Лора Трентъм
Тогава той ме целуна (8)

Глава шеста

Тали се събуди призори и веднага се зае да бърше усърдно праха, за да изразходи част от натрупалата се нервна енергия, но през повечето време гледаше през предния прозорец. Паркингът се виждаше идеално. Ако идваше да я вземе, за да омотаят тоалетната хартия около някоя къща или да обезобразят една от стените на водната кула, към ранното чистене щеше да я подтиква адреналинът. Но газенето в реката й навяваше стари, болезнени спомени, към които избягваше да се връща.

Мислите й се въртяха около проблема с Наш, опитвайки се да разгадаят намеренията му. Дали я използваше само за да си припомни миналото? Или просто беше самотен и си търсеше приятел? А може би искаше нещо друго? Кафявите му, одухотворени очи я пронизваха до мозъка на костите и молеха за нещо повече, отколкото бе склонна да даде на когото и да било. Необузданите й, неподходящи сънища не й помагаха да изясни чувствата си.

Но усмивката му излъчваше доверие, ако подобно нещо изобщо можеше да съществува у един мъж. Препечената филийка, изядена набързо на закуска, се преобърна в стомаха й. Дали се дължеше на предстоящото връщане в миналото, или мисълта за сегашния Наш опъваше нервите й докрай?

Подобният на джип пикап спря на паркинга й. Бял. Като добрия рицар от средновековните му истории.

Някаква поличба ли беше това? Заключи вратата и го пресрещна по средата на стълбите. Той се огледа наоколо и повдигна вежди.

Построената през 1980 г. кооперация се нуждаеше от сериозен ремонт. Бръшлян се промъкваше изпод занемарените храсти, заобикаляше ги и пълзеше нагоре по тухлените стени. Кафяв контейнер за смет заемаше няколко от местата за паркиране и подсилваше впечатлението за запуснатост. В двуетажната сграда имаше осем едностайни апартамента, разделени от стълбище.

Тя се премести в жилището на втория етаж веднага след гимназията. Да дели тясната каравана с Кейд щеше да бъде истинско мъчение, още повече, след като бе заявила, че няма да кандидатства в колеж като Сойер. По-големият й брат се разстрои, но по-скоро не можеше да понесе разочарованието и тревогата в очите му и усещането, че по някакъв начин го е предала. Намери си работа в един магазин за стоки на дребно от страната на Мисисипи и се изнесе.

Шест месеца по-късно, вече с удостоверение за лицензиран треньор с право да работи в двете части на Котънблум, започна да пести и разпределяше внимателно всеки цент в продължение на няколко години. Все пак, без Кейд, сигурно и след още десет нямаше да успее да събере достатъчно пари, за да отвори свой собствен фитнес. Сега вече можеше да си позволи по-голямо и по-хубаво жилище, но тя се чувстваше удобно в малкия апартамент. Той й се струваше познат и безопасен.

— Какво? — попита, чувствайки необходимост да защити избора си.

— Нищо. — Гласът му беше равен и с нищо не издаваше мислите му.

— Не изглежда много добре, но на мен ми харесва.

Наш вдигна отбранително ръце:

— Нищо не съм казал.

— Но си го помисли. Чудиш се защо не съм се преместила? — Тръгна към джипа, давайки си сметка, че заядливото й поведение се дължеше на обтегнатите нерви.

Той я следваше съвсем близо към пътническата седалка и протегна ръка, за да улови нейната малко над лакътя.

— От другата страна, ако обичаш, освен ако нямаш намерение да караш ти.

— Какво искаш да кажеш? — Отвори вратата и почти се блъсна във волана. Обърна се рязко и се озова приклещена между двете му ръце, едната от които беше поставена на отворената врата, а другата върху тавана. Сърцето й заблъска лудо в гърдите. — Това нещо е от грешната страна.

— Да, за Америка. — От бавната усмивка се появиха дребни бръчки около искрящите му очи. Непринуденото му държание я успокои. Още като дете бе имал способността да прогонва страховете й с логиката си. С длан върху долната част на гърба й, той й помогна да заобиколи издадената броня.

