Лора Трентъм
Тогава той ме целуна (7)

Глава пета

Облегнат на плота в малката кухня, Наш ядеше „Фрути Пебълс“^[1] от малка купа и се взираше в голата стена. Доколко невъзвратимо прецака нещата? Никога не се бе чувствал толкова неловко на сутринта, а в този случай дори не ставаше въпрос за секс. Ако го бяха направили през нощта, може би нямаше да опъне боксерките като четиринайсетгодишен хлапак.

За всичко беше виновна тя. Изглеждаше толкова очарователно сексапилна в тениската му с емблемата на Супермен и с втвърдените зърна, повдигащи буквата S. Всъщност той упорито се бореше с неудобната си възбуда през цялата нощ, особено след като тя потърка дупето си в ханша му. Сънищата само разпалваха огъня, вследствие на което се събуди с най-големия, най-твърдия член на света.

Не знаеше какво да прави с нея. Нямаше начин да я остави да си отиде толкова лесно. В съботния ден единственото, което трябваше да свърши според списъка със задачите, беше да дочете биографията на Карл Велики. Според списъка със задачи… Той се усмихна.

Въпреки че се отнасяше скептично към предложението й да пресъздадат някои от най-важните моменти, пропуснати в юношеството му, идеята пусна корени по някое време през нощта и започна да разцъфтява. Тя щеше да го изкара от зоната му на удобство, което му се струваше обезпокояващо, но пък му даваше възможност да прекарва доста време с нея, а точно това искаше повече от всичко.

Умишлено не взе номера й, защото този факт, освен че беше убедително извинение да избяга от чудовището в бельото си, му даваше увереност, че ще я види в залата. Нали сама го беше поканила в края на краищата. Една усилена тренировка може би щеше да го освободи от сексуалното напрежение, което дори самостоятелната сесия, приложена веднага щом Тали захлопна вратата на къщата, не бе успяла да облекчи.

Докато хвърляше дрехи и тоалетни принадлежности в спортния сак, рязко почукване се промъкна между песента на птиците и звъна на вятърните камбанки. Леля му отвори вратата, без да изчака отговор и пъхна глава в процепа.

— Наш? Къде си?

— Горе. Почакай, веднага слизам. — Преметна чантата през рамо и забърза надолу по стълбите.

Леора беше сестра на майка му, с десетина години по-голяма от нея. Той често бе размишлявал над иронията, че ракът отне младата му, жизнена майка, подминавайки болнавата, вечно недоволна стара мома. Но тя неуморно и с много обич се грижеше за нея през последните мъчителни месеци и веднага след смъртта й го прие с отворени обятия. Всъщност дори лично настоя да му стане законен настойник. За баща му беше огромно облекчение да знае, че има кой да гледа Наш. Работата на петролните платформи не му позволяваше да се грижи за сина си, освен ако не напуснеше, а всички знаеха, че обичаше еднакво и живота, и парите.

Леля Леора приглади с ръце роклята на цветя и чорапите, пъхнати в черни обувки с ниски токове. От артрита кокалчетата на пръстите й постоянно се подуваха и треперенето ставаше все по-забележимо, но тя упорито не се отказваше от „юрганената“ си група и продължаваше да работи сръчно с иглата.

Наш се напрегна, очаквайки веднага да заговори за среднощната му гостенка, но вместо това тя попита:

— Къде ти е джипът?

— О, по дяволите — потърка брадата си той. Колата все още се намираше на паркинга на „Таверната на Ривършак“.

— Наш Хоторн. Възпитала съм те по-добре от това да използваш подобни ругатни — присви устни в почти идеален кръг възрастната жена.

Той едва се въздържа да не сведе глава в детинско покаяние:

— Да, лельо, така е. Извинявай. Снощи ме докараха дотук, затова джипът остана в града.

— Отивам на сбирка на „Юрганените пчели“, така че мога да те закарам, ако искаш.

— О, страхотно. — Целуна подобната на хартия кожа на бузата й и усети силния, но не неприятен аромат на пудра. Не всичко в детството му беше толкова ужасно. Леля Леора му купуваше книгите, които искаше. Никога не го упрекваше, отговаряше на въпросите му откровено и честно и го насърчаваше да се рови все по-дълбоко в света на знанието.

