Фредрик Бакман
Човек на име Уве (17)

17. Човек на име Уве и котката Досада от пряспата

— Мъртва ли е? — пита ужасената Парване, когато се спуска напред бързо, доколкото огромният й корем позволява, и се опитва да надникне в дупката.

— Да не съм ветеринар? — отвръща Уве сравнително любезно. Само съобщава фактите.

Просто не може да си обясни как става така, че жената се появява непрекъснато. Не може ли човек тихо и кротко да застане над дупката с форма на котка в собствената си градина?

— Трябва да я извадиш оттам! — провиква се тя и го перва с ръкавица по рамото.

Уве не е никак доволен от развоя на събитията и пъха ръце дълбоко в джобовете на якето. Все още диша трудно.

— Изобщо не трябва — отвръща той.

— Господи, ама на теб какво ти става?

— Не се разбирам с котките — уведомява я Уве и забива пети в снега.

Само че погледът й, когато се обръща, го кара да пристъпи напред.

— Тя май спи — предполага той и наднича в дупката, преди да добави: — Иначе щеше да излезе, когато се позатопли.

Когато ръкавицата го перва, той си казва, че е най-разумно да се държи на разстояние от жената.

След миг обаче Парване се е заровила в пряспата и след малко излиза с дълбоко замразено същество в слабите си ръце. Прилича на четири сладоледа, разтопили се върху продран шал.

— Отвори вратата! — крещи тя, този път изгубила самообладание.

Уве забива пети в снега. Не бе започнал деня с намерението да пуска жени или котки в дома си, иска му се да й го каже. След това обаче тя пристъпва към него с котката в ръце, много решително. Като нищо ще мине през него. Уве никога не е срещал по-лоша жена, която не желае да чуе онова, което свестните хора й говорят. Отново усеща, че не му достига дъх. Потиска импулса да притисне ръка към гърдите.

Тя продължава напред. Той се предава. Тя го подминава.

Малкият пакет с провиснали от него ледени висулки напомня на Уве за неща, които той не може да спре; спомени за Ърнест, за дебелия глупав Ърнест, когото Соня толкова обичаше, че сърцето й запяваше, когато го видеше.

— Отваряй вратата тогава! — изкрещява Парване и поглежда към Уве толкова сърдито, че той има чувството, като че ли всеки момент ще изплющи камшик.

Уве вади ключа от джоба си. Сякаш някой друг е поел контрол над ръката му. Трудно му е да приеме онова, което върши. Част от него крещи „Не!“, докато останалата част от тялото му е заета с някакъв тийнейджърски бунт.

— Донеси одеяла! — нарежда Парване и се втурна вътре с обувки.

Уве остава зад нея в продължение на няколко минути, поема си дъх и се затътря подире й.

— Тук е кучешки студ. Пусни радиаторите! — изстрелва Парване, сякаш е очевидно, и размахва ръце към Уве, когато оставя котката на канапето.

— Тук не се пускат радиатори — заявява твърдо Уве. Застава на вратата на хола и се пита дали тя няма отново да го перне с ръкавицата, ако й каже да постели вестници под котката. Когато тя се обръща отново към него, той решава да не проверява. Уве не помни да е виждал по-ядосана жена.

— Одеялата са горе — отвръща най-сетне той, като избягва погледа й и неочаквано проявява интерес към лампата в коридора.

— Донеси ги тогава!

Уве изглежда така, сякаш повтаря думите й безмълвно, ядосано, недоволно, но въпреки това сваля обувките си и минава през хола на безопасно разстояние от поразяващата ръкавица.

Докато се качва и слиза по стълбите, той си мърмори, че на тази улица е почти невъзможно да се живее тихо, кротко и спокойно. На горния етаж спира и си поема дълбоко дъх. Болката в гърдите е отминала. Сърцето му отново бие нормално. Понякога това му се случва и той вече не се стряска. Винаги му минава. И без това сърцето няма да му бъде необходимо още дълго, така че няма значение.

Откъм хола долитат гласове. Не може да повярва. Не стига че системно му пречат да умре, а и съседите не проявяват никакъв срам, че го тласкат към ръба на лудостта и самоубийството. Това може да каже със сигурност.

Когато Уве се връща по стълбите с одеялото, дебелият младеж от съседната къща е застанал по средата на хола и наблюдава любопитно котката и Парване.

— Здрасти, човече! — поздравява весело той и маха с ръка на Уве.

Само по тениска е, въпреки че навън има сняг.