— Аз мога…

— Знам, че можеш, но се опитвам да бъда галантен. Позволи ми. — Закачливото му раздразнение я накара да се усмихне против волята си.

Той отвори срещуположната врата и я покани да се качи с претенциозен, старомоден жест. Тали се настани на кожената седалка и се огледа. Колата не беше от най-луксозните, но притежаваше някаква чуждестранна изтънченост, каквато нейният обикновен седан никога не би могъл дори да наподоби.

Двигателят се включи с тътен.

— Докарах го у дома с мен. Исках нещо да ми напомня за времето, прекарано в Шотландия. — Превключи рязко на скорост, при което и двамата подскочиха леко назад, и зави към главния път. — Вместо да опаковам книгите в сандъци и да ги натоваря на кораб, просто нахвърлих по-голямата част от тях в багажника.

При споменаването на изключително богатата му библиотека част от напрежението й се върна.

— Имаш ужасно много книги.

— Всъщност оставих доста, когато се преместих, но знаеш ли, мисълта да ги продам ме кара да се чувствам така, сякаш ще се разделя със стари приятели.

Тя изсумтя. Не, не знаеше. Книгите бяха нейният враг.

Щом се озоваха на главния път, Наш се обърна да я погледне:

— И така… Защо не си се преместила?

Тали отново изсумтя и се загледа през страничния прозорец, където боровете се размиваха в кафяво и зелено.

— Това е първото място, където се почувствах у дома след смъртта на родителите ми.

Милувката на пръстите му върху сплетените й ръце привлече вниманието към скута й. Мазолът на средния му пръст, където подпираше писалката, беше ясно изразен и съвсем очакван, но не и тези по дланта му. Беше забравила, че е левичар.

Пръстите й несъзнателно се отпуснаха и той обви ръка около нейната и я стисна леко. И не зададе повече въпроси.

Приближаваха към стария им квартал.

— Ако искаш да газим в реката зад предишните ни къщи, трябва да паркираш в затворената улица до Маккоумб. Спомняш ли си? — посочи надясно тя.

— Смътно. — Гласът му беше далечен, дланта му привлече нейната върху кормилото.

Наш зави зад ъгъла на улицата и спря на покрито с чакъл място, където настилката губеше битката с избуяващата трева. Изскочи навън, но Тали не му даде възможност да й отвори вратата. Слезе, преди той да успее да заобиколи предницата на колата.

Носеше къси панталони от промазан плат и чифт водонепромокаеми обувки със сини връзки. Докато единственото, което тя бе успяла да намери, бяха прекалено къси шорти с цвят каки и стари, изтъркани маратонки, които щяха да подгизнат за по-малко от десетина секунди.

Реката присъстваше постоянно в живота й, но през последните години я избягваше и измисляше едно от друго по-неубедителни извинения всеки път, когато Сойер я канеше в лодката си, докато накрая брат й се отказа да настоява. Мисълта да изкачи дългата, тясна стълба до върха на водната кула я изпълваше с вълнение, докато газенето до колене във водата пораждаше единствено тягостна съпротива. Не й убягна иронията в ситуацията, но съществуваха места, които не трябваше да се посещават отново.

Наш извади една мрежа, сложи раница на раменете си и се засмя:

— Готова ли си?

Ентусиазмът му беше като ваксина против болезнената тъга и тя успя да му отвърне с половинчата усмивка:

— Изглежда, пътеката ни е доста обрасла.

Тя тръгна напред през рядката гора от новоизрасли дървета към реката. Някога имаше планове на мястото да се построят къщи, но по-новите, по-стилни квартали провалиха проекта.

Колкото повече приближаваше към водата, толкова по-бързо вървеше. Усещането за тежест намаляваше с всяка крачка, оставяйки след себе си тревожна нужда да преоткрие връзката си с реката с Наш до себе си. Въздухът трептеше от спомени. Спря и сложи ръка на рамото му, принуждавайки го да застане до нея. Погледите им се срещнаха и приковаха за един дълъг момент.

