Томас Харди
Две сини очи (10)

VIII

Алън-а-Дейл не е барон, нито пък лорд…^[1]

Беше се стъмнило и мъглата изпълзяваше от локви и блата, готова за дългото си странстване, когато Стивън застана пред входната врата на къщата на викария. Елфрайд стоеше на прага, осветена от жълтеникавите отблясъци на необятното западно небе.

— Нали не си търсил през цялото време тази обица? — попита тя тревожно.

— О, не, и не я намерих.

— Няма значение. Макар че съм много ядосана, най-красивите ми обици. Но, Стивън, какво прави досега — къде беше? Толкова се притесних. Страхувах се за теб, ами ти изобщо не я познаваш тази местност. Помислих си, че може да паднеш от скалата! Сега обаче ми се иска да ти се скарам, че толкова ме уплаши.

— Трябва да говоря с баща ти веднага — заяви той доста рязко. — Имам да му казвам толкова много… и на теб, Елфрайд.

— Заплаха ли е това, което имаш да му казваш, за хубавото ни прекарване, за онази мрачна тайна ли става въпрос, за която толкова често загатваш, тя ще ме направи ли нещастна?

— Може би.

Елфрайд въздъхна тежко и се огледа, сякаш търсеше някой да й подскаже нещо.

— Отложи го за утре — каза тя.

Без да иска, той също въздъхна.

— Не, трябва да е тази вечер. Къде е баща ти, Елфрайд?

— Мисля, че е някъде в зеленчуковата градина — отвърна тя. — Това е любимото му място, където вечер се оттегля за молитва. Сега те оставям. Кажи всичко, което трябва да бъде казано, направи всичко, което трябва да бъде направено. Мисли за мен как нетърпеливо те чакам да чуя края. — И влезе в къщата.

Елфрайд зачака в салона, гледаше как светлините се стопяват и се превръщат в сенки, а сенките — в мрак, докато нетърпението й да узнае какво се случва в градината стана неудържимо. Заобиколи алеята с храстите, отключи градинската врата и плъзна остър поглед по цялото сумрачно пространство, оградено и защитено от четирите стени: там нямаше никого. Качи се на малка стълба, която използваха за бране на плодове, и погледна отвъд стената към поляната. Поляната се проточваше до края на църковната земя, която от тази страна беше заградена с жив плет лигуструм. Под живия плет мистър Суонкорт крачеше нагоре-надолу и говореше високо — на себе си, както й се стори отначало. Но не: от време на време друг глас извикваше нещо в отговор; този събеседник, изглежда, беше от другата страна на плета. Гласът, макар тих и благ, не беше на Стивън.

Вторият оратор сигурно се намираше в отдавна занемарената градина на старата господарска къща съвсем наблизо, която заедно с малко имение към нея беше купена неотдавна от един човек на име Тройтън. Елфрайд никога не го бе виждала. Баща й може би се беше запознал през плета с някой член на това семейство или някой странник се бе отклонил натам.

Е, нямаше защо да го безпокои.

А и в края на краищата Стивън, изглежда, все още не беше осъществил желаната от него среща с баща й. Тя пак се прибра вътре, чудейки се къде би могъл да бъде Стивън. Като нямаше какво друго да прави, се качи в малката си стая. Седна пред отворения прозорец и като подпря лакът на масата, а бузата на ръката си, потъна в размисъл.

Беше гореща и тиха августовска нощ. Всяко нарушаване на тишината, достойно да бъде обявено за шум, можеше да се чуе на километри. Тя продължи да седи и да мисли за Стивън — съжаляваше, че я е лишил от компанията си безпричинно, както изглеждаше. Колко деликатен и чувствителен е, размишляваше тя; и все пак е мъж с лична тайна, което значително го издигаше в очите й. И така, гледайки нещата през една вътрешна призма, тя загуби представа за времето.

Странни стечения на обстоятелствата, особено обстоятелства от всекидневен банален характер, се наблюдават толкова често в обикновения живот, че ние свикваме с тяхната необяснимост и забравяме да се запитаме дали, ако ги съпоставим, има вероятност да открием, че те не са въпрос на случайност. В този момент на Елфрайд й дойде наум един такъв пример. За двайсети път тя ясно си представи тазсутрешната целувка и поставянето на устните точно в такова положение, което другите устни отсреща изискват, когато чу изпълнение на същата операция на поляната точно под прозореца си.