Тя тръгна да излиза от малката къща, подпирайки се на парапета. Докато прекосяваха неравната морава. Наш й предложи ръката си и помощта му беше приета без уговорки. Щом приближиха до бялата „Краун Виктория“^[2], я изгледа отстрани и се запита дали имаше някакъв шанс да изтръгне ключовете от ръцете й и той да кара. В най-близко бъдеще трябваше да проведат откровен разговор относно шофьорските й привилегии.

Леора пусна ръката му, за да се намести зад волана. Е, очевидно нямаше да е днес. Наш седна на пътническата седалка и провери надеждността на колана, колата подскочи няколко пъти, от което му прилоша, а леля му още не беше включила на скорост. Най-после поеха надолу по улицата с петдесет километра в час.

— Джипът ми е от другата страна на реката, пред „Таверната на Ривършак“.

Тя изсумтя, но за щастие продължи да следи пътя. Щом навлязоха в центъра на Котънблум, намали още повече и кимна с глава към Ривър стрийт:

— Вероятно Марта ще бъде принудена да премести магазина „Юрганените пчели“ на друго място или въобще да го затвори.

„Юрганените пчели“ беше символът на града, откакто Наш се помнеше. Там се продаваха шевни машини, платове и шивашки материали, а наред с това беше мястото, където жените се събираха, за да шият юргани за бебета, възрастни хора, за болницата и за деца в нужда.

— Защо така?

— Изведнъж Ривър стрийт стана прекалено модерна. Започнаха да предлагат кафе по четири долара и сладолед с различни вкусове, повечето от които даже не съм ги и чувала. А какво му е лошото на класическото черно кафе или на обикновената ванилия? Махна с ръка към мястото, където над обгорялата земя се издигаше основата на новата беседка. — Не мога да повярвам, че си се съгласил да помогнеш за възстановяването на това нещо.

— Ще бъде просто едно приятно допълнение. Тали спомена нещо за групата на чичо си. Могат да свирят в беседката, а семействата да си устройват пикници на поляната. Ще се наслаждават на музиката и реката. Може би ще се продава и бира.

— Бира? — Леля му изрече думата, сякаш говореха за публична оргия. — Звучи като нещо луизианско.

— Но може да се превърне в традиция за Котънблум. Виж, не всичко трябва да ни разделя. В този град дори без мисъл за протест са се интегрирали бели и черни, а не можете да преодолеете една фиктивна щатска граница. Много добре знаеш, че съм роден в онази част, която „дори не трябва да се споменава“.

Остроумната му препратка към Хари Потър попадна в непосветени уши.

— Откакто се върна от Англия, говориш на друг език.

— Шотландия.

— Не е ли едно и също?

— Да. Съвсем същото. — Иронията, че леля му не схващаше вековния разрив между двете страни, разделени само от ивица земя, го накара да погледне през прозореца, за да скрие усмивката си. От нейна гледна точка целият свят се въртеше около Котънблум.

— Лично аз нямам нищо против Луизиана. Всъщност Ефи живее от онази страна, а двете с нея се разбираме чудесно. Само че не е нужно Делмар Форнет да води групата си да ни свири. Това е.

Подобното на възглавница окачване на колата смекчи неравностите на покрития с изтъркан чакъл паркинг на „Таверната на Ривършак“. Леля му спря рязко, при което той политна към предното стъкло, обтягайки до крайност предпазния колан.

— Не мога да повярвам, че снощи си идвал на това място. И доведе у дома онова момиче.

Беше искрено учуден, че до този момент не спомена нощната му гостенка. Можеше да понесе прекомерния снобизъм на леля си, но не и когато говореше за Тали като за отрепка.

— Талула Форнет е забележителна жена и моя приятелка. И няма да ти позволя да се държиш грубо с нея и да й хвърляш презрителни погледи, лельо. Ясно ли е?