Белият, пенлив ромон на реката се съпровождаше от сладникавата песен на птиците. Почукването на кълвача се извисяваше до кресчендо и после утихваше, за да се чуе отново след няколко секунди. Тали откъсна шепа борови иглички и ги разтърка между пръстите си. Затвори очи, вдъхна аромата им и острата миризма разбуди в мозъка й синапси, които отдавна бяха заспали.

Той обви длан около китката й и се наведе да помирише.

— Струва ти се, че нещо е загубено завинаги, а всичко се връща само за един миг.

— Какво си спомняш? — прошепна тя, обзета от усещането, че са омагьосани.

— Как строим колиба от клони и изпълзяваме вътре. И как лежим под дърветата върху борови иглички.

— Разказвахме си истории за катерички, помниш ли?

— Как мога да забравя Джубал Грейскул?

Смехът й се разнесе между дърветата, подплаши двойка присмехулници в полет и развали магията. Навремето обожаваше да измисля истории с него. Такива, които не трябваше да чете или да записва. Беше забавно.

— Не мога да повярвам, че си спомняш.

— А пък аз не мога да повярвам, че си допуснала, че ще забравя.

Дали пазеше общите им преживявания толкова близо до сърцето си, колкото и тя? Изглеждаше й малко вероятно. Той беше пътувал много по света и бе видял повече, отколкото Тали можеше да си представи. Тръгна отново напред и той я последва, като от време на време я изпреварваше и настъпваше с крак някоя къпина, за да може тя да мине безопасно. Реката се чуваше все по-ясно.

Излязоха от рехавата горичка и се озоваха на самия бряг. Водата стигаше само няколко сантиметра в най-дълбоката си точка, но пясъкът се беше надигнал с близо три метра от двете страни. Бълбукането отекваше във въздуха и звучеше заплашително. В действителност това си беше просто едно поточе, устремило се към велики неща.

Тали се приближи първа и се надвеси над ръба. Намери хлъзгавите стъпала в калния бряг и скочи в плитчината. Краката й потънаха до глезените в тинята.

Наш коленичи, провеси се надолу и се приземи на няколко сантиметра от нея. Водата се разплиска и опръска ризата й. Можеше да му се скара шеговито, но при усилващата се топлина влагата й подейства освежаващо. Скокът повдигна нивото почти до средата на късите панталони и тънката материя прилепна плътно към бедрата му. Бедра, в които тя трябваше да престане да се взира.

— Дотук добре. Да тръгваме — каза с ненужно висок глас и пое нагоре по реката.

В продължение на няколко минути вървяха мълчаливо един зад друг. Реката се разшири с още три метра и стана по-бавна. Наш се изравни с Тали, но тя продължи да следи внимателно къде стъпва.

— Още ли ходиш за риба? — попита той.

— Не. Риболовът никога не е бил сред любимите ми занимания.

— Но ти постоянно идваше с мен и никога не те чух да се оплакваш.

— Само защото ти го обичаше. — Тя вдигна лице и го видя да се взира в нея с нежност в очите си. Поглед, с който й се искаше да се загърне като със старо, защитно одеяло. Насили се да се извърне и се загледа в рязката дясна извивка на песъчливия бряг. — А ти ходиш ли за риба?

— Винаги когато мога. В Шотландия се научих да ловя с мухи. Там има невероятни места. Много по-обширни дори от нашите блата в известен смисъл. Потоците приличат на вени, изпълнени с древна магия.

Когато бяха деца, Наш имаше свой специфичен начин на говорене, с който успяваше да я накара да повярва в комиксите и невероятните истории, които й разказваше. След като действителността ги раздели един от друг, тя изгуби всякакво усещане за очарование. Никакъв супергерой не дойде да я спасява, никаква добра фея не се появи, но очевидно той не беше изгубил способността си да омагьосва.