— Добре — отвръща Уве, ужасен, че няколко минути на горния етаж са достатъчни, за да се окаже, че в къщата ти са напъплили разни хора като в хотел.

— Чух викове и реших да проверя дали всичко тук е наред — обяснява ведро той, свива рамене и облечената му в черно плът се нагърчва.

Парване грабва одеялото от ръката на Уве и започва да увива котката в него.

— Така няма да я стоплиш — обажда се любезно младежът.

— Не се меси! — срязва го Уве, който макар да не е специалист по размразяване на котките, не понася хората да се намъкват в къщата му и да раздават заповеди как трябва да се върши това или онова.

— Мълчи, Уве! — нарежда Парване и поглежда умолително младежа. — Какво трябва да направим? Тя е леденостудена!

— Не ми казвай да мълча! — мърмори Уве.

— Тя ще умре — казва Парване.

— Друг път ще умре, просто й е студено… — прекъсва я Уве в нов опит да си възвърне контрола над положението.

Бременната вдигна пръст към устните си, за да го накара да замълчи. Уве е много ядосан и изглежда така, сякаш всеки момент ще направи пирует от гняв.

Когато Парване вдига котката, цветът й е започнал да се мени от пурпурно към бяло. Уве не е вече толкова сигурен в себе си, когато го забелязва. Поглежда Парване. След това с нежелание отстъпва назад и се отказва.

Младият дебелак си сваля тениската.

— Какво по… това е… какви ги вършиш? — заеква Уве.

Стрелва Парване с поглед, застанала до канапето, прегърнала котката, от която капе вода по пода, след това поглежда и младежа, застанал гол до кръста по средата на хола на Уве, а сланините му се тресат и напират към коленете, сякаш е огромна кутия сладолед, който е бил разтопен, а след това отново замразен.

— Дайте ми я — протяга ръце младежът, без да се интересува от вида си, и изпружва ръце като дървесни стволове към Парване.

Когато тя му протяга животното, той я притиска към гърдите си, сякаш се опитва да направи гигантско пролетно рулце.

— Между другото, казвам се Джими — усмихва се той на Парване.

— Аз съм Парване — представя се тя.

— Хубаво име — отбелязва Джими.

— Благодаря! Означава пеперуда — усмихва се жената.

— Супер! — възкликва Джими.

— Ще задушиш котката — предупреждава Уве.

— Престани, Уве! — обажда се Джими.

— Сигурен съм, че предпочита да замръзне с достойнство, вместо да я удушиш — продължава да реди той и кима към капещата топка косми, притисната в ръцете му.

Добродушното лице на Джими се озарява от широка усмивка.

— Споко, Уве. Можеш да разправяш каквото си искаш за нас, дебелаците, но ние сме върхът, когато някой има нужда от топлина.

Парване наднича нервно над пухкавата ръка и нежно полага длан върху носа на котката. След това се оживява.

— Вече й е по-топло — възкликва тя и се обръща победоносно към Уве.

Уве кима. Тъкмо се канеше да изстреля саркастичен отговор. Сега обаче открива, с известно неудобство, че е облекчен от новината. Пропъжда чувството, като се заглежда с интерес в дистанционното на телевизора.

Не че се интересува от котката. Просто Соня щеше да е доволна. Нищо повече.

— Ще затопля малко вода — решава Парване и с резки движения се промъква покрай Уве, неочаквано се озовава в кухнята му и започва да отваря шкафовете.

— Какво, по дяволите… — мърмори Уве, оставя дистанционното и хуква след нея.

Когато влиза в кухнята, тя е застанала неподвижно и малко объркано по средата на стаята, стиснала електрическия чайник в ръка. Изглежда поразена, сякаш едва сега е осъзнала какво точно се е случило.

Уве за пръв път я вижда в състояние, когато не знае какво да каже. Кухнята е почистена, подредена, но и малко прашна.

Мирише на кафе, във фугите се е наслоила мръсотия, навсякъде се виждат вещите на съпругата на Уве. Малките й украшения на прозореца, шнолите й са оставени на масата в кухнята, бележки с нейния почерк са лепнати върху вратата на хладилника.

Кухнята е белязана от следи на колела. Сякаш някой се е придвижвал напред-назад с велосипед поне хиляда пъти.

Котлоните и плотът в кухнята са видимо по-ниски от обикновено.

Сякаш кухнята е пригодена за дете. Парване оглежда всичко, както когато хората видят нещо за пръв път. Уве е свикнал с обстановката. Той сам направи кухнята след произшествието. От общината, както трябваше да се предполага, отказаха да помогнат.