Ръцете й изскърцаха върху калъфа от изкуствена кожа на волана, докато ги стискаше и разпускаше. Двамата постоянно разменяха ролите си. Сега той беше заел позицията на строг родител, изискващ от детето да се държи прилично. Жилите на врата й бяха опънати, изпъкналите сини вени на слепоочията подчертаваха деликатната й кожа.

— Често ли ще нощува у нас?

По дяволите, надяваше се да е така. Вкопчи се в тази мисъл. Предишната вечер имаше за цел да я защити, а не да я съблазни, въпреки физическите доказателства за обратното.

— Нямам представа.

— Съседите… — поправи без нужда червеникавата си коса възрастната жена.

— Не живеем в осемнайсети век. Аз съм почти на трийсет и въпреки че изучавам монаси, нямам намерение да живея като такъв. — Закъснял гняв от разказа на Тали, че е била отпратена от леля му, го накара да се извърне на седалката: — Тя идвала ли е в къщата да ме търси, когато бяхме на около дванайсет?

— Господи, не си спомням. — Но вместо да го погледне в очите, тя се зае със закопчалката на предпазния колан.

— Излъгала си я, че не искам повече да дружа с нея.

— Наш, това се случи преди години. Сигурна съм, че каквото и да съм казала, е било единствено за твое добро. — Спорът беше излишен. Леля му не се съмняваше, че е постъпила правилно. — Баща ти повери възпитанието ти на мен.

— Като стана въпрос за скъпия ми стар татко, получих още един имейл. Което го прави втори за две седмици. Имаш ли някаква идея какво става? — детински издаде долната си устна той. Обикновено минаваха няколко месеца между кратките съобщения, с които известяваха един на друг, че са живи и здрави.

— Той знае ли, че си се върнал в Котънблум?

— Да, знае.

— Може би има намерение да дойде да те види.

— Не споменава за подобна вероятност. Всъщност не казва нищо повече от прогнозата за времето. — Дори докато майка му беше жива, баща му ту се появяваше, ту изчезваше от живота им. Когато се прибираше вкъщи, се чувстваше почти като гост. Платформата беше неговият дом, а работещите на нея мъже семейството му. Наш отдавна беше изгубил надежда, че ще създаде някаква смислена връзка с него.

— Времето ще покаже, предполагам — вметна леля му с далечен глас.

Той излезе, отключи джипа и хвърли сака на задната седалка. Колата на леля му не помръдна. Почука на прозореца и тя свали стъклото.

— Добре ли си?

— Нищо ми няма. Чувствам се чудесно. — И все пак продължи да стиска силно волана. — Тези Форнет…

— Какво за тях?

— Мислех, че не може да им се има доверие. — Бръчките на челото й станаха по-дълбоки.

— Мислила си? — Скръсти ръце върху рамката на прозореца и сведе глава, за да я вижда по-добре.

— Може да не съм била права да съдя всички само защото… — Тя замълча, отмести поглед и прочисти гърлото си. — Трябва да отида в „Юрганените пчели“. Дамите ще ме чакат.

Вдигна стъклото, принуждавайки племенника си да се изправи и да отскочи назад, и направи широк завой на празния паркинг. Той се закашля от вдигналия се облак прах и се настани на шофьорската седалка на джипа, преди да извади инхалатора. Климатикът впръскваше свежа струя хладен въздух във вече затопленото купе. Пръстите му забарабаниха по волана.

Странният разговор му приличаше на извинение. Докато треморът се засилваше и от време на време забравяше по нещо, умът на леля му си оставаше все така остър. Беше сигурен, че съвсем ясно си спомняше посещението на Тали и начина, по който я беше отпратила. Както не се съмняваше, че го е направила не от злоба, а за да го предпази. Но от какво? Всички в семейство Форнет бяха добри хора.

Спря пред фитнеса на Тали, все още предъвквайки миналото. С ръка на вратата, той се поколеба. Дали не насилваше нещата? Ако вземеше предвид, че бе напуснала къщата му с риск да се потроши и изражението на срам и ужас на лицето й, тя можеше да се старае да го избягва.