— Аз почти не съм излизала от Мисисипи и Луизиана. Кейд ме покани в Сиатъл няколко пъти. Заведе ме на планината Рейниър^[1]. Беше страхотно. — В действителност по време на цялото пътуване страдаше от носталгия по дома. Но ако го признаеше на глас, щеше да изглежда като провинциалистка в най-добрия случай, а по-скоро се чувстваше жалка.

— Обзалагам се. Никога не съм стигал толкова далече на запад. На Кейд липсва ли му?

— Нямам такива впечатления. А Шотландия на теб?

— Липсва ми архитектурата и възможността да докосна и да помириша стар ръкопис в изследователската библиотека на университета. Когато се ровя в интернет, получавам само фактите, но не и усещането. Но като цяло не тъгувам особено.

— Някое шотландско момиче не страда ли за теб? — подхвърли тя и прехапа вътрешната страна на устната си.

Той изсумтя, но по-скоро със съжаление, отколкото с чувство за хумор.

— Не. Някак си не успявам да завържа дълготрайна връзка.

— Защо? Ти си… — Тачи премълча остатъка от разобличаващите я думи.

— Какъв съм?

— Няма да изброявам подробно всичките ти добри качества. Главата ти може да експлодира. Защо не продължават дълго?

— Работата ми беше по-интересна от жените. — Повдигна рамене и размаха мрежата пред тях. Около тях във всички посоки се разхвърчаха дребни мушици. — Освен това винаги съм знаел, че Шотландия е нещо временно. Така и не успях да се почувствам като у дома си там.

Страхуваше се да му зададе въпроса, който заплашваше да изригне. Дали се чувстваше като у дома си в Котънблум, или градът беше просто междинна спирка в околосветското му пътешествие?

Стигнаха до завоя, който бележеше началото на тяхната улица. Къщите се намираха доста далече от реката и не бяха останали никакви следи за точното им място, но тя го знаеше.

На реката щяха да са й нужни още сто, дори повече години, за да издълбае ново русло в земята. Но поне докато тя беше жива, щеше да се движи по стария си, установен маршрут. Вместо да я потисне, мисълта й помогна да се отърси от познатата меланхолия. Някои неща не могат да бъдат унищожени за един миг.

В мълчание продължиха нагоре по реката и за първи път Наш пое водачеството, газейки все по-бързо срещу течението. И спря точно там, където тя очакваше. На това място брегът се снижаваше и можеха да виждат над него. Отвъд люлеещата се тръстика се намираше пожълтялата лятна трева на стария му заден двор. Пред погледа им се появи малка детска площадка с две люлки на масивни вериги. Къщата все още оставаше скрита в далечината.

— Предполагам, че тук се е заселило ново семейство. Познаваш ли ги? — попита той.

— Собствениците се сменяха няколко пъти. Последно чух, че след урагана Катрина са го наели преселници от Ню Орлиънс. — Отново мълчание. Искаше да му разкаже повече, но докато Наш копнееше да си спомни, тя се опитвате да забрави.

 

 

— Ей, здрасти! — долетя детски глас откъм брега.

Наш опита да запази спокойствие, но сърцето му заблъска в гърдите от прилива на адреналин. Тали извика и залитна назад. От тръстиката изпълзя малко момиченце, легна по корем до самия ронлив ръб и подпря брадичка върху ръцете си. Кожата му беше с цвета на тъмен орех, а косата прибрана над ушите в две несиметрични плитки, завързани с различни на цвят панделки. Доколкото той можеше да прецени, беше на около седем-осем години.

Наш пристъпи предпазливо крачка напред, опасявайки се, че малката може да се стресне и да избяга, но тя го гледаше с любопитство, без капчица страх.

— Здравей. Ние не те чухме.

— Знам — гордо заяви детето и придружи думите си с широка беззъба усмивка. — Промъкнах се незабелязано. Какво правите в моята река?

— Ами виж, това може да те учуди, но някога тя беше моя. — Той махна към Тали и тя застана до него. — Всъщност наша. А това — посочи някъде зад момиченцето — беше моят дом.

