Томас Харди
Две сини очи (13)

XI

… всяко скитане накрая

свършва в ласки и любов!^[1]

Стивън лежеше и гледаше Голямата мечка. Елфрайд съзерцаваше един скучен успоредник в щората на прозореца. Никой от двамата не спа тази нощ.

Рано на другата сутрин, тоест четири часа след тяхната открадната среща, когато най-ранобудният прислужник се раздвижи, Стивън слезе долу с куфар в ръка. Цяла нощ бе мислил как ще се види отново с мистър Суонкорт, но неговият рязък отказ предната вечер правеше такава среща особено неприятна. А може би имаше друга, не толкова доблестна причина. Той реши да отложи разговора. Каквото и морално малодушие или неискреност да стоеше в основата на това решение, никое чувство не беше достатъчно силно, че да го задържи да остане. В стаята си написа кратко писмо и в него просто заявяваше, че не се чувства щастлив в тази къща, след като мистър Суонкорт внезапно е отхвърлил нещо, което само допреди няколко часа беше харесвал, но остава с надеждата, че ще дойде време, и то скоро, когато отново ще изпита удоволствие, както първоначално, да бъде гост на мистър Суонкорт.

Той очакваше, че в стаите долу ще царува сивота и печал, които ранното утро праща навсякъде, където слънцето не е огряло. В трапезарията беше сервирана закуска, от която някой току-що се бе възползвал.

Стивън даде на прислужницата прощалното си писмо. Тя заяви, че мистър Суонкорт е станал рано тази сутрин и рано е закусил. Не знаеше дали ще ходи някъде.

Стивън изпи чаша кафе, излезе от къщата на своята любима и пое по пътеката. Беше толкова рано, че сенчестите места още излъчваха мириса на нощта, а изложените на слънцето още не го бяха почувствали. Хоризонталните лъчи показваха всяка плитка хлътнатина в земята като доста голяма кухина. Дори браздата на пътеката хвърляше сянка, а камъните по пътя оставяха заострени петна на запад, чак до Кола от шатрата на Яил^[2]. На не повече от стотина метра от дома на викария пътеката пресичаше главното шосе. Стивън стигна кръстовището, спря и се ослуша. Нищо не се чуваше, освен плисъка на вълните на морската ивица. Той погледна часовника си, после се качи на една портичка и седна на нея да чака пощенската кола. Както седеше, чу шум от колела от две посоки.

Бързо позна, че от дясната му страна се задаваше пощенската кола. Съпровождащите звуци бяха гласът на собственика и плющенето на камшика по конете.

Другите колела се чуваха откъм пътеката, по която Стивън току-що бе минал. Като се заслуша по-внимателно, долови, че те идват откъм имението със старата господарска къща, което граничеше със земята на викария. Една кола излезе през портата на имението и се показа след завоя. Беше най-обикновена пътническа карета с малко багаж, очевидно на дама. Пристигна на кръстовището половин минута преди пощенската кола да стигне на същото място и пресече точно пред нея от другата страна на пътя.

Стивън успя да различи в каретата възрастна дама и млада жена, която, изглежда, беше прислужница на дамата. Пътят, по който бяха поели, водеше до Стратли, курортно място на двайсетина километра на север.

Той чу, че портата на господарското имение отново се отваря, и видя един човек да излиза и да тръгва към дома на енорийския свещеник. „Как ми се иска аз да вървях натам!“, помисли си той между другото. Мъжът беше висок и приличаше на мистър Суонкорт по външност и облекло. Той отвори портата и влезе в къщата на викария. Мистър Суонкорт, значи, със сигурност беше той. Вместо да си остане в леглото тази сутрин, мистър Суонкорт е решил да изпрати новата си съседка. Сигурно много се интересува от тази съседка, за да постъпи по този странен начин.

Колата вече бе спряла, Стивън подаде куфара си и се качи отпред.

— Коя е дамата вътре? — попита той безразлично кочияша Ликпан.

— Това, сър, е мисис Тройтън, вдовица с много пари. Притежава цялата онази част от Ендълстоу, която не е на лорд Лаксилиан. Отскоро е тук, получи всичко законно. Някогашният собственик беше ужасно тайнствен човек — никога не е живял тук, почти никой не го виждаше, освен през месец септември, ако може така да кажа.

Конете поеха отново, но заради шума всеки по-нататъшен разговор изискваше прекалено голямо усилие. Стивън се провря навътре под гюрука и скоро се унесе в блянове и мечти.