Целувка — не от онези безшумни и предпазливи, а решителна, шумна и опитна.

Тя се изчерви и погледна навън, но не видя нищо. Тъмният ръб на възвишенията се очертаваше като права мрачна линия на бледо проблясващия небесен фон, прекъсната само от един млад кедър на поляната, източил се по-високо от събратята си, устремил заострения си връх към хоризонта и пробол небесния отблясък като жило.

Може би ако някой беше застанал точно на тревата, Елфрайд щеше да съзре неясния му силует. Но храстите, които някога бяха пръснати тук-там из горската поляна, сега бяха станали толкова гъсти и големи, че скриваха поне половината от оградената площ. Двойката, която се целуваше, може би беше зад някой храст, но във всеки случай не се виждаше.

Ако любимият й не беше свързан чрез намеци и изчезвания с някаква загадка, Елфрайд никога не би допуснала в ума си подозрението, че той може да участва в споменатото представление. Но уговорките, които сега настоятелно правеше, макар че задълбочаваха мистерията, без която тя може би никога нямаше сериозно да го обикне, подхранваха какви ли не съмнения и обзета от бавно прииждаща ревност, тя се запита да не би той да е провинилият се.

Елфрайд слезе на пръсти долу и оттам — навън, точно където се беше разделила със Стивън, за да може той да говори насаме с баща й. Започна да обикаля всяко кътче, откъдето би могъл да дойде онзи звук — откъм огромните вечнозелени храсти, сред пампаската трева, измежду пъстрата бодлива зеленика, изпод планинския бряст — нямаше никого.

— Юнити — извика тя, като се върна.

— Отиде при леля си, ще бъде там тази вечер — рече мистър Суонкорт, като подаде глава през вратата на кабинета си, и в този момент светлината на свещите окъпа лицето на Елфрайд — стори й се, че така по-малко се вижда руменината от неловкото смущение, което изгаряше бузите й.

— Не знаех, че си вкъщи, папа — каза тя изненадано. — Сигурна съм, че през прозореца не се виждаше никаква светлина, докато бях на поляната. — Тя погледна и видя, че капаците на прозореца са още отворени.

— О, да, вкъщи съм — отвърна равнодушно той. — Защо викаше Юнити? Мисля, че тя сложи масата за вечеря, преди да излезе.

— Така ли? Не съм видяла. Не я виках за това.

Сега, когато от нея се изискваше да даде конкретна причина, Елфрайд установи, че няма такава. За миг мисълта й се отклони към друга, по-маловажна тема. Зад решетката на камината се виждаше овъглена клечка кибрит, което обясняваше защо не е видяла нито лъч светлина през прозореца — защото свещите бяха току-що запалени.

— Идвам веднага — каза викарият. — Мислех, че си някъде навън с мистър Смит.

Дори неопитната Елфрайд нямаше как да не си помисли, че баща й трябва да е удивително сляп, щом не успява да долови задаващите се последици за нея и Стивън, а ги оставя сами двамата, без да му мигне окото; завидно безгрижен, ако е забелязал, но не е помислил за това; възхитително добър, ако, както й се струваше, е видял, обмислил и одобрил. Тези разсъждения бяха прекъснати от появата на Стивън на входа, с посребрени от лунната светлина глава и рамене.

— Има ли нещо общо твоята неприятност с една целувка на поляната? — попита тя рязко, едва ли не пламенно.

— Целувка на поляната?

— Да! — извика тя вече властно.

— Не разбрах какво искаш да кажеш, не ми е ясно и сега. Не съм целувал никого на поляната, ако наистина това те интересува, Елфрайд.

— Нищо ли не знаеш за такова изпълнение?

— Абсолютно нищо. Защо ме питаш?

— Не настоявай да ти кажа; не е важно. Но, Стивън, ти още не си говорил с папа за нашия годеж.

— Не съм — рече той със съжаление, — не можах да го намеря веднага и после толкова дълго мислих за онова, което ти каза за възражения и откази — горчиви думи може би, — които ще сложат край на щастието ни, че реших да го отложа за утре, така ще имаме още един ден да изпитваме наслада — трепетна наслада.