Малката се размърда, приседна и провеси през ръба на брега мръсните си боси крачета. По лятната й рокля бяха полепнали пръст и трева. Почти черните й очи изглеждаха бездънни и някак прекалено мъдри за крехката й възраст. Преди двеста години той би могъл да предположи, че има заложби да се превърне в мъдра жена.

— Ти Наш ли си?

Въпросът й го накара да отстъпи крачка назад.

— Откъде знаеш?

— Открих името ти на стената до гардероба ми, където майка ти всяка година е отбелязвала колко си пораснал. А мама сега слага моите чертички до твоите. — Тя посочи към себе си, преди да обърне пръстче към него.

Заля го вълна от топлина, която нямаше нищо общо с луизианското лято. Беше забравил, че майка му го караше да застава до стената и старателно отбелязваше ръста му на всеки рожден ден. С изключение на последния, когато беше прекалено болна дори да си спомни. Тогава всички бяха забравили празника му. Всички, освен Тали, която му подари два комикса, купени с джобните й пари.

Ръката на Тали се плъзна в неговата.

— Много ми харесват панделките ти.

Момичето се намръщи и изплези език.

— Татко ме среса, за да идем да видим мама в болницата.

Наш преглътна надигналата се в гърлото му буца и попита дрезгаво:

— А тя… добре ли е?

— Сигурно. Извадиха нещото от корема й. То пищи през цялото време, но двамата с татко изглеждат много щастливи.

— А, родила е бебе. — Разлялото се из цялото му тяло облекчение разкъса ремъците, стягащи гърдите му.

— Аха. Имам си братче. Попитах дали не можем да го сменим за сестричка, но татко каза, че не става.

— Ти да не би да се криеш тук? — намеси се Тали с едва прикрит смях в гласа.

Малкото момиченце хвърли поглед през рамо и усмивката му изчезна.

— Те дори не забелязаха.

— Но ще забележат — увери го Наш.

— Ама няма да е веднага. Мога да се поразходя с вас, ако искате. Ще ви покажа къде изгубих двата си предни зъба.

Преди да успее да й отговори, тя скочи, разплисквайки стотици пръски около тях. Водата стигаше до коленете й и мокреше подгъва на роклята.

— На родителите ти може да не им хареса, че се разхождаш с нас — опита се да я вразуми той.

— Казвали са ми никога, ама никога да не тръгвам с непознати, но ти не си непознат. Ти си Наш. — Стори му се невъзможно да спори с непоклатимата логика на малкото момиче. Тя се обърна към тях, като подскачаше, хвърляше пръски и се смееше във вече почти подгизналата жълта рокля. После го изгледа от горе до долу: — Мислех, че си по-нисък. Чертичките свършват малко над моята височина.

— Да. Преместих се, когато бях на десет. Но продължих да раста, въпреки че майка ми вече не можеше да ме мери. — Натъжи го мисълта за това колко по-различен би могъл да бъде животът му. Не си позволяваше често да се замисля върху въпроса „Какво би станало, ако…?“. Ако майка му беше оздравяла? Ако с Тали бяха останали приятели?

— Тя не се ли премести с теб?

Наш стисна твърде силно ръката на Тали и не можа да разхлаби пръстите си. Младата жена стисна неговата в отговор.

— Тя почина.

Момичето кимна с неприсъща за възрастта си мъдрост и изражението му стана сериозно:

— Пасторът казва, че само най-добрите си отиват бързо от този свят.

— Как се казваш? — попита той.

— Маргарет. — Направи нова гримаса, като провря език в пролуката на липсващите предни зъби. — Но всички ми викат Бърди.

Сякаш тъгата можеше да се прогони с лекотата, с която се смъква тежко палто, малката разплиска водата, като заподскача напред, придържайки се към плитчината близо до брега. Наш погледна Тали, но тя само сви рамене с половинчата усмивка. Двамата я последваха, все още хванати за ръце.