След три часа и половина напрягане на силите нагоре по хълмовете и подскачане надолу стигнаха до Сейнт Ланс, пазарен център и железопътна гара най-близо до Ендълстоу — мястото, откъдето Стивън Смит беше тръгнал през хълмовете онази незабравима за него зимна вечер в началото на същата година. Движението на пощенската кола беше разчетено така, че да направи връзка с влак от началната му гара, на който той се качи. След два-три часа пътуване през вертикални отломки от метаморфна скала, през дъбови горички, гъсти и зелени, плъзнали по склонове и спускащи се по чаровни долини, долчинки и дефилета, които искряха от течаща вода като планината Ида^[3] с многобройните си ручеи, той се гмурна сред сто и петдесетте хиляди жители на град Плимут.

Тъй като имаше още време, Стивън остави багажа си на гардероб и тръгна пеша по Бедфорд стрийт към най-близката църква. Вътре се залута между всевъзможните надгробни плочи, погледна през прозореца в задната част на църквата, представяйки си онова, което можеше да се случи пред олтара другия месец. Обърна се и тръгна нагоре по течението на малката река Хоу, насочи поглед към великолепно ширналото се море и вдадените в него масивни парчета земя, но без да различи отделните елементи в многообразието на картината. Погледът му все така бе насочен към картината в собствените му представи — събитието, което се надяваше, че ще се състои в онази църква. Широкият пролив, вълноломът, отдалеченият фар на Едисън, тъмните параходи, бригантините, барките и шхуните, носещи се безшумно или плъзгащи се, почти без да се движат, бяха сън, а сънуваното събитие беше действителност.

Скоро Стивън загърби Хоу и се върна на гарата. Имаше билет и се качи във влака за Лондон.

 

 

Денят в дома на викария в Ендълстоу беше тягостен. Нито бащата, нито дъщерята споменаха за заминаването на Стивън. В любезното държане на мистър Суонкорт се долавяше известно угризение, каквото се появява, когато човек има лошо предчувствие, че е постъпил несправедливо.

Дали поради неспособност да видят нещата цялостно, или благодарение на природна надареност за определен вид стоицизъм, жените са по-хладнокръвни от мъжете в критични ситуации, които подлагат търпението на изпитание. Може би поне при Елфрайд това беше невъзможността да предвиди по-сериозни случайни събития в подготовката за бъдещето, което й позволи да поиска с тих глас от баща си да я пусне скоро във ваканция, за да отиде в Сейнт Ланс, а оттам в Плимут. Тя беше ходила само веднъж сама в Плимут, и то, защото го наложиха някакви неизбежни обстоятелства. Тъй като беше селско момиче и добра ездачка, да не кажем безразсъдна, за нея бе удоволствие да се метне на коня и без да усеща сянката на придружител, да измине двайсет — двайсет и пет километра труден път между техния дом и гарата в Сейнт Ланс, да остави коня, да измине останалото разстояние с влак и да се върне по същия начин вечерта. Тогава баща й каза, че макар да се е справила успешно с пътуването, то няма да се повтори без придружител.

Но Елфрайд не можеше да бъде сравнявана с други млади жени, които яздят. Условията в нейния самотен и ограничен живот налагаха да язди сама в околността или изобщо да не язди. Практиката скоро превърна това в нещо съвсем естествено. На баща й, който си имаше други преживявания, не му харесваше някой от рода Суонкорт, чието родословие можеше ясно да се проследи като нишка в копринен конец, да галопира по хълмовете, все едно е дъщеря на фермер, макар че той самият често нехаеше за нея. Така заради невъзможността да й осигури постоянен придружител и заради непоправимия навик да не предприема нищо, за да не си създава главоболие, обстоятелствата се превърнаха в обичайни ситуации. И в главите на селяните се утвърди представата, че всички дами яздят без придружител като мис Суонкорт, с изключение на две-три, които понякога посещаваха лорд Лаксилиан.

— Не ми харесва да ходиш в Плимут сама, по-точно да яздиш сама до Сейнт Ланс. Защо не вземеш двуколката, така кочияшът ще бъде с теб.

— Не е приятно да те надзирават. — Компанията на Уърм нямаше да обърка сериозно плановете й, но тя не беше в настроение да пътува с него.

— Кога искаш да отидеш? — попита баща й.

— Скоро — каза тя и замълча.

— Ще си помисля — отговори той.

Изминаха само два дни, преди Елфрайд да попита отново. Беше получила писмо от Стивън. Имаха специална уговорка то да пристигне този ден. В писмото той пишеше кога най-рано може да се срещне с нея в Плимут. Баща й беше пътувал до Стратли и се бе върнал в необичайно весело настроение. Това беше добра възможност, а и след като отпрати така Стивън, баща й в общи линии беше склонен на малки отстъпки, за да избегне по-големи, свързани с нейния прокуден любим.

— В четвъртък другата седмица ще пътувам в друга посока — съобщи баща й. — Всъщност ще тръгна предната вечер. Може да си избереш същия ден, защото мисля, че тогава искат да вдигат килимите или нещо такова. Както казах, не ми е приятно да те виждат в града на кон сама, но щом искаш, върви.

Другият четвъртък. Баща й беше предложил същия ден, посочен и от Стивън като най-близкия, когато имаше смисъл да се видят — това бе горе-долу петнайсет дни след заминаването му от Ендълстоу. Петнайсет дни — кратък период от особено значение според изискването на английския брачен закон^[4].

Тя неволно погледна баща си толкова странно, че пребледня от смущение. Баща й също изглеждаше объркан. Какво ли си мислеше?

Като че ли някаква външна сила й предлагаше специално улеснение под формата на обявеното от мистър Суонкорт намерение да замине вечерта преди желания от нея ден. Баща й рядко предприемаше дълги пътувания, рядко преспиваше извън дома, освен когато присъстваше на бдение над мъртвец. Е, тя нямаше да разпитва прекалено любопитно каква е причината за тази благоприятна възможност, нито пък той, както можеше да се очаква, понечи да обясни по своя инициатива. По конкретни въпроси от всекидневието те не премълчаваха нищо, макар че обикновено не бяха докрай откровени един с друг. Но разликата в емоциите, които ги владееха, свързани със Стивън, доведоха до охладняване, което в момента стигаше до потайност за най-обикновени неща, свързани с домакинството.

Елфрайд беше толкова облекчена, че почти не можеше да се вълнува, и убеждаваше себе си, че сдържаността на баща й за неговите дела оправдава нейната прикритост за собствените й дела — прикритост, за която тя по необходимост бе взела предварително решение. Толкова трескаво младият й ум търсеше оправдание за решението й, че не видя нищо нелогично в това да се оправдае с поведението на баща й.

Тя прекара изминалите две седмици главно в самотни разходки сред храстите и дърветата, отдадена понякога на оптимистични предвиждания, но много, много по-често на лоши предчувствия. Багрите на цветята й изглеждаха избелели; любимите й животни я гледаха тъжно в очите, сякаш вече не бяха в същите приятелски отношения с нея както преди. Тя носеше тъмни бижута, гледаше замислено залезите и разговаряше с възрастни мъже и жени. За първи път имаше вътрешен, личен свят, различен от видимия, който я заобикаляше. Искаше й се баща й, вместо да я пренебрегва, при това повече от обикновено, да направи първата крачка — само една дума, а после тя щеше да му каже всичко и да рискува на Стивън да му стане неприятно. Виждаше го във въображението си — прав, той я докосваше, очите му бяха преизпълнени с тъжна обич, бе отчаян заради предварително загубената битка с желанието си, защото тя го беше надвила със своето желание и не можеше да отстъпи.

В сряда трябваше да получи друго писмо. Беше решила да остави баща си да го види, каквито и да бяха последствията от това, но ужасът от вероятността да загуби любимия си заради тази честна постъпка й попречи да изпълни решението си. Пет минути преди очакваната поява на пощальона тя се измъкна навън и тръгна по пътеката да го пресрещне. Видя го веднага щом зави рязко зад ъгъла и това я скри от всякакви погледи, насочени от къщата на викария. Мъжът усмихнато подаде едно писмо, канейки се да връчи друго — някаква търговска реклама.

— Не — каза тя, — оставете това в къщата.

— Та вие, мис, правите същото като баща ви последните две седмици.

Тя не го разбра.

— Ами идва на този ъгъл и всяка сутрин взема писмо, надписано с един и същи почерк, а всичко останало аз го оставям в къщата.

И пощальонът тръгна.

Още не беше взел завоя зад гърба й и тя чу, че баща й го заговори. Само две минути още, и нямаше да спаси писмото си. Баща й на висок глас изигра същото представление, заради което самата тя току-що се бе почувствала виновна.

Това негово потайно държане беше, най-малкото, странно.

Представете си импулсивна, непредвидима девойка, чийто вътрешен живот е пренебрегнат от единствения й родител, представете си я заедно със силите, които живеят в нея — от това произтича следното:

Първата любов, събудила смъртен страх от раздяла с обекта на тази любов; неопитност, тласкана от фанатично желание да се предпази от тази загуба; притеснения за нарушаване на приличието, които са отхвърлени с надеждата за пълно оневиняване; гняв от родителското непостоянство, предизвикан от първоначално насърчаване, последвано от забрана; смразяващо чувство за непослушание, преодоляно от осъзнатата неспособност да се откаже от вричането във вярност на човек, който по същество си е все същият от самото начало; свята надежда, че ако се откаже, ще сгреши; светла вяра, че нещата ще се оправят с това и всичко ще свърши добре.

Може би резултат нямаше да последва, ако една сутрин на закуска не се състоя кратък разговор.

Баща й беше в добро настроение както някога. Подсмихваше се на истории, които не бяха подходящи за разказване, и наричаше Елфрайд „малка хитруша“, защото тайно беше опазила няколко слепи котета от удавяне. При тези думи тя внезапно го попита:

— Ако мистър Смит вече беше в нашето семейство, ти нали нямаше да си нещастен, че той има беден произход?

— Искаш да кажеш в нашето семейство по брачна линия? — попита разсеяно той и продължи да бели яйцето си.

Червенината, която изби по лицето й, говореше не по-малко ясно от утвърдителен отговор, че точно това е искала да каже.

— Щях да се примиря, няма съмнение — каза мистър Суонкорт.

— Значи, нямаше да изпаднеш в безнадеждна меланхолия, а щеше просто да го приемеш?

Хаотичното мислене на Елфрайд още от дете постоянно объркваше баща й с хипотетичните въпроси за невъзможни ситуации. И този въпрос сега изглеждаше зададен точно по модела на предишните и тъй като не беше осведомен как точно стоят нещата, той отговори с обичайното си благодушие:

— Ако се беше обвързал с нас необратимо, разбира се, че аз или всеки разумен човек щеше да приеме положението, което не може да бъде променено; със сигурност нямаше да изпадна в безнадеждна меланхолия заради това. Не вярвам, че нещо на този свят може да ме направи безнадеждно меланхоличен. И ти не допускай да ти се случи подобно нещо.

— Няма, папа — извика тя с непринуден ентусиазъм, което го зарадва.

Мистър Суонкорт сигурно е бил далеч от мисълта, че този ентусиазъм е свързан с едно нейно възторжено намерение да не се въздържа повече и да изпълни безумния си план.

Вечерта той потегли към Стратли съвсем сам. Това не беше обичаен маршрут за него. На вратата Елфрайд отново беше подтикната от чувствата си да му разкаже всичко.

— Защо отиваш в Стратли, папа? — попита тя и го погледна с копнеж.

— Ще ти кажа утре, като се върна — отвърна той развеселено, — но не преди това, Елфрайд. Което не знаеш, за него ще мълчиш — дотолкова ти се доверявам, любезна Елфрайд.

Тя беше отблъсната и наскърбена.

— Аз също ще ти кажа каква работа имам в Плимут, когато се върна — измърмори Елфрайд.

Той тръгна. Шеговитото му настроение я накара да погледне по-леко на своето намерение, а безразличието му засили решимостта й да прави каквото иска.

Беше часът на познатия септемврийски залез — тъмносини късове от облак на оранжево-жълто небе. Тези залези някога я изкушаваха да върви към тях, както всяко красиво нещо изкушава да се приближиш до него. Тя закрачи през поляната към живия плет лигуструм, промъкна се по средата и се облегна на дебелите му клони. След като дълго гледа на запад, се укори, че не гледа на изток, където се намираше Стивън, и се обърна на другата страна. Накрая погледът й се спря на земята.

Под себе си Елфрайд забеляза нещо странно. От двете страни на живия плет се разстилаше зелена поляна, която от едната страна беше църковна земя, а от другата принадлежеше съседната господарска къща. Откъм дома на викария се виждаше малка пътека, чиято особеност и забележителност като цяло беше нейната дължина от около десетина метра — тя свършваше рязко и от двата края.

Никога досега не беше виждала пътека, която внезапно да започва и внезапно да свършва, идваща незнайно откъде и отиваща незнайно докъде.

Но да, виждала съм, каза си тя, като се замисли. Беше виждала съвсем същата пътека, отъпкана пред казармата от караула.

Този спомен обясни появата на пътеката тук. Баща й я беше отъпкал, веднъж го бе видяла как крачи по нея нагоре-надолу.

Седнала на живия плет сега, Елфрайд имаше изглед и от едната, и от другата му страна. Две-три минути по-късно тя погледна към господарската къща.

И там имаше пътека. На дължина беше същата като отсрещната, започваше и свършваше срещуположно на нея, но бе по-тясна и не толкова ясно очертана.

Хрумнаха й две обяснения за тези разлики. Втората пътека може да е била отъпкана от човек със същото тегло, направил първата пътека, но е минавал по-рядко по нея. А може и да е минавал много по-често, ала с по-лека стъпка.

Ако в този момент се беше появил служител на Скотланд Ярд, той може би щеше да прецени, че второто обяснение е по-вероятното. Елфрайд мислеше различно, доколкото изобщо мислеше. Предстоеше нейният славен Утрешен ден и всички мисли, породени от случайни гледки, бяха допускани само до второстепенните части на мозъка й, преди да бъдат пропъдени и оттам.

Най-сетне Елфрайд бе принудена да поразсъждава за практическата страна на онова, което щеше да предприеме. Всичките й конкретни размисли по въпроса, като се изключат придружаващите ги емоции, се свеждаха до не повече от следното:

„Да кажем час и три четвърти яздене до Сейнт Ланс.

Да кажем половин час във «Фолкън» да се преоблека.

Да кажем два часа, докато дойде влак и стигна до Плимут.

Да кажем един час свободно време до дванайсет часа.

Тръгване от Ендълстоу и пристигане до дванайсет часа — общо пет часа.

Значи, трябва да тръгна в седем.“

Прислужниците не се изненадаха, нито им мина през ум, че има нещо непривично в това да яздиш толкова рано. Монотонният живот, който свързваме с хора с малки доходи, живеещи в райони, където не се чува свирката на влак, предоставя едно изключение и пред него животът в големите градове бледнее — това е пътуването. Всяко едно заминаване е малко или повече приключение: приключенски часове се избират дори за най-обикновена екскурзия. Мис Елфрайд трябваше да тръгне рано и точка по въпроса.

Елфрайд никога не излизаше да язди, без да донесе нещо у дома — нещо намерено или нещо купено. Ако отиваше в града или селото, се натоварваше с книги. А от хълмовете, горите и морския бряг се връщаше с прекрасни мъхове, причудливи клончета, мокри миди или водорасли, увити в носна кърпа.

Веднъж в кално време, яхнала Панзи на улицата в Касъл Ботеръл, където имаше панаир, прегърнала един пакет и стиснала друг под мишница, се случи така, че за зла участ пакетите се изплъзнаха. От едната й страна три тома с художествена литература лежаха на земята, а от другата страна многобройни разноцветни чилета вълнена прежда се просмукваха с кал. От прозорците противни жени се смееха на злополуката, всички мъже извръщаха поглед встрани, а едно момче, което обслужваше сергия с курабийки с джинджифил, докато собственикът се напиваше, се изсмя високо. Сините очи се превърнаха в сапфири, а бузите пламнаха до тъмночервено от яд.

След това неблагополучие тя размърда ума си и тъй като бе достатъчно изобретателна, изработи устройство от каишки, закрепени за седлото, така че много неща можеха да бъдат безопасно пренесени в оформилата се малка окръжност. Сега Елфрайд опъна и завърза семпла черна рокля, удобна за ходене, и още няколко дреболии към тоалета си. Уърм отвори портата и тя изчезна.

Една от най-ясните утрини на късното лято осветяваше пътя й. Пиренът имаше най-пурпурния цвят, прещипът — най-жълтия, щурците пееха високо като птици, змиите съскаха като малки локомотиви и отначало Елфрайд беше весела. Седнала удобно върху Панзи, облечена за езда по всички правила, с безформена шапка, тя изглеждаше така, както се и чувстваше. Но през тези дни барометърът си правеше шеги и настроението неочаквано падаше. Отначало за кратко тя се почувства потисната.

После един голям облак, който бе надвиснал от север като черно руно, се придвижи между нея и слънцето. Това ускори неизбежното и тя потъна в еднообразна тъга.

Обърна се на седлото и погледна назад. Сега се намираше на открито плато, от чиято височина все още се откриваше гледка към морето откъм Ендълстоу. Тя се втренчи с копнеж в това място.

При този кратък обрат в настроението Панзи продължаваше да напредва и Елфрайд прецени, че би било глупаво да насочи малката кобила в обратната посока. „Все пак — помисли си тя — ако имах майка, щях да се върна у дома!“

И като направи едно от онези предпазливи движения, с които жените показват, че оставят сърцето си да се надлъгва с мозъка, тя обърна коня и препусна в галоп към дома, изминавайки повече от километър. И тогава по силата на един дълбоко вкоренен навик да преценява какво е отхвърлила, избра алтернативата — мисълта за нейния изоставен Стивън се появи, тя отново обърна коня и с лек галоп се понесе към Сейнт Ланс.

Ужасният конфликт в ума й се разрази с цялата си необузданост. Напрегната и разтреперана, тя отпусна юздите върху гърба на Панзи и се зарече да отиде там, където животното я заведе.

Панзи забави ход и продължи така три-четири минути с възбудената си ездачка. Стигнаха до един страничен път отдясно, който извеждаше надолу по склона до малък вир. Кобилата спря, извърна се към водата, след което пристъпи напред и се наведе да пие.

Елфрайд погледна часовника си и установи, че ако иска да стигне в Сейнт Ланс достатъчно рано, за да се преоблече във „Фолкън“, и ако има късмета да хване някой ранен влак за Плимут — имаше само два, — трябваше да тръгне веднага.

Тя беше нетърпелива. Панзи сякаш никога нямаше да спре да пие: неподвижната повърхност на водата, ленивите движения на насекомите и мухите върху нея, спокойното полюшване на тревата, оголените до жилките листа на дървета като генуезки филигран, кротко спящи на дъното — този контраст със собствения й вътрешен смут засилваше нетърпението й.

Панзи най-сетне се обърна и тръгна по склона към шосето. Излезе на пътя и застана по средата, оглеждайки се нагоре и надолу. Сърцето на Елфрайд биеше на пресекулки. „Коне — каза си тя, — ако ги оставиш, ще те заведат там, където най-добре ги хранят. Панзи ще се върне у дома.“

Панзи обаче тръгна към Сейнт Ланс.

У дома през лятото кобилата се хранеше главно с трева. Когато отидеше в града, винаги получаваше малко царевица, за да се подкрепи за връщането. Така че сега, след като беше изминала повече от половината път, предпочете Сейнт Ланс.

Но Елфрайд не си спомни това. Единственото, което я вълнуваше, беше една представа, сякаш сънуваше, че днешното необмислено начинание не е предприето от нея. Настроенията й я правеха неспособна да действа, затова беше наложително да се придържа към плана. Такова странно нещо са мотивите: оказа се, че я подтиква не толкова обещанието към Стивън, дори не толкова любовта й, а потребността да остане вярна на себе си, както неразумно се бе зарекла преди десет минути.

Тя не се колеба повече. Панзи крачеше като коня на Адонис — сякаш броеше крачките си. Скоро се показаха старовремските фронтони и невъобразимото стълпотворение от покриви на Сейнт Ланс, прострели се под нея, и като се спусна по хълма, тя влезе в двора на „Фолкън“. Мисис Бъкъл, собственичката, дойде на вратата да я посрещне.

Семейство Суонкорт беше добре познато тук. Смяната на костюма за езда с обичайната премяна на пътници, които пътуват с влак, беше извършвана неведнъж от баща и дъщеря в това заведение.

След по-малко от четвърт час Елфрайд се появи на вратата, вече преоблечена, и отиде на гарата. Тъй като не беше казала на мисис Бъкъл нищо за намеренията си, предполагаше се, че отива на пазар.

Час и четирийсет минути по-късно тя беше в прегръдките на Стивън на гарата в Плимут. Не на перона, а в една безлюдна чакалня, осигуряваща им тайно убежище.

Лицето на Стивън не предвещаваше нищо хубаво. Той изглеждаше блед и унил.

— Какво има? — попита тя.

— Не можем да се оженим днес, моя Елфи! Трябваше да го знам и да остана тук. Но съм невежа и не го знаех. Имам разрешението за брак, но то може да се използва само в моята енория в Лондон. Тук, както знаеш, съм от снощи.

— Какво ще правим? — попита тя смутено.

— Само едно-единствено нещо, скъпа.

— Какво е то?

— Да отидем в Лондон с влак, който сега тръгва, и да се оженим там утре.

— Пътниците за влака от единайсет часа и пет минути да заемат местата си! — извика един кондуктор на перона.

— Ще дойдеш ли, Елфрайд?

— Ще дойда.

Три минути по-късно влакът потегли, отнасяйки със себе си Стивън и Елфрайд.