— Да, но би било неуместно, мисля аз, да мълчим прекалено дълго — отвърна тя с нежен глас, което предполагаше, че се е изчервила. — Искам да знае, че ние се обичаме, Стивън. Защо представяш като твоя собствена моята идея да отложим за утре?

— Ще ти обясня, но първо искам да ти доверя моята тайна — да ти се доверя сега. Има още два или три часа, докато стане време за лягане. Нека да се разходим по хълма до църквата.

Елфрайд мълчаливо се съгласи, двамата прекосиха поляната, минаха през една странична портичка и излязоха на простора под лунната светлина, която струеше над самотата извисяващото се било на хълма.

Вратата беше заключена. Заобиколиха и продължиха, хванати за ръце, да потърсят място за сядане в църковния двор. Стивън избра една плоска надгробна плоча, която изглеждаше по-нова и по-бяла от другите наоколо, и като седна, придърпа Елфрайд леко за ръката към себе си.

— Не, не тук — опъна се тя.

— Защо не?

— Просто каприз, но няма значение. — И седна.

— Елфи, ще ме обичаш ли въпреки всичко, което би могло да се каже против мен?

— О, Стивън, защо повтаряш това толкова пъти и толкова тъжно? Знаеш, че ще те обичам. Да, наистина — продължи тя и се премести по-близо до него, — каквото и да се каже по твой адрес, а то не може да бъде лошо, ще се държа здраво за теб. Където си ти, там ще бъда и аз, докато умра.

— Мислила ли си някога какви са родителите ми или в каква среда първоначално съм живял?

— Не, не конкретно. Забелязала съм едно-две неща в държането ти, които са доста странни — нищо повече. Предполагам, че си живял сред обикновени хора с професии.

— Ами ако не съм, ако никой от семейството ми няма професия, освен аз?

— Няма значение. Интересува ме само ти какъв си.

— Къде мислиш съм ходил на училище — искам да кажа в какво училище?

— В частното училище на доктор Някой си — каза простодушно тя.

— Не. Първо в селското училище, където няма истинска учителка, после в държавно училище.

— Само толкова! Ами обичам те не по-малко отпреди, Стивън, мили Стивън — пошепна нежно тя. — Наистина те обичам. Но защо трябва да ми казваш тези неща толкова тържествено? Какво значение имат те за мен?

Той я прегърна и продължи:

— Какъв мислиш, че е баща ми, искам да кажа, как си изкарва прехраната?

— Предполагам, че упражнява някаква професия или занаят.

— Не, той е зидар.

— Свободен зидар?

— Не, селски зидар, работи на надница.

Отначало Елфрайд не каза нищо. После заговори шепнешком:

— За мен е странно. Но няма значение, какво от това?

— Но не се ли сърдиш, че не съм ти казал досега?

— Не, никак. Майка ти жива ли е?

— Да.

— Симпатична жена ли е?

— Много — най-добрата майка на света. Родена е в семейство на имотни дребни земевладелци, открай време са били такива, но тя е работила само в мандра.

— О, Стивън! — възкликна Елфрайд шепнешком.

— Продължила да ходи в мандрата и след като баща ми се оженил за нея — все така нареждаше Стивън, без да се колебае повече. — И си спомням много добре как, когато бях съвсем малък, ме вземаше за доенето, гледах как обират каймака, заспивах, докато биеха маслото, и си въобразявах, че й помагам. Ах, какво щастливо време!

— Не, в никакъв случай не е щастливо.

— Да, такова беше.

— Не разбирам как може да си щастлив, когато трябва да си изкарваш прехраната с тежък труд в една мандра — ръцете ти почервеняват и се напукват, обувките ти натежават от кал… Стивън, признавам, за мен е необичайно да приема, че… че животът ти е бил толкова суров и си вършил черна работа като малък. — Стивън леко се отдръпна от нея. — Но аз наистина те обичам все така — продължи тя, намествайки се по-плътно до рамото му, — не ме интересува нищо за миналото и разбирам, че си още по-достоен за възхищение, защото си се издигнал в живота по такъв начин.

— Заслугата не е моя, а на Найт, който ме издигна.

— Ах, винаги той — винаги той.