Може би трябваше да остави всичко както си е, но нямаше как да забрави усещането да е около нея, да вдиша аромата й, мекото й тяло, притиснато към неговото. Въпреки очевидните доказателства за унизителната му възбуда, тя го привличаше не само физически.

Игривите й пръсти създаваха у него усещане за комфорт и близост, каквито не беше изпитвал от години. Макар общото им минало да беше приключило отдавна, то беше част от живота му, която искаше да възкреси поради безброй причини.

Пое си дълбоко дъх, при което влагата накара дробовете му да заработят усърдно, за да си набавят кислород, и прекрачи прага. Камбанката над главата му иззвъня. Щеше да му е много по-лесно да диша в хладния въздух навън, но опънатите му нерви увеличаваха многократно броя на вдишванията и издишванията и ускоряваха пулса му.

Висок, мускулест мъж с татуировки на двете ръце седеше на стола на рецепцията, взираше се в екрана на компютъра и непрекъснато щракаше с мишката. При приближаването му припряно затвори сайта, но не преди Наш да забележи шахматната дъска на дисплея. Други двама набити спортисти вдигаха тежести в единия ъгъл на залата. Тали не се виждаше никъде.

По дяволите. Не само разочарование, но и тревога накараха кръвта му да закипи. Ами ако бившият й я е причакал на паркинга или в апартамента й?

— Талула тук ли е?

Непознатият повдигна вежди и въпреки че не се усмихна, Наш долови сподавения смях.

— Ей, Тали!

Тя се появи иззад ъгъла с парцал и почистващ препарат в ръце. Спря наблизо, пристъпи от крак на крак и хвърли поглед през рамо, сякаш търсеше начин да избяга. Плитката й се разлюля и увисна от едната страна на гърдите й. Дългият до под коленете клин прилепваше плътно към краката й, както и туниката, очертаваща всяка извивка на тялото. Всичко в нея беше красиво и непорочно.

Раменете му се отпуснаха и той успя да се усмихне.

— Помислих си, че мога да се възползвам от предложението, което ми направи снощи. Имам нужда да изразходя малко енергия.

Тали остави шишето с препарата и парцала на бюрото.

— Когато времето е хубаво, съботите тук са доста спокойни, но ако ти трябва спаринг-партньор, Рийд може да ти свърши работа. — Този път по лицето на мъжа наистина премина усмивка. Наш беше в добра форма и опитен боксьор, но мускулестият гигант зад бюрото щеше буквално да го размаже.

Наш се засуети с дръжките на сака.

— Може би друг път.

Тя кимна с глава към ринга и тръгна нататък, очевидно очаквайки да я последва.

— Не те виня. Рийд е бивш професионален борец. Ако искаш да ти партнирам аз, готова съм да се включа в играта.

Не можеше да се сети за нищо по-лошо от това да нарани Тали.

— Аз съм по-скоро боксьор, отколкото любител на бойните изкуства. Предпочитам да удрям боксова круша и да поскачам на въже, ако нямаш нищо против.

Намек за усмивка премина през лицето й.

— Страх те е да не те набие едно момиче?

— Така изглежда.

— Е, добре. — Тя отстъпи крачка назад, но той я улови за рамото.

— Някакви неприятности тази сутрин?

— Не, освен ако не броиш братята ми за проблем. — Потупа приятелски ръката му и той я пусна. — Добре съм. Хийт трябва да е бил много пиян снощи. Това беше единичен инцидент.

Искаше му се да й повярва, но тревожните погледи, които хвърляше през рамо, издаваха безпокойството й, както и нежеланието й да му сподели други подробности. А се беше надявал, че след изминалата нощ щеше да му се довери поне за това.

— Кейд за постоянно ли се прибра?

Тя го отведе до най-близкия кожен чувал.

— Поне така изглежда. Двамата с Монро на практика живеят заедно, освен това премести бизнеса си от Сиатъл тук. Дори успя да убеди Сойер да се присъедини към начинанието и преименува фирмата на „Форнет Брадърс Дизайн“. Двамата работиха упорито, докато уредят нещата.

— Нещо свързано с двигателите, а? — Наш свали очилата си, дръпна чифт предпазни ръкавици и си ги сложи.

