 

 

Дясна ръка

1-ви. Прост елипсовиден оникс, представляващ дяволска глава. 2-ри. Зелен яспис, гравиран, с червени жилки. 3-ти. Изцяло златен с фигура на отвратителен грифон. 4-ти. Морскозелен чудовищен диамант, заобиколен от малки диаманти. 5-и. Старинен корналин, гравиран с танцуваща фигура на сатир. 6-и. Тънка халка, украсена с драконовски глави. 7-и. Шлифован гранат в компанията на десет малки смарагда, и т.н., и т.н.

 

 

Лява ръка

1-ви. Червеникавожълт жабешки камък. 2-ри. Тежък пръстен с разноцветни емайли, украсен е хиацинт. 3-ти. Един сапфир. 4-ти. Един полиран рубин, заобиколен от диаманти. 5-и. Гравираният пръстен на една игуменка. 6-и. Един мрачно гравиран пръстен, и т.н., и т.н.

 

 

Освен тази доста странна колекция от камък и метал мисис Суонкорт не носеше никакви други украшения.

Елфрайд беше останала с приятно впечатление от мисис Тройтън, когато се запознаха преди два месеца, но да харесаш една жена, с която просто си се запознал, е различно от това да я харесаш като мащеха. Все пак сдържането на чувствата беше съвсем кратко. Елфрайд реши, че още я харесва.

Мисис Суонкорт беше светска дама по отношение на знания и точно обратното по отношение на действия, което се доказваше от брака й. Скоро Елфрайд и дамата се увлякоха в разговор, който не можеха да доведат докрай, и мистър Суонкорт ги остави насаме.

— А ти с какво се занимаваш тук? — попита мисис Суонкорт, след като бе казала няколко думи за сватбата. — Знам, че яздиш.

— Да, яздя. Но не много, защото папа не обича да излизам сама.

— Трябва някой да се грижи за теб.

— Също така чета и пиша по малко.

— Трябва да напишеш роман. Обичайното средство на хората, които не познават света достатъчно, за да живеят като в роман, е да напишат роман.

— Аз точно това съм направила — каза Елфрайд, поглеждайки подозрително мисис Суонкорт, сякаш се съмняваше дали с това си изказване няма да предизвика насмешка.

— Точно така. Кажи ми за какво е, мила?

— Ами… една любовна история от Средновековието.

— Тъй като не знаеш нищо за нашата епоха, с която всеки е наясно, за по-сигурно си избрала епоха, непозната и за теб, и за други хора. Така ли е? Не, не, не говоря сериозно, мила.

— Имах възможност да уча средновековно изкуство и обноски в библиотеката и частния музей в Ендълстоу Хаус и си помислих, че ще се пробвам да напиша роман. Знам, че на тези истории им е минало времето, но ми беше интересно, много интересно.

— Кога ще излезе?

— О, предполагам, че никога.

— Глупости, мое мило момиче. Издай го на всяка цена. Всички дами правят нещо такова сега, но не за пари, нали разбираш, а като гаранция за мисловна почтеност пред бъдещите си съпрузи.

— Прекрасна идея на нас, дамите.

— Страхувам се обаче да не напомня за онази печална равносметка, че когато хвърляш хляб през високите стени на замъка на онези, които са те обсадили, това говори по-скоро за отчаяние, отколкото за изобилие зад тези стени.

— Вие опитвали ли сте някога?

— Не, дори за това не ме биваше.

— Папа казва, че никой издател няма да издаде книгата ми.

— Това трябва да бъде доказано. Повярвай ми, мила, че догодина по същото време романът ти ще бъде напечатан.

— Наистина ли? — възкликна Елфрайд, грейнала от удоволствие, макар че дълбоко в душата си беше тъжна. — Аз мислех, че умът е задължителната, макар и единствена квалификация, за да те допуснат в републиката на книжнината. Едно най-обикновено същество като мен бързо ще бъде изгонено.

— О, не, веднъж там ли си, ще бъдеш като капка вода в прозрачен кварц — твоето художествено средство ще придаде достойнство на твоята баналност.

— Това ще бъде голямо удовлетворение — промълви Елфрайд и си помисли за Стивън — искаше й се да натрупа голямо богатство от писане на романи, да се омъжи за него и да заживеят щастливо.

— И след това ще заминем за Лондон, а оттам за Париж — продължи мисис Суонкорт. — С баща ти сме го обсъдили. Първо трябва да се преместим в господарската къща, но докато това стане, смятаме да отидем в Торкий. Междувременно, вместо да се втурнем двамата на меден месец, дойдохме у дома да те вземем и да отседнем заедно в Бат за две или три седмици.

Елфрайд прие любезно, дори радостно, но разбра, че с този брак тя и баща й престават завинаги да бъдат близки роднини, каквито бяха допреди няколко седмици. Сега беше невъзможно да му разкаже за безумното бягство със Стивън Смит. Той все още беше уютно подслонен в нейното сърце. Отсъствието му възвърна в голяма степен ореола на светостта, който беше почти изчезнал по време на отчаяното пътуване от Лондон. Възторгът често угасва при контакт с онзи, който го е разпалил, особено при трудни обстоятелства. И това последно преживяване със Стивън не допринесе с нищо той да блесне в нейните очи. Самият факт, че беше толкова добър, та я остави да се върне, беше оскърбление за нея. Като представителка на женския пол Елфрайд харесваше у мъжа истинската сила, колкото и зле да се проявяваше тя; и в онзи критичен момент в Лондон единственият шанс на Стивън да запази влиянието си над нея (което лицето му, но не и друго, му осигуряваше) беше да направи нещо, за което бе твърде млад — а именно, да я хване за китката, да я завлече до перилата на някой олтар и без да допуска възражения, да се ожени за нея. Непоколебимото действие често се възприема от критичния ум като безпредметно, а понякога дори като фатално; но решението, колкото и самоубийствено да е то, е по-привлекателно за една жена от най-недвусмисления фабиански успех^[3].

Така или иначе, някои от неприятните подробности на този случай пак бяха скрити от погледа и Стивън беше възвърнал немалко от пленителната си окраска.