— Ето на това място изгубих зъбите си. — Бърди потупа един клон на топола, надвесен толкова ниско над реката, че трябваше да се наведат, за да минат под него. — Дойдохме тук с братовчед ми Дерек и завързахме клона с канап. Той го наклони, после го пусна рязко и зъбите изхвърчаха като катапулт. Беше невероятно.

— И точно така звучи. — Той се бореше да потисне напиращия смях, но изгуби. Ведрото й настроение беше заразно и прогони всички остатъци от съжаление, както слънцето разбива мъглата.

Около краката й на повърхността бълбукаха балончета. Тя разрови тинята с дълга пръчка, която отчупи от тополата. После я захвърли в калта и извади жаба с размерите на малка чиния за салата. Животинката изквака и се размърда в ръцете й.

Наш протегна напред мрежата и Бърди пусна улова си в нея.

— От години не съм виждал толкова едър екземпляр.

— Чичо често ме взима с лодката, когато идва насам. Казва, че съм най-добрият ловец на жаби от тази страна на Мисисипи.

— Какво искаш да направиш с тази?

— Хайде да я пуснем — тихо предложи Тали.

Наш обърна мрежата с дъното нагоре и жабокът заплува обратно към тинята, за да се зарови отново в нея. Щеше да се появи отново, когато се стъмни, за да ловува и да си намери половинка. Продължиха напред, водени от Бърди.

Реката изглеждаше както преди и в същото време беше различна. Част от пейзажа беше до болка позната, другата беше заличена от времето и природата. Пътеката към старата къща на Тали им се стори едновременно дълга и доста скъсена.

Тя се загледа към брега и забеляза тесния коловоз, водещ към стария заден двор, обрасъл с бурени. Висока растителност закриваше гледката. Изкачи се на ръба, хващайки се с ръце за жилавите корени. Момичето се изкатери ловко и застана до нея, следвано от Наш.

— Кой живее тук, Бърди? — Тали се загледа в зеления океан от свежа трева. Върбата, под която бяха лежали толкова следобеди, със сигурност беше пораснала, но й изглеждаше дребна сега, когато я гледаше през очите на възрастна.

— Никой. Мама казва, че къщата е прокълната. Също като онези в Ню Орлиънс, след като връхлетя Катрина.

— Някога живеех тук. Преди много години.

Бърди пъхна ръката си в нейната.

— Слава богу, че си се преместила, преди да ти се случи нещо и на теб.

Изражението на Тали подсказваше, че бяха разчоплили и посипали със сол стара, незараснала рана. Тя беше силната, онази, която му помагаше да не се разпадне на части, когато майка му боледуваше. Може би тази сила беше само привидна. Не, не беше привидна. Наистина беше силна, но и много по-загадъчна, отколкото предполагаше. Нощта, прекарана заедно с Наш, успя да му разкрие няколко пласта, но едва днес видя истинската й същност. И остана изненадан.

Пронизително изсвирване раздра ромона на реката и шепота на дърветата.

— Уф, това е татко. Трябва да изчезвам. Чао на всички.

Момичето скочи от брега и се приземи на колене в реката. Изправи се и се втурна обратно с мокра, изцапана официална рокличка.

— Довиждане, Бърди! — извика Наш, преди да бе успяла да стигне до първия завой и да изчезне от погледа му. Изобщо нямаше да се изненада, ако малката се окажеше призрак. Древните южни готи бяха оставили своята незаличима следа в него. — Добре ли си? — прошепна в тишината, буквално стоварила се върху тях.

— Да. Не. Не знам. Отбягвах да идвам тук. От години не съм имала причина да мина по старата ни улица.

Тръгна през високите до бедрата й треви и бурени. Наш я следваше на една крачка. Растителността заглушаваше стъпките им, сякаш двамата бяха духове. Щом се показа задната част на къщата, тя спря. Един от капаците висеше накриво, съседният съвсем липсваше. Този път той улови ръцете й в своите.

— Помниш ли цветята на мама? Бяха толкова диви и красиви. А татко много се гордееше с моравата си.