— Разработва различни технологии, патентова ги, а после лицензира патентите, за да получи възможно най-високата цена. Не пилее парите си на вятъра, но живее доста добре.

— А знае ли какви ги върши Хийт?

— Не. Нито пък Сойер и никой от двамата няма да разбере. — Устните й се стегнаха и тонът й беше смразяващ. — Мога да се справя с него сама. Това, че най-после се върна в Котънблум, не е причина да се превърнеш в стар клюкар като леля ти.

Плитката й образува тъмна дъга във въздуха. Той изруга тихо, наблюдавайки я как се отдалечава. Начинът, по който му отговори, затвърди най-големите му страхове. За съжаление жената беше прекалено независима и горда. Удря крушата, докато усети парене в ръцете си и разтовари част от натрупаната агресия. Идваше ред на въжето, затова свали тениската си и я захвърли настрана.

Скачането на въже беше предизвикателство за астмата му, но той знаеше как да контролира дишането си, докато намери ритъма, който да му подейства като медитация. Нямаше представа колко време беше скачал, но когато спря, цялото му тяло се обливаше в пот.

Гърдите му се повдигаха тежко, но насили дробовете си да се пълнят и изпразват възможно най-бавно. В огледалото отсреща видя, че тя стоеше някъде зад него и изчисти около десетина пъти пейката с тежести. Дали гледаше към него? Без очилата си нямаше как да е сигурен.

Може би припряното й бягство онази сутрин не се дължеше изцяло на ужас. Вероятно той не беше единственият, който се бореше с неудобното привличане. Грабна една кърпа и тръгна към нея, попивайки потта по гърдите си.

Колкото повече се приближаваше, толкова по-ясно я виждаше. Погледът й определено беше прикован в тялото, а не в лицето му. Можеше да разчете богато украсените с орнаменти ръкописи на нормандските монаси и дребните, издължени букви в древните книги, но да разгадае жените, особено тази, очевидно щеше да му отнеме цял един живот.

Годините, които беше прекарал като комикс маниак, и времето, през което бе считал плесенясалите книги за свои най-добри приятели, в никакъв случай не можеха да се нарекат „приятни“. Отказа се от всякакви заобикалки и подхвана направо:

— Мислих върху онова, което каза снощи. За пресъздаването на младостта ми.

— Така ли? — Тя продължи да мете, отбягвайки да го погледне в очите.

— Влизам в играта, ако дойдеш с мен.

Тали се изправи и погледът й най-после срещна неговия.

— Сериозно ли говориш?

— Винаги съм сериозен. Е, какво искаш да направим първо? Да прегазим реката? Да боядисаме водната кула? — Сниши глас с надеждата, че звучеше игриво: — Или предпочиташ да поплуваме голи?

Тя изсумтя, но лицето й поруменя.

— В газенето във водата няма никакво предизвикателство. В Шотландия няма ли реки? Какво й е толкова специалното на нашата?

— Това е все едно да ме питаш какво му е специалното на залеза над боровете. Или на миризмата след преминала буря. Нашата река си е наша, нали така?

Приковала поглед в очите му, тя направи крачка към него. Коляното й закачи леко ръба на пейката и ръката й се стрелна встрани за равновесие. В крайна сметка се озова върху бицепса му. Мускулът трепна.

— Извинявай — прошепна тя, но дланта й остана на мястото си.

Наш застина неподвижно, за да не я стресне. Зелените очи го поглъщаха, караха стомаха му да се свива. Или пък реакцията му се дължеше на неочакваното, случайно докосване.

Пръстите й се разпериха и се плъзнаха по едното зърно на гърдите му. Никога не бе допускал, че тази част от тялото му е толкова чувствителна — до този момент. Дори движението на косъмчетата под дланта й разпалваше кръвта му. Озова се опасно близо до момент, в който щеше да се изложи отново. Очевидно му трябваше желязно бельо или ризница, каквато бяха носили рицарите през Средновековието.