— Да, и съвсем основателно. Сега нали разбираш, Елфрайд, защо ми преподаваше, като ми пишеше писма. Познавах го години преди да отиде в Оксфорд, но аз не бях напреднал достатъчно с четенето на текстове, за да ми помогне той в заниманията по класически езици, преди да замине. После и аз заминах и се виждахме много рядко, но той най-редовно водеше обучението с кореспонденция. Ще ти разкажа цялата история, не сега обаче. Сега няма какво повече да добавя, освен да посоча места, хора и дати. — Тук гласът му прозвуча боязливо бавно.

— Не си прави труда да ми разказваш всичко. Ти си добър, почтен човек, щом сподели и това, а то не е толкова ужасно. Съвсем обичайно е бъдещите милионери да отиват в Лондон с инструментите на гърба си и с два шилинга и половина в джоба. Такъв произход печели все повече уважение — продължи бодро тя, — долавя се лек полъх от чара на това да имаш нормандско родословие.

— Ех, ако бях станал богат, нямаше да ме е грижа. Сега кой знае дали изобщо ще стана.

— Постигнал си предостатъчно. Значи това е проблемът ти?

— Смятах, че не е редно да се домогвам до любовта ти, без да съм ти разказал моята история, но в същото време се страхувах да го направя, Елфи. Ужасявах се, че може да те загубя, и се проявих като страхливец в това отношение.

— Сега всичко за теб ми става ясно! Особеният начин, по който играеш шах, латинското произношение, което папа забеляза, странната смесица от натрупани знания и липса на обикновени социални умения веднага се изяснява. А свързано ли е това със сцената, която видях у лорд Лаксилиан?

— Какво си видяла?

— Видях твоята сянка, ти държеше наметалото на една дама. Аз бях на страничната врата, а вие двамата бяхте срещу мен в една стая с прозорец. Ти се върна при мен малко след това.

— Беше майка ми.

— Майка ти там! — Тя се отдръпна и го изгледа мълчаливо, заинтригувана.

— Елфрайд — каза Стивън, — бях оставил останалото за утре — премълчавах го, — в края на краищата трябва да ти го разкажа сега. Остава да ти кажа къде са родителите ми. Къде мислиш, че живеят? Ти ги познаваш — поне по външност.

— Познавам ги! — възкликна тя, потискайки изумлението си.

— Да. Баща ми е Джон Смит, майстор зидар при лорд Лаксилиан, живее до оградата на парка край стената.

— О, Стивън, как е възможно?

— Той построи — или помогна при строежа на къщата, в която живееш, преди години. Той сложи онези каменни стълбове за сводове пред къщичката на пазача, на входа за парка на лорд Лаксилиан. Дядо ми е посадил дърветата, които опасват вашата поляна; баба ми, която работела навън с него, държала изправено всяко едно дръвче, докато той го посади в земята — разказваха ми това, когато бях дете. Той беше и гробар, много от гробовете около нас са изкопани от него.

— А когато изчезна необяснимо първата сутрин, след като пристигна, и отново този следобед, при баща си и майка си ли отиде? Сега разбирам — нищо чудно, сякаш познаваше селото!

— Нито чудно. Но не забравяй, че не съм живял тук от деветгодишна възраст. Изпратиха ме при вуйчо ми, ковач, близо до Ексънбери, за да ходя в държавно училище като приходящ ученик; тук на този далечен бряг нямаше никакво училище. Там се запознах с моя приятел Найт. А когато станах на петнайсет години и бях доста добре подготвен от учителя — и по-специално от Найт, — ме пратиха да чиракувам в едно архитектурно бюро в града, защото умеех да си служа с молив. Цялата такса за обучение беше платена с труда на майка ми и баща ми, против желанието на лорд Лаксилиан, който обаче харесва баща ми и има много добро мнение за него. Там останах допреди шест месеца, когато получих работа като практикант, както се казва, в една лондонска фирма. Това е всичко за мен.

— Като си помисля само, че ти, лондончанинът, градският човек, си роден тук и познаваш това село толкова години преди мен. Колко странно, колко невероятно странно ми се струва! — промълви тя.