Парване се оглежда така, сякаш е озадачена.

Уве поема електрическия чайник от протегнатите ръце, без да я поглежда в очите. Пълни го бавно с вода и го включва.

— Не знаех, Уве! — прошепва тя разкаяно.

Уве се навежда над ниската мивка с гръб към нея. Тя пристъпва напред и отпуска нежно пръсти на рамото му.

— Извинявай, Уве. Много се извинявам. Не трябваше да нахлувам в кухнята ти, без да попитам преди това.

Уве прочиства гърлото си и кима, без да се обръща. Няма представа колко време са стояли така. Тя оставя ръка на рамото му. Той решава да не я отблъсква.

Гласът на Джими нарушава тишината.

— Имате ли нещо за ядене? — провиква се той от хола.

Рамото на Уве се изплъзва изпод ръката на Парване. Той поклаща глава, избърсва лице с опакото на ръката си и се насочва към хладилника, без да я поглежда.

Джими цъка неодобрително с език, когато Уве се връща от кухнята и му подава сандвич с пуешко. Уве се отдръпва на няколко метра и поглежда мрачно госта.

— Как е тя? — пита той и кима към котката в ръцете на Джими.

Сега вече по пода тече вода, но животното бавно и сигурно си възвръща формата и цвета.

— Изглежда по-добре — хили се Джими, докато натъпква целия сандвич в устата си.

Уве го поглежда скептично. Джими се поти като парче свинско, оставено върху бойлера на сауна. Има нещо жално в очите му, когато поглежда Уве.

— Да ти кажа… случи се… Много зле се получи с жена ти, Уве. Много я харесвах. Тя готвеше по-добре от всички в града.

Уве го поглежда и за пръв път от сутринта не е чак толкова ядосан.

— Да. Тя… готвеше много добре — съгласява се той.

Приближава се към прозореца, остава с гръб към стаята и подръпва резето, за да го провери. Побутва и гуменото уплътнение.

Парване е застанала на прага на кухнята и е прегърнала корема си с ръце.

— Може да остане тук, докато се размрази напълно, но след това трябва да я вземете — заявява Уве и свива рамене към котката.

С крайчеца на окото си забелязва, че Парване го наблюдава. Сякаш се опитва да разбере какви карти има, въпреки че се намира в другия край на масата в казиното. Той започва да се чувства неловко.

— За съжаление, не мога — започва тя. — Момичетата са… алергични са — добавя тя.

Уве долавя кратката пауза преди тя да каже „алергични“. Оглежда внимателно отражението й в прозореца, но не отговаря. Вместо това се обръща към дебелия.

— Значи ти ще трябва да се погрижиш за нея — решава той.

Джими, който не само че се поти обилно, но става на петна и лицето му е почервеняло, поглежда мило котката. Тя е започнала да мърда едва-едва остатъка от опашката си и е заровила нос още по-дълбоко в щедрите дебели гънки на ръката му.

— Не е много разумно аз да се грижа за котката, извинявай, човече! — свива рамене той, котката се завърта и се озовава с главата надолу. Той протяга ръце. Кожата му е червена, сякаш е обгоряла.

— И аз съм малко алергичен…

Парване изписква, хуква към него и поема котката, за да я загърне бързо в одеялото.

— Трябва да отидем в болница! — провиква се тя.

— На мен ми забраниха да стъпвам в болницата — отвръща Уве, без да се замисля.

Когато поглежда към нея, тя е готова да го замери с котката, затова той свежда отново очи и пъшка нещастно.

Единственото ми желание е да умра, мисли си той и притиска палците на краката си към дъсчения под.

Подът помръдва едва доловимо. Уве поглежда към Джими. Поглежда котката.

Поглежда мокрия под. Клати глава към Парване.

— Ще трябва да вземем моята кола — мърмори той.

Дръпва якето си от куката и отваря входната врата. След няколко секунди пъхва глава отново в антрето. Поглежда гневно Парване.

— Само че няма да доведа котката в къщата, защото е забранено…

Тя го прекъсва с няколко думи на фарси, които Уве не разбира. Въпреки това му звучат ненужно драматично. Увива котката още по-стегнато в одеялото и изфучава покрай него, за да излезе на снега.

— Правилата са си правила — натъртва Уве и тръгва към паркинга, но Парване не отговаря.

Уве се обръща и посочва Джими.

— А ти облечи яке. Иначе няма да се качиш в сааба. Наясно ли сме?

 

 

Парване плаща за паркинга в болницата. Уве не казва и дума.