— Помня. Изглежда, Сойер е наследил градинарския усет на майка ти. — Полските цветя, които брат й насади на луизианския бряг на Котънблум, изглеждаха невероятно. Именно те привлякоха вниманието му и го отведоха на празненството по случай завръщането на Кейд в града преди няколко седмици. Тогава през цялото време се оглеждаше за Тали, но остана разочарован.

— Понякога сънувам родителите си. Все едно са още тук. Чакат ме. И тогава се събуждам. — Изрече думите накъсано и студено, но различни емоции се бореха за надмощие в изражението й.

Наш разбираше всяка една от тях.

— Когато разглеждам стари снимки на майка ми, ми се струва, че виждам някого, когото познавам смътно, но не мога да се сетя откъде. Не помня нито усмивката, нито смеха, нито докосването й.

Стояха мълчаливи, докато подплашена синя сойка не изграчи над главите им. Той я дръпна към тяхното дърво. Земята около дънера беше усойна и обрасла с мъх.

— Гладна ли си?

— Предполагам.

Наш смъкна раницата и извади от нея сандвичи, портокали и две кутийки кола от хладилното отделение. Седнала по турски, Тали започна да подхвърля един портокал от едната си ръка в другата. Той се облегна на дървото, протегна крака и отвори алуминиевата капачка от кутийката, по която вече се стичаха ледени струйки.

Тя заби палец в кората на портокала и започна да го бели бавно. Вятърът довя до него натрапчивия аромат и той затвори очи.

— Виждал ли си някога духове, докато си обикалял всички онези подземия?

— Като в Мумията или нещо такова? — Мъжът се усмихна. — Ти не вярваш ли в такива неща?

Отвори очи и напрегнатият й поглед изтри усмивката му. Тя говореше сериозно.

— Не, никога не съм виждал. Нито пък съм усещал някакво присъствие, ако трябва да съм съвсем точен, въпреки че съм посещавал доста злокобни места. Ти вярваш ли в духове?

— Не. — Тали пъхна парченце портокал в устата си. — Но имам чувството, че това място е обсебено от нас. От онези, които бяхме някога. Сякаш времето е спряло, преди семействата ни да бъдат опустошени и ние двамата сме оставили нещо от себе си тук. Налудничаво ли звучи?

В известен смисъл беше налудничаво, но дълбоко в себе си той споделяше същото усещане. Вероятно това беше причината за обзелата го меланхолия. Може би дойде тук, за да открие онази част от себе си, която беше заровил в миналото. Сърцето му се сви и отново затвори очи, насилвайки се да овладее дишането си. През последните дни не толкова физически, колкото емоционални проблеми предизвикваха астматичните пристъпи.

Топлината й го обгърна, когато се отпусна до него. Несъзнателно обви ръка около раменете й и я притегли по-близо. Тя пъхна глава под брадата му, плъзна длан по широките гърди и я остави да лежи върху рамото му.

Лутането между миналото и настоящето му подейства като емоционален шамар. Преживяното се отдалечаваше все повече, когато започна да усеща жената в обятията си, притиснатите й гърди към тялото му, босите крака до неговите, женствения й аромат. Ръката й се промъкна към врата му и се заигра с косата на тила.

Обикновено премисляше внимателно и методично всяко едно решение, а сега стоеше на ръба на скалата, готов да се хвърли в бездната. Една целувка щеше да промени всичко. Или пък нямаше да промени нищо? Не беше сигурен кое последствие го плашеше повече.

Остави кутийката с кола на земята. Шепнейки името й, обви длани около лицето й и го притегли към своето. Зелените очи примигнаха унесено, сякаш беше омагьосана. Винаги бе знаел, че са красиви, но едва сега, когато бяха така призрачно осветени от слънчевата светлина, забеляза нюансите на сиво и синьо, скрити в зеленото. Прекрасни очи. Неразгадаеми очи.

Точно тя беше причината връзките му да не продължават дълго. Не беше оставил част от себе си в реката. Беше оставил липсващата част при нея.