Дишането му се накъса. Вероятно се дължеше на усилената тренировка, но имаше чувството, че е свързано с лекия й допир до голите му гърди. Сигурно щеше да се нуждае от хоспитализация, ако го докоснеше по-интимно.

Тя си пое дълбоко въздух, отдръпна ръка и сложи юмрук под брадичката си, сякаш се беше опарила.

— Имаше някакъв боклук, мъх или нещо такова.

Напрежението в гърдите му се отпусна сега, когато не го докосваше, и в съзнанието му се родиха зловещи фантазии за ръката й в боксерките му и кислородни маски. Прилив на нещо — задоволство, щастие — премина през него. Ако не се опасяваше, че ще изглежда като идиот, щеше да изтича, да намери първия срещнат и да извика: „Дай пет!“. Объркващите влечения не бяха едностранни.

Тали грабна препарата и парцала и се премести на следващия уред, обръщайки му гръб. Наш я последва, въпреки очевидното й желание да се престори, че не го забелязва.

— Кога искаш да започнем? Тази вечер?

Тя търкаше, пръскаше и пак търкаше, като упорито отказваше да го погледне.

— Значи наистина си сериозен.

— Всички преподаватели в колеж са сериозни хора.

— А останалите колежански преподаватели държат ли купчина комикси в спалнята си? — Апатичното й държание противоречеше на закачливия тон.

— Добро попадение.

Младата жена се обърна към него, подпря хълбок на уреда и огледа пространството наоколо. Изражението й се оживи, когато въздухът около тях сякаш започна да вибрира.

— Е, добре. Сега ще ти кажа как ще процедираме, ако ще боядисваме водната кула. Аз ще донеса материалите. Чичо Делмар ще свири с групата си в събота вечерта край реката по случай Четвърти юли. Ще отидем, разбира се, но ще се измъкнем по-рано. Уейн и момчетата му ще бъдат достатъчно заети с тълпата и глупавите фойерверки на тийнейджърите. Тогава рискът да ни хванат е най-малък.

Наш се замисли за момент доколко един евентуален арест можеше да застраши кариерата му. По природа беше склонен да спазва правилата. Но усмивката на лицето й разби всичките му опасения.

— Изглеждаш ужасно развълнувана от вандалските ни планове.

Тайнствената усмивка се появи отново.

— Ще ти призная, че отдавна не съм правила нещо, от което кръвта ми да закипи.

— А аз какво да донеса?

— Нещо, с което да вдигнем тост с луната?

— Това е лесно. — Наш се поколеба. — Утре на работа ли си?

— Не — провлече думата тя. — Не е задължително да идвам в залата. Но трябва да наваксам със счетоводството.

— Тогава ела с мен на реката. Искам да видя отново местата на детските ни лудории.

Нещо подобно на страх мина като сянка през лицето й и я накара да отклони поглед. Тя притисна бутилката с почистващия препарат към гърдите си.

— Не знам.

След като беше премислил всеки свой ход, внезапната промяна в настроението й го изненада. Тя сякаш се страхуваше повече от безобидното газене в реката, отколкото от незаконното обезобразяване на обществена сграда. Защо?

— Няма да сме навън целия ден. Ще мина да те взема по-рано, преди насекомите и жегата да станат непоносими. — Сниши глас и прокара върха на показалеца си по опакото на дланта й. — Хайде, Тали. Не съм сигурен, че ще намеря пътеките без теб.

Погледът й все така отбягваше да срещне неговия.

— Вече не ми харесва да ловя жаби.

Упорството й само увеличи желанието му да осъществят пътешествието. Не можеше да си обясни причината, но единственият начин да се върне към реката беше да го направи с нея. И изигра последния си коз:

— Предизвиквам те да дойдеш на реката с мен.

Зелените очи го пронизаха. Цял вулкан от емоции изригна, преди да възрази за пореден път:

— Вече не съм на петнайсет. Не можеш да ме принудиш да направя каквото и да било.

Той изписука като пиленце.

Тали изсумтя и завъртя очи към тавана, но по устните й заигра лека усмивка.

— Добре. Една бърза разходка по реката.

Той побърза да си тръгне, за да не й даде възможност да измисли друго извинение.