— Майка ми направи реверанс пред теб и баща ти миналата неделя — продължи Стивън с горчива усмивка при мисълта за тази нелепост. — А твоят баща й каза: „Радвам се, че толкова редовно идваш на църква, Джейн“.

— Спомням си, но никога не съм говорила с нея. Ние сме тук само от година и половина, а енорията е толкова голяма.

— Съвсем противоположно на това — засмя се Стивън отчаяно — е убеждението на баща ти, че аз имам „синя кръв“, което все още владее ума му. Когато дойдох първата вечер, той настоя да докаже, че произхождам от една от най-старите фамилии в Уесекс заради второто ми име; а истината е, че то ми е дадено, защото дядо ми е бил помощник-градинар на семейство Фицморис-Смит в продължение на трийсет години. След като бях видял лицето ти, любима моя, сърце не ми даде да възразя и да му кажа нещо, което да ми попречи да те опозная като приятел.

Тя въздъхна дълбоко.

— Да, сега разбирам как това неравенство би могло да ни създаде неприятности — промълви тя и продължи шепнешком тихо и тъжно: — Нямаше да имам нищо против, ако те живееха далеч оттук. Папа може би щеше да си даде съгласието да се сгодим, ако ти беше свързан със селяни на сто мили оттук; отдалечеността смекчава семейните контрасти. Но няма да му хареса… о, Стивън, Стивън, какво да правя?

— Да правиш? — попита той несигурно и в същото време отчетливо. — Да ме оставиш, да ме отпратиш в Лондон и да не мислиш повече за мен.

— Не, не, не мога да те оставя! Тази безнадеждност на нашата любов ме кара още повече да държа на теб… сега виждам това, което отначало не забелязах. Стивън, защо се притесняваме? Защо папа да не се съгласи? Един архитект в Лондон е архитект в Лондон. Кой го интересува? Никой. Ще живеем там, нали така? Защо трябва да се тревожим толкова?

— И още нещо, Елфи — каза Стивън, обнадежден покрай нея, — според Найт това, че съм син на селянин, не значи нищо; той твърди, че съм толкова достоен за неговото приятелство, колкото и ако бях лорд, а след като съм достоен за неговото приятелство, достоен съм и за теб, не е ли така, Елфрайд?

— Аз не само че никога не съм обичала друг, освен теб — каза тя, вместо да отговори на въпроса, — но и никога не съм имала истинско приятелство, каквото имаш ти с Найт. По-добре да нямаше. Това ме кара да се чувствам унизена.

— Е, хайде, Елфрайд, знаеш, че не е така — поласка я той. — И наистина ли никога не си имала възлюбен?

— Никога не съм почувствала някой като мой възлюбен.

— Но никой никога ли не те е обичал?

— Да, един мъж ме обичаше, каза, че много ме обича.

— Кога?

— Отдавна.

— Колко отдавна, скъпа?

— Една година.

— Това не е много отдавна — прозвуча доста разочаровано.

— Казах „отдавна“, не „много отдавна“.

— А той искаше ли да се ожени за теб?

— Мисля, че искаше. Но аз не виждах нищо в него. Не беше достатъчно подходящ за мен, дори и да го обичах.

— Може ли да попитам какъв беше?

— Фермер.

— Един фермер не е достатъчно подходящ, но колко по-подходящ е от моето семейство! — заяви тихо Стивън и продължи да разпитва Елфрайд: — Къде е той сега?

— Тук.

— Тук! Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че е тук.

— Къде тук?

— Под нас. Под тази надгробна плоча. Мъртъв е и ние седим на гроба му.

— Елфи — младият мъж се изправи и погледна гроба, — колко странно и тъжно звучи това признание! Толкова потискащо ми действа в момента.

— Стивън! Аз не исках да сядаме тук, но ти седна.

— Ти нито веднъж ли не го окуражи?

— Нито веднъж с поглед, дума или знак — заяви тържествено тя. — Той умря от туберкулоза, погребаха го в деня, когато ти дойде първия път.

— Хайде да си ходим. Не ми харесва да стоя до него, макар и никога да не си го обичала. Бил е преди мен.

— Като се разтревожиш, ставаш безразсъден. — Нацупена, тя следваше Стивън на няколко крачки разстояние. — Може би трябваше да ти кажа, преди да си тръгнем. Да, хайде да